Великите авантюристи: Святослав (Свейналд) Ингварсон – господарят на Източна Европа

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Великите и славни герои от викингските саги – Рагнар, Айвър, Гутрум и Кнут се прочуват със своите походи в Северно море и по крайбрежията на Албиона и Франция. Корабите-драгхари уверено порят ледените води , а екипажите им всяват ужас сред беззащитни монаси и защитени от крепости и армии монарси. Има обаче една страна на викингската експанзия, която често остава забравена. Както кораби се отправят на запад в търсене на плячка, така и ледените води на Балтийско море и мъгливите брегове на Изтока мамят скандинавските приключенци със своята безбрежност и с незнайните възможности, които предлагат.

Балтийските земи са сурово и негостоприемно място. Гъсти гори и блата поглъщат навлизащите от към морето пътешественици и често назад така и не се завръща никой. Това са странни, диви места, в които живеят сурови и затворени хора, които мразят чужденците и често се разправят с тях по особено жесток начин. Непреклонните и горди балти, фините с техния странен и неразбираем език и разбира се многочислените източни славяни, населяват тези територии и не гледат с добро око на снажните войни от Скандинавия, дошли да търсят късмета си на изток. Между викингите авантюристи, наричани в хрониките варяги и местното население избухват постоянни сблъсъци, а историята на взаимоотношенията им е низ от съюзи, предателства, интриги и кръвопролитие.

В средата на IX век, скандинавците създават поредица селища, разположени по големите плавателни реки и езера, които браздят безбрежната шир на Източната европейска равнина.  Тези търговски постове и укрепления, се превръщат в гръбнака на сложна мрежа от маршрути, които свързват балтийската търговия с тази на Черно и Каспийско море.

Снимка: By Fedor Solntsev – This image is available from the New York Public Library's Digital Library under the digital ID 1590585: digitalgallery.nypl.org → digitalcollections.nypl.org, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2920072

Викингите си проправят път на юг с огън и меч, достигайки реките Дон и Волга, а след това и Днепър. По тях, маневрените скандинавски кораби проправят път още по на юг и влизат в контакт с Византийската империя (Миклагард) и Арабският халифат. Огромните южни империи са твърде голяма лъжица за северняшката уста, но въпреки това дръзките викинги неколкократно опитват късмета си с набези срещу тях. В крайна сметка, търговския нюх и желанието за печалба надделяват и северняците се превръщат в част от многолюдните тържища на Константинопол и големите източни градове.

Там, където на запад ги очакват несигурни крале и боязливи монаси, на изток викингите са посрещнати от страховитите степни войни – хазари и печенези, както и от упоритите, безскрупулни опортюнисти, които стоят начело на славянските племена. Именно в тази далеч по-страховита обстановка се изковават легендарните имена на първите варяжки князе на Киевска Рус – Хрьорек, Хелги и Ингвар, познати днес с руските им имена – Рюрик, Олег и Игор. Те управляват разнородните варяжки поселения, стремейки се както да разширят своята власт, така и да се наложат като единствени господари над самоволните и непреклонни викингски водачи на отделните, разпръснати селища.

За да оцелееш в онази епоха, трябвало да си корав, безскрупулен и винаги нащрек за вражески кинжал, който да прободе гърба ти. Дори и тогава, рисковете на княжеската професия били сериозни – ако не станеш жертва на завистливи поданици, като нищо можеш да се превърнеш в плячка на своите врагове. Този урок Ингвар научил твърде болезнено, бидейки разкъсан между две брезови дървета по заповед на един от славянските вождове. В смъртта си, Ингвар завещава на своята държава Рус един син – Святослав (или Свейналд на скандинавския език, който ползвали тогава – б.а.) и една непреклонна, величествена и отмъстителна съпруга – Хелга (рус. Олга).

Снимка: Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=754466

Както всеки легендарен владетел от онази епоха, рождената дата на княз Святослав остава неизвестна. Различни историци дават всякакви предположения започвайки от 920 г. и достигайки до 942 г., приемана от мнозина за най-вероятна дата. Това се обяснява с факта, че до 959 г., княгиня Хелга управлява Рус като регент и самостоятелен владетел и едва след това Святослав за първи път поема юздите на управлението. По-ранните дати се дават с обяснението, че през 942 г., Хелга би била прекомерно възрастна (според някои оценки над 50-годишна) за да роди син на Ингвар.

