Великите любовни истории: Луиса де Толедо: “Червената” херцогиня, която показа среден пръст на властта, хетеросексуалните норми и на собствените си деца
Тя има топките да се противопостави на мракобесния режим на генералисимус Франко. Лежи в затвора. Живее немила-недрага в изгнание в Париж. Ражда деца, които я мразят и искат да я съсипят. На смътния си одър се жени за секретарката си и й завещава всичко. Прави го, не само за защити делото на живота си и да заяви позицията си на личност, на която не й пука за установените норми, но също и за да докаже, че е жена, която може да обича истински и безкомпромисно до сетния си дъх. Буквално.
Това е историята на ексцентричната аристократка, писателка и политически активист Луиса Исабел Алварес до Толедо, херцогиня на Медина Сидония.
Когато името и титлата ти могат да изпълнят цяла страница
Като бяхме малки и си играехме на пирати и принцеси, се назовавахме с невъзможно дълги имена, понеже бяхме прочели в приключенските романи, че испанците и португалците от времето на великите географски открития са имали по много такива. За героинята ни днес също може да се каже, че е нещо като модерна пиратка и съответно тя, както и всички пилци, накацали по клоните на многовековното й родословно дърво, разполагат с традиционно дълги имена. Не че е необходимо да ги запомните, но просто сметнах за необходимо да го спомена.
Луиса се ражда на 21 август 1936 г. в португалския град Ещорил. Тя е единственото дете на двадесетия херцог на Медина Сидония и петата графиня на Мортера. Рожденото име на бъдещата 21-а херцогиня в пълния си блясък звучи така: Луиса Исабел Мария дел Кармен Кристина Росалия Хоакина Алварес де Толедо. Както се казва, последният да затвори вратата.
Образована и възпитана спред строгите правила на испанската аристокрация от поствоенния период, Исабела прави дебюта си в обществото на 18 години – както си му е редът. Година по-късно същото това общество й намира подходяща брачна партия в лицето на благородника Леонсио де Гонзалес и Марти. От брака им се раждат три деца. Най-добре си записвайте, защото в последствие тези персонажи, дошли като невинни ангелски души на белия свят, ще се окажат най-подмолните врагове на майка си.
Леонсио Гонзалес де Григорио и Алварес де Толедо (р. 1956)
Мария дел Пилар Летисия Гонзалес де Грегорио и Алварес де Толедо (р. 1957)
Луиса Исабел и Габриел Ернесто Гонзалес де Грегорио и Алварес де Толедо (р. 1958).
Всички те са изключителни привилегировани, защото се раждат не просто със сребърни лъжици, а направо със сребърни черпаци в устите – от векове Медина Сидония се счита за най-великото испанско херцогство.
Aвтобиогафичната книга на Луиса Исабел от 1972 г. “Moят затвор” е разказ не само за осемте месеца, прекарани във фактически затвор, но и за затвора на нелепия, безрадостен брак, в който се оказва като съвсем млада жена със сексуални предпочитания към същия пол.
На кривия космос и правата ракета му е крива
Въпреки благородническия си произход, Луиса е всичко друго, но не и типичният аристократ. Първо на първо, яростен привърженик е на републиканските идеи, и второ на второ, определено не е типът момиче, което очаква, че целувайки правилната жаба, тя по-скоро ще се превърне в принцеса, отколкото в принц. Освен това младата херцогинята не се страхува да заявява анти-франковистките си политически позиции – нещо, което в бъдеще й носи само неприятности.
През 1967 г. след ядрения инцидент в Паломарес[1] провежда протестно движение за правата на фермерите, чиито земи са замърсени с ядрения отпадък. Нейната инициатива получава толкова широк международен отзвук, че няма как да не подразни властта. Херцогинята е изправена пред военен съд и осъдена на 13 месеца затвор. За добро поведение е освободена пет месеца предсрочно. Точно тогава става известна като “Червената херцогиня”.
Но понеже шило в торба на седи, малко по-късно тя отново попада в полезрението на франковистката власт – този път заради неудобния й романа “Ударът”. Сега обаче тя избира изгнаничеството пред повторно изправяне пред съда.
