Роден на 10 май 1923 г. в Нахичеван и починал на 12 декември 2003 г. в Кливланд, САЩ, Гейдар Алиев изминава пътя от КГБ до безспорен лидер на независим Азербайджан.
Офицер от КГБ, партиен лидер, вицепремиер на СССР и в крайна сметка президент на независим Азербайджан, Гейдар Алиев олицетворява прехода от съветска към постсъветска власт в най-авторитарната ѝ форма. Той изгражда система, в която стабилността е над демокрацията, а личната власт — над институциите. Кариерата му има паралели с тази на Владимир Путин: и двамата са продукт на КГБ, и двамата изграждат устойчив режим, основан на силов контрол и геополитически баланс. Алиев бива издигнат в централната съветска йерархия от Юрий Андропов - също кадър на КГБ и по-късно генерален секретар на КПСС.
За да разберем защо Азербайджан за разлика от други бивши съветски републики не е токова зависим от Москва - ето малко история.
Азербайджан заема особено място в руската и съветска история. Отношенията между Русия и Азербайджан от времето на Петър Първи до наши дни са белязани от дълбоки геополитически обрати, борба за влияние и сложни баланси между сътрудничество и съперничество. Макар корените на тези отношения да могат да бъдат проследени още от средновековната история на Кавказ, решаващ поврат настъпва през епохата на Руската империя и особено при управлението на Петър I.
Петър Велики поставя Кавказ на картата на руската външна политика като стратегически приоритет. През 1722 г., в хода на Персийския поход, Русия за пръв път установява контрол върху част от териториите на днешен Азербайджан. Макар този контрол да е краткотраен, той създава прецедент за по-нататъшна експанзия. През XIX в., в резултат на двете руско-персийски войни (1804-1813 и 1826-1828), Русия окончателно установява властта си върху територията на Северен Азербайджан. Гюлистанският (1813) и Туркманчайският (1828) договор узаконяват това положение, поставяйки Азербайджан под имперското влияние на Санкт Петербург. Южен Азербайджан и днес е част от съвременен Иран.
По време на царската власт в Русия, азербайджанските земи преживяват както икономически подем, свързан с добива на петрол в Баку, така и нарастваща културна и религиозна асимилация. Ислямската идентичност и тюркският елемент в населението стават обект на подозрение от страна на царската администрация. След Октомврийската революция през 1917 г. и краткото съществуване на независимата Азербайджанска демократична република (1918-1920), болшевиките присъединяват страната към създаващия се Съветски съюз.
През съветския период Азербайджан се развива индустриално, особено чрез петролния сектор, но остава под стриктен идеологически и административен контрол. В този контекст се появява фигурата на Гейдар Алиев - родом от Нахичеван, достигнал до ранг на генерал от КГБ и директор на републиканската служба за сигурност, който в началото на 1969 г. е назначен за първи секретар на Комунистическата партия на Азербайджан. Алиев модернизира републиката, засилва местното участие в управлението и същевременно утвърждава лоялността си към Кремъл. През 1982 г. е повишен до кандидат-член на Политбюро в Москва и по времето на Андропов става заместник-председател на Съвета на министрите на СССР — първият азербайджанец на такъв висок пост. Подобно на Владимир Путин, чиято кариера също започва в КГБ, Алиев изгражда авторитарен, централизиращ стил на управление, опиращ се на лоялни структури и на визия за държавна стабилност чрез контрол.
С идването на Михаил Горбачов на власт през 1985 г. и началото на политиката на гласност и перестройка, Алиев постепенно изпада в немилост. Слуховете за това, че той е твърде влиятелен и независим, тревожат новото ръководство. През 1987 г. той е отстранен от всички постове под претекст за здравословни проблеми. В действителност това е политическо отстраняване — началото на края на едно цяло поколение лидери от съюзните републики.
Тъкмо в този период започва и нова фаза на конфронтация в региона — конфликтът за Нагорни Карабах. Етническите арменци, населяващи автономната област в рамките на Азербайджанската ССР, настояват за присъединяване към Арменската ССР. В края на 80-те години започват демонстрации, насилие и етнически сблъсъци, които се израждат в открита война след разпадането на СССР. Съветските власти, включително Горбачов, не успяват или не желаят да овладеят ескалацията, което води до масово изселване на азербайджанци от Армения и на арменци от Азербайджан.
Нахичеванската автономна република, откъсната от основната територия на Азербайджан, остава изолирана и застрашена. През 1990 г. тя е на ръба на хуманитарна катастрофа поради блокадата от арменска страна и нестабилната ситуация в самия Азербайджан. Именно там Гейдар Алиев намира убежище след завръщането си в Баку. Той бива избран за председател на парламента на Нахичеван и започва отново да изгражда политическия си авторитет.
След серия от политически сътресения в Азербайджан, включително оставката на президентите Елчибей и Муталибов, Алиев отново се връща на власт в Баку през 1993 г. след преврат, който получава мълчалива подкрепа от Москва. Той стабилизира страната, договаря примирие с Армения през 1994 г., подписва така наречения "Договор на века" за добив на петрол с международни компании и налага политическа стабилност с авторитарен стил на управление.
При управлението на Гейдар Алиев отношенията с Русия са хладни, но прагматични. Русия не успява да възстанови доминиращото си влияние в Азербайджан, но същевременно не се стига и до открита враждебност. Москва подкрепя Армения в конфликта, но същевременно поддържа дипломатически канали с Баку. Алиев лавира между Запада, Турция и Русия, утвърждавайки ролята на Азербайджан като самостоятелен геополитически играч в Кавказ.
След смъртта му през 2003 г. властта преминава в ръцете на сина му Илхам Алиев. При него страната предприема отчетлив външнополитически завой към Турция и Израел, особено в сферата на отбраната и сигурността. Това представлява контраст с балансирания подход на Гейдар Алиев, който поддържа независим курс, но в рамките на руската зона на влияние.
Все пак наследството на Гейдар Алиев продължава да определя основния геополитически курс на страната - прагматичен, балансиран и ориентиран към стабилност. Подобно на Владимир Путин, и той е продукт на КГБ, а държавният модел, който изгражда, надживява не само Съветския съюз, но и политическата логика на 90-те години, а много обекти в страната носят неговото име.