За детството на Светослав също не се знае почти нищо, освен че бил яростен привърженик на старата викингска религия и до края на живота си отказал да приеме християнството, понеже смятал че подобен ход ще унищожи престижа му сред неговите войни. Вероятно е израснал в сурова среда, обкръжен от бойци и търговци, приучен от малък да бди за врагове, да се доверява само на най-близкото си обкръжение и да очаква с нетърпение деня, в който да поеме властта в свои ръце. Не му липсвала дързост и според „Повест за изминалите години“ (Повесть временных лет), още пет годишен хвърлил първото си копие в битка, като дал начало на варяжката атака срещу бойците от племето древляни – същите, които убили баща му през 945 г.

За първи път за делата му като млад владетел се споменава следното: „Когато Святослав израснал и възмъжал, събрал около себе си много храбри войни, бил бърз като гепард и воювал много. По време на поход не носел със себе си посуда и кухненски принадлежности, а каквото месо ядял, печал направо върху горещата жар, за да не товари дружината си с излишни предмети. Не пътувал със шатра, а свалял седлото от коня си и го слагал под главата си като възглавница. Така живеел той и по неговия пример живеели и неговите войни.

Снимка: By collective – http://cnx.org/content/m15504/latest/, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=6181343

Когато тръгвал на война, изпращал до враговете си пратеници с едно кратко послание – „Идвам за вас!“. Физическото му описание се допълва от хрониката на Лъв Дякон, който го представя като средно висок мъж, с широка гръд, син очи, гъсти мустаци, без брада, с остригана глава, на която от едната страна бил оставен дълъг рус перчем – прическа, свидетелстваща за неговия ранг. Не носил никакви накити, освен голяма златна обеца с инкрустации на едното си ухо. За разлика от своите приближени се обличал в бели дрехи, винаги поддържани безупречно чисти.

Първият голям поход на Святослав започва през 964 г., когато той повежда дружините си на югоизток. Целта му е да сложи ръка върху търговските пътища по реките Ока и Волга и да се облагодетелства за сметка на Хазарският хаганат. През същата година, Святослав преминава през земите на вятичите, които или са разбити, или бягат и не оказват съпротива на варягите. Пътят на юг е дълъг и северняците зимуват вероятно по средното течение на Волга, след което през 965 г., нахлуват в земята на хазарите и разграбват Саркел – един от най-важните им градове, контролираш поречието на р. Дон.

Според руските хроники, още тогава варягите напълно разбили хаганата, но това се отхвърля от други съвременни източници. Те посочват че през 968/969 г., варягите първо се придвижили по р. Волга, разгромили столицата на Волжка България – град Булгар, след което нахлули в земите на хазарите и окончателно ликвидирали техния хаганат, завладявайки градовете Итил (на Каспийското крайбрежие) и Семендер. Оставяйки свои гарнизони в опорни крепости по речните пътища, Святослав наложил тежки данъци на местното население и този път завзел и земите на вятичите, които също трябвало да изпращат годишен налог на новия си господар.

Снимка: By Boris Chorikov – http://www.sgu.ru/rus_hist/?wid=953, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1717547

Успехът на варягите променил коренно разпределението на силите в северното Черноморие. Рус вече имала пряк достъп до Черно море и това разтревожило византийският император Никифор II Фока. Василевсът водел тежки войни с арабските емири в Сирия, а същевременно съюзът му с България бил развален, след като ромеите отказвали да продължат с плащането на годишен данък на Преслав. Фока обаче съзнавал, че Византия няма сили да води война с двама могъщи противници едновременно.

Както посочват хрониките, василевсът се боял да изпрати войските си в негостоприемните старопланински походи, страхувайки се да не бъдат избити. Вместо това, той решил да насъска варягите срещу българите и да остави двата народа да се омаломощят взаимно, спасявайки северната граница на империята.