Фондацията
След завръщнето си от изгнание в родния Санлукар де Барамеда през 1976 г., Луиса де Толедо посвещава живота си на проучване на най-големия частен архив в Испания и един от най-значимите в Европа, този на Каса де Медина Сидония. Много от запазените документи в него са още от времето на царуването на Карлос V и Фелипе II. За да менажира по-добре архива, тя основава фондация, която носи името на имението, и отваря вратите му за свободен достъп на учени и студенти по история. Самата тя продължава да работи неуморно, класифицирайки над шестте милиона документи в 6317 файла.
През 1983 г. Луиса среща жената на живота си – 27-годишната германка Лилиан Далман, която назначава за своя секретарка. Скоро из околността започват да се носят слухове, че отношенията между херцогинята и секретарката й не са само професионални. Въпреки че Луиса никога не е плащала данък обществено мнение, все пак ревниво пази връзката си от хорското любопитство.
През 2005-а Леонсио иска развод. Луиса дори не си прави труда да отговори на молбата – толкова е погълната от работата и любовта си към Лилиан, че не я интересува какъв е семейният й статут по документи. Въпреки това съдията по делото не се поколебава да официализира развода предвид факта, че съпрузите живеят разделени от 1958-а. По-късно Луиса ще осъзнае, че Леонсио всъщност й е направил голяма услуга като се е развел с нея, понеже през същата година Испания легализира еднополовите бракове. В това тя вижда не просто отворена вратичка, а цяла порта за осъществяване на професионалните си и лични намерения.
Смърт и омраза
На 7 март 2007 г. Луиса и Лилиан сключват граждански брак. Това нямаше да е кой знае колко забележително събитие предвид факта, че двете жени са заедно от 20 години, ако не се беше случило на смъртния одър на херцогинята – 11 часа преди да издъхне от пневмония.
Обаче нито новината за смъртта на майка им, нито тази, че се е бракувала за жена пораждат емоция в отчуждените й деца. Обаче фактът, че ги е отрязала от завещанието си, направо ги вбесява. Не стига че приживе лудата им майка е раздавала пари и семейни имения все едно са бонбони на бедняците, ами сега и това! Отгоре на всичко Луиса е посочила за единствен бенефициент съпругата си. – Лилиана ще получи всичко – имението в Санлукар де Барамеда и земите в околностите на Кадис в Андалусия, които от 1978 г. са обявени за национално наследство от испанското министерство на кулурата. Освен това Лилиана става президент на фондацията “Каса Медина Сидония” и главен администратор на архива. Паричната себестойност на имението и библиотеката възлиза на 60 млн. евро.
Отстрани погледнато, решението на херцогинята да обезнаседли децата си, може да изглежда безсърдечно и несправедливо, обаче тя не го прави, за да ги накаже, задето никога не са проявявали разбиране и уважение към житейските й избори.
Даже я докарват до съд, само за да я накарат да спре благотворителната си дейност, страхувайки се, че за тях ще остане по-малко в “хранилката.” Истината е такава, че, предчувствайки близкия си край, Луиса си дава ясна сметка, че алчните й деца няма да продължат историческото й дело и, ако им завещае имението, след смъртта й те ще побързат да го продадат заедно с безценния архив и библиотеката. Затова и решава изобщо да не ги спомене в наследството. И колко прозорлива е била само!
Сега прецаканите наследници пак са решени да съдят. Този път “узурпаторката” Далман. Винаги са считали, че майка им използва хомосексуалността си като форма на бунт срещу социалното статукво и не по-малко, за да ги дразни. Толкова са озлобени срещу съпругата на майка си, че дори се нахвърлят като зверове върху нея, когато тя поставя ръка в ковчега на Луиса, за да се сбогува с нея.
Децата на херцогинята все пак успяват да заграбят солидна част от имението. Остават обаче с пръст в устата, когато разбират, че нямат законовото право да продадат своя дял, защото по този начин ще нарушат целостта на исторически значимата документална колекция.
Днес херцогиня Лилиан Делман продължава делото на покойната си съпруга като изпълнява съвестно и с много любов задълженията си на доживотен президент на фондацията “Каса Мария Сидония”.
[1] Американски B-12 се сблъсква с бомбардировач и в резултат на катастрофата две от термоядрените бомби на борда се взривяват, освобождавайки радиоактивния си заряд.
