Москва, днес най-големият град на Руската федерация и нейната столица, се споменава за първи път в летописите през 1147 г. като малко укрепено селище в земите на Североизточна Рус. Това обаче съвсем не е началото на руската държавност. За да разберем произхода на съвременна Русия, трябва да се върнем назад към по-дълбоките корени на средновековната история, когато центърът на властта и културата се е намирал другаде — във Владимиро-Суздалската земя.
Още тук е важно да се отбележи, че връзката между Киевска Рус и Москва не е еднозначна и е предмет на продължаващи спорове между историци, държави и идеологически школи. Докато руската историография традиционно представя Москва като пряк наследник на Киев, други — особено в Украйна, Полша и Литва — виждат в Московското княжество отделна политическа реалност, формирана в по-късен етап и под влияние на Златната орда. За тях Киевската Рус е изначално украинска традиция, а Москва — отделна линия на развитие, изградена върху различни политически и културни основи. Тези разминавания не са просто научни - те имат пряко отражение върху съвременните представи за идентичност, легитимност и историческо наследство в Източна Европа.
През IX-X век обединението на източнославянските племена около Киев дава началото на т.нар. Киевска Рус - първото голямо обединение на руски земи. В края на X век княз Владимир Велики, управлявал Киев от 980 до 1015 г., приема християнството от Византия и го въвежда като официална религия. Това събитие бележи духовното начало на руската цивилизация и придава на бъдещата руска държава не само религиозен, но и културен облик, тясно свързан с православния свят.
След упадъка на Киев в следствие от междуособици и татаро-монголското нашествие, политическият и културен център на руските земи се премества на североизток. Тук изгрява звездата на Суздал - един от най-старите градове в региона, който заедно с Владимир се превръща в център на новата руска политическа и духовна ос. През XII-XIII век Владимиро-Суздалското княжество става доминираща сила в североизточна Рус. Именно в този период започва изграждането на архитектурни шедьоври като Успенския събор във Владимир и църквата на Покрова на Нерл край Боголюбово.
Москва в началото е малък, второстепенен град в рамките на по-могъщото княжество на Владимир. Но благодарение на благоприятното си географско разположение между големите реки и важни търговски пътища, както и на умелата политика на московските князе, постепенно набира сила. Ключов момент е пренасянето на седалището на Руската православна църква в Москва през XIV век, което придава духовна и символична тежест. С времето той се утвърждава като център на обединяващите се руски земи.
Историческото противопоставяне между Киев и Москва понякога дава основание на някои историци да разглеждат Москва не като естествен наследник на Киевска Рус, а като различна политическа и културна реалност. Именно в този контекст възниква понятието за "нация на московитите" - термин, използван най-вече от полско-литовската историография и по-късно от европейски хронисти, за да се подчертае различието между Киевска Рус и Московското княжество. Според тази гледна точка, Московията, както е била наричана тогавашната московска държава, е формирана не само в географско, но и в културно и политическо отдалечаване от киевската традиция, особено след периода на татарско-монголското владичество, когато Москва изгражда силно централизирана и автократична система на управление.
През XVI век Московия вече се идентифицира като "Трети Рим" - приемник на Византия след падането на Константинопол. Иван Грозни приема титлата "цар на цяла Рус" и прави Москва неоспорим политически център на руските земи. Така се формира ядрото на днешната Руска федерация, а Москва макар и по-късно дошла на историческата сцена се превръща в сърцето на руската идентичност.
През XVIII век обаче настъпва нова ера. С възкачването на Петър Велики и амбицията му за модернизация на Русия по западен образец, политическият център се премества в новопостроения Санкт Петербург. Ставайки столица през 1712 г., този град на Балтийско море символизира прозореца на Русия към Европа.
Петербург остава столица повече от два века - до 1918 г. и се утвърждава като културна, дипломатическа и военна метрополия на империята. Москва обаче никога не губи своето значение. Тя остава духовен и исторически център на Русия, седалище на патриарха и символ на старите руски традиции. Дори когато не е официална столица, Москва продължава да бъде сърцето на руската държава и народ.
Въпреки стратегическото си значение, Москва е превземана само веднъж в своята история - по време на нахлуването на Наполеон през 1812 година. След като руската армия изоставя града без бой, френските войски влизат в Москва, но вместо триумф, заварват празен и изоставен град. Последвалият пожар - често разглеждан като умишлен акт на саможертва или саботаж от страна на руснаците - унищожава голяма част от града и лишава армията на Наполеон от подслон и ресурси. Това събитие бележи повратна точка във войната, тъй като френската армия, отслабена и изтощена, е принудена да се изтегли, като дава началото на трагичния ѝ отстъпнически марш. Опожаряването на Москва се превръща в символ на решимостта на руския народ да не предаде столицата си дори с цената на нейното унищожение.
Днес, когато говорим за Москва като "стара столица", е важно да помним, че зад този статус стои дълъг и сложен процес на историческо развитие, в който Суздал, Владимир, Киев и дори Санкт Петербург играят ключова роля. А спорът за това къде се ражда Русия продължава да бъде не само академичен, но и политически въпрос.
