Колко е било скучно да си империалист

Британската империя в зенита си – когато слънцето не залязва върху нея – е място на широко разпространена и на моменти смазваща монотонност, тъй като тя се разраства и става все по-бюрократична, докато същевременно възможността й да открива нови земи и да общува с коренното население намалява.

Не всеки намира империята за скучна и би било неуместно да се предположи, че милионите хора, които британците управляват, намират империята за скучна, въпреки че писателят Ямайка Кинкейд твърди в „A Small Place“ (1988), нейният портрет на постколониална Антигуа, че: „Всеки местен навсякъде живее живот на поразителна и смазваща баналност и скука.“ И все пак аборигените и британски заселници имат много насилствена и трудна връзка, а за много индийци и африканци империята е опустошителна и безчовечна.

За британците обаче скуката все повече се опитва да завземе империята, независимо дали става въпрос за маркизът от Хейстингс, който се оплаква, че пътуването му по река Ганг (снимката долу) през 1815 г. е „изключително досадно“, или за златотърсачите в Австралия, които негодуват за „монотонността на живота в храстите“. Тази скука има съвсем реални последици – от разпространението на алкохолизъм сред войниците, през емигрантите, които просто се отказват и се прибират у дома, до служители, които напускат службата си. Ранната империя може да е очаровала с ноостите си, но, както доказват следващите примери, Британската империята от 19 век е далеч по-малко вълнуваща.

Скука в открито море

През 18 век пътуванията до Индия са вълнуващи и на моменти мъчителни. Корабите са малки; навигацията е примитивна; рискът от корабокрушение е постоянен; и дажбите са ограничени, което изисква спирки на острови като Света Елена за прясна вода, а и за разходка сред местните забележителности. Към средата на 19 век обаче, когато корабите вече вземат пътници, които си плащат за пътуването и не работят на борда, нагласите се променят. Както Хенри Кийн заявява през 1897 г., поглеждайки назад към годините си в Източноиндийската компания: „Нищо не може да бъде по-скучно от дългото морско пътешествие.“

Мрачна еднородност на армията

Има много причини войниците да скучаят. Най-отгоре в списъка, според Джулиъс Джефрис, хирург на армията в Каунпоре през 30-те години на 19 век, е „скучната рутина на казармата“. Войниците, особено в Индия, често коментират жегата, която ги затваряше по палатките в продължение на часове на ден, без да имат какво да правят.

За някои това беше самата им работа. Джон Мерсие Макмален от 13-ата лека пехота припомни „еднаквата еднаквост“ на ежедневието си през 40-те години на 19 век, когато е разположен в Сукур. Всеки ден Джон става по едно и също време и отива в щаба на полка, където седи на „същия стол и от същата страна на масата“, където работата му е „почти винаги със същия характер“. Той добавя: „Изминаха месеци, без да се случи събитие, което си струва да се забележи“.

Затворници в пустинята

Малко професии са толкова уважавани в австралийската история, колкото тази на скуотъра (заселник или бивш затворник). Реалността обаче е много различна от романтизираните разкази. Както Едуард Кър пише в „Спомени от посещението ми във Виктория“ (1883), „Едно превозване на овцете през държавата е толкова подобно на следващото или предходното“. Кър, който отплава за Австралия през 1842 г., за да поеме управлението на имението на баща си близо до Мелбърн, се чувства неудовлетворен от „малките домакински работи“, които отнемат по-голямата част от дните му. Всяка сутрин той ставаше със слънцето и „монотонната рутина от предишния ден започва отново“.

Освен четенето, единственото забавление на Едуард Кър е да крачи напред-назад пред къщата си като животно в клетка, и да си напомня колко му е скучно. Той пише за многото си „периоди на усамотение“, един от които трае три седмици, като през това време не вижда нито един човек: „Чувствам се като затворник, който няма с какво да се занимава“.

„Мрачният“ континент

Британската имперска експанзия дава на изследователите безпрецедентни възможности да изследват неизследвани земи. Хенри Мортън Стенли пресича вътрешността на Африка, Чарлз Стърт пътува дълбоко в пустините на Австралия, а Мери Кингсли прониква през Конго. Но дори тези безстрашни мъже и жени се отегчават.

Самият Стенли пише за предизвикателството да „издържиш на смъртоносната монотонност“ и се оплаква от „безкрайните занимания“ по време на пътуването си „през Тъмния континент“. Не на последно място е натрапчивата му грижа за всяко оборудване, невъзможна задача, като се има предвид количеството, продължителността на пътуването и честотата на кражбите.

За Стърт, който прави две епични пътешествия през Южна Австралия от 1828–31 г., самият пейзаж е скучен. Стърт описва терена като „мрачен“ далеч по-често, отколкото го характеризира като „живописен“.

И Мери Кингсли се оплаква, че трябва да яде един и същ вид риба всяка вечер. „Но това беше Африка“, измърмори тя, „даваше ти познати предмети, когато най-малко ги искаш“. Беше като „да бъдеш затворен в библиотека, чиито книги не можеш да четеш, през цялото време измъчван, ужасен и отегчен“.

Чистилище за писарушки

Тъй като администрацията на империята става по-бюрократична през 19 век, имперските служители на всички нива се оказват все по-разочаровани от работата си. Уилям Бентинк, генерал-губернатор в Индия през 1828–35 г., се оплаква от „скуката от огромния товар на безинтересните занимания“. В дневника си за 10 ноември 1908 г. Леонард Улф пише „Рутинно“ – дума, която повтаря всеки ден в продължение на четири поредни дни и многобройни други пъти, докато служи 3 години като държавен служител в Цейлон (Шри Ланка).

Част от проблема е увеличаването на регулациите и документооборота, което направи деня на губернатора монотонен и тривиален. „Тъпотата е централната характеристика на живота на индийския наместник“, оплаква се лорд Дъферин. Той намира работата си за „много безинтересна“ и подава оставка година преди изтичането на мандата му.

Лорд Литън, друг наместник, пише, че Индия е „едно непрекъснато официално мелене от сутрин до вечер“. Това е вярно дори в Симла, лятната столица на Радж, където работата продължава точно както в Калкута. Литън пише, че може да отнеме „целия ден и по-голямата част от нощта“, за да прочете и да отговори на кореспонденцията. Той описва правителството на Индия като „деспотизъм на офиса“.