Битката при Никопол, състояла се на 25 септември 1396 г., е едно от най-знаковите сражения в края на XIV век и бележи трагичен повратен момент както за българската история, така и за усилията на християнска Европа да спре османската експанзия на Балканите. Водена на брега на Дунав при българския град Никопол, тя противопоставя обединените сили на западноевропейски кръстоносци и български помощни части под командването на унгарския крал Сигизмунд Люксембургски срещу османската армия на султан Баязид I, известен като Йълдъръм ("Светкавицата").
Прелюдията към битката се развива на фона на стремителното настъпление на Османската империя в Югоизточна Европа. През 1393 г. пада столицата Търново, а цар Иван Шишман, владетел на останалата свободна част от България със столица Никопол, е принуден да признае васална зависимост от Баязид. През 1395 г. той е обвинен в заговор с християнските сили и екзекутиран.
Така непосредствено преди битката българската държава е де факто ликвидирана, а територията ѝ - окупирана. Град Никопол вече е завзет от османците, като по този начин се превръща в стратегическа османска крепост. Затова битката при Никопол има особено трагично значение за българската история: тя е последната голяма надежда за освобождение отвън, която угасва с поражението на кръстоносния поход.
Кралят на Унгария Сигизмунд Люксембургски играе ключова роля в организацията на кръстоносната армия. Воден от желанието да защити християнските земи от османско нашествие и да укрепи собственото си положение, той призовава западните сили на помощ. Реакцията е бурна - Франция, Бургундия, Германия, Полша и други държави изпращат рицари и бойни сили. Сред водачите на армията е и прославеният бургундски херцог Жан Безстрашни, а Сигизмунд е формалният върховен главнокомандващ. Войската достига около 16-20 хиляди души, срещу приблизително също толкова османци, включително силни елитни части - еничари, спахии и съюзни сръбски отряди под командването на деспот Стефан Лазаревич.
Ролята на сръбския деспот Стефан Лазаревич в битката при Никопол е от особено значение.
Въпреки че Сърбия доскоро е противник на Османската империя, след битката при Косово поле през 1389 г., Лазаревич става васал на Баязид и изпраща значителен контингент на помощ на османската армия. Неговите тежковъоръжени рицари участват активно в решителния етап на битката, като се включват в контраатаката, която обръща хода на сражението.
Лазаревич поддържа западни културни и военни влияния и в двора му служат рицари по западен модел - тежковъоръжени конници, които се отличават с рицарска дисциплина. Впоследствие Сигизмунд обвинява именно сърбите, че са допринесли най-много за поражението на кръстоносците. Така съдбата на Балканите се оказва трагично свързана не само с външния враг, но и с принудителните съюзи, продиктувани от реалната политическа ситуация в региона.
Самата битка започва след като кръстоносците, заслепени от високомерие и увереност в превъзходството си, отхвърлят стратегическия план на Сигизмунд, който настоява за предпазлив подход и изчакване на османците в укрепен лагер. Вместо това рицарите предприемат директен щурм по стръмните хълмове над Дунав, надявайки се на бърза победа. В началото те успяват да отблъснат леките османски отряди и да пробият първата линия. Но това се оказва капан - редиците им се разстройват, тежките рицарски коне се изморяват, а османските еничари и спахии, заедно със сръбските съюзници, контраатакуват с пълна сила.
Сражението завършва с катастрофално поражение за кръстоносците. Хиляди рицари са избити, други пленени. Жан Безстрашни попада в плен, но е пощаден заради високия си ранг. Сигизмунд успява да се спаси по вода с помощта на генуезки кораби, но по-късно заявява: "Погубихме се - изгубихме всичко поради гордостта на тези рицари, които не искаха да слушат."
Последиците от битката са драматични за България. Тя окончателно попада под османска власт и надеждите за християнска намеса угасват за векове. Макар и самата българска армия да не участва организирано, в битката има българи, воюващи и от двете страни - местни хора, включвани насила в османските редици, както и българи на страната на кръстоносците. Битката при Никопол остава в българската историческа памет като трагичен край на Второто българско царство и начало на дългото османско иго.
Ролята на Сигизмунд в събитията около Никопол не се изчерпва с неговото участие във войната. Той е един от последните западни владетели, който активно се опитва да изгради международна коалиция за спасяване на балканските християнски държави. След поражението той продължава дипломатическите си усилия, ставайки по-късно и германски император.
В българската историография образът му остава двусмислен - от една страна като водач на последния голям поход за спасение на България, а от друга - като човек, чиито действия не са били достатъчно категорични и навременни, за да променят съдбата ѝ.
След окончателната османска победа и ликвидирането на българската държавност, децата на цар Иван Шишман и цар Иван Срацимир - Константин и Фружин - поемат ролята на последни носители на българската аристокрация и съпротива.
Израснали в изгнание, те организират през 1404-1408 г. въстание срещу османската власт. Макар и без траен военен успех, тяхната дейност е символ на стремежа за възстановяване на българската държавност и на продължаващото българско участие в антиосманските коалиции. Фружин остава активен на унгарска служба, докато Константин намира място в сръбските среди. Делото им е пример за това как идеалът за българска държавност оцелява отвъд падането на царството.
Днес, когато се връщаме към събитията от 1396 година, битката при Никопол е не просто военен епизод, а символ на загубените шансове, на сблъсъка между амбициите и реалността, и на драмата на един народ, изоставен в съдбовния си час. Тя ни напомня, че историческите решения често се вземат отдалеч, но последиците им тежат най-силно върху онези, които живеят по тези земи. И ако Сигизмунд и западните рицари преживяват Никопол като трагична военна загуба, за България това е историческа преломна точка - моментът, в който тя изчезва от картата на Европа като независима държава за близо пет века.