Византийският дипломат Калокир донесъл в Киев близо половин тон злато, с което Святослав трябвало да организира свои сили за нашествие в България. Освен тези пари, той можел да задържи каквато плячка завземе. Святослав съзнавал, че България е доста по-сериозен враг от хазарите и че само неговите дружини няма да са достатъчни за решителен успех. За целта, византийското злато било похарчено за наемане на войници – славяни, маджари и печенеги, които да допълнят северняшките отряди. Общо, под знамената си събрал армия наброяваща 12 000 души, изпечени ветерани, главорези и авантюристи.

С тези войски, през 968 г., Святослав нахлул в България, разгромил армията на цар Петър край Силистра и опустошил източна Мизия. Местната земя му харесала и той се установил на лагер в българската крепост Преславец, която превърнал в своя временна резиденция. Според хрониките, по това време починала майка му Хелга, която продължила да действа като негов регент докато водел войските си в поход.

Нашествие на хазарите към Киев принудило Святослав да се изтегли от България и да организира повторното си нахлуване на изток, за което стана дума по-горе. Възможно е този поход да е провокиран от опитите на българската дипломация да привлече за съюзници хазарите и волжките българи в опит да отвлече вниманието на Святослав от слабо защитената територия по поречието на р. Дунав. Във всеки случай, варягите прегазили източните си опоненти. Готвейки се за ново, решително нашествие в България, Святослав разделя властта в земите си между тримата си синове – Святополк, Хелги и Валдемар, които да надзирават делата в Рус докато той воюва на юг.

Снимка: By Yevgeny Lansere – Photo by Dmitry Ivanov, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=31508352

През 969 или 970 г., скандинавските войни и техните наемници се завръщат по българските земи. Силистра е превзета отново, царските войски са разбити, а скоро след това пада и столицата Преслав, заедно с Борис II, наследил наскоро починалия цар Петър. Фактически, Святослав се превръща в господар и на българското царство, поставяйки, макар и за кратко под своя зависимост земите от Новгород до Стара планина. Възползвайки се от своята позиция и самоуверен в силите си, Святослав решава да нахлуе и във Византия. Към армията му са присъединени и български войски и начело на ок 20 000 души, той нахлува в Тракия. Там, разнородната армия на варягите е пресрещната от елитните византийски редовни войски, командвани от вещия пълководец Варда Склир.

При Аркадиопол (Люлебургас), византийците разгромяват нашествениците от север и слагат край на краткотрайната авантюра на киевския княз на юг от Дунав. В рамките само на една година, ромейските сили завземат цяла Мизия и обсаждат Святослав и остатъците от армията му (ок. 8000 души) в Силистра. След тримесечна обсада (април-юли, 971 г.), варягите са принудени да капитулират и да се оттеглят обратно в земите си, а по-голямата част от България остава в ръцете на новия византийски василевс Йоан Цимисхий, който лично ръководи похода срещу русите. Според договорката, Святослав трябвало да се завърне обратно в земите си и да не напада повече ромеите.

Йоан Цимисхий, опитен ветеран от източните походи и вещ в дворцовите интриги обаче бил наясно, че човек като Святослав няма да преглътне подобно унижение. Според руските историци, византийците изпратили свои вестоносци при стария си северен съюзник – печенегите и ги убедили да нападнат киевския княз при завръщането му към дома, докато силите му още били малочислени и изтощени.

Снимка: By Boris Chorikov – SGU.ru, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1388052

Святослав опитал да достигне Киев през късната есен на 971 г., но печенегите блокирали пътя му. Варягите се принудили да зимуват в устието на р. Днестър. През пролетта на 972 г., северняците направили втори опит да пробият печенежката отбрана, но били обкръжени и избити почти до крак от конните войни. Според руските хроники, самият Святослав бил обезглавен, а от главата му печенежкия вожд Куря си направил чаша, с която пиел по време на пиршествата в своя лагер.

Смъртта на Святослав довела до избухването на ожесточена гражданска война между неговите наследници и техните дружини. В крайна сметка Святополк заел престола на Рус, управлявайки до 980 г., но на свой ред станал жертва на броженията в страна и бил наследен от своя прочут брат Валдемар – познат в историята като Владимир I Велики.