През 2025 г. се отбелязват 800 години от подписването на английския акт Великата харта на свободите, наричана още Магна харта. Това е първият документ в английската история, който ограничава властта на монарха и дава началото на демократично управление. Този момент е и важен повод за размисъл върху трайното въздействие на документа и неговото наследство в историята.
Великата харта, официално подписана от крал Джон Безземни на 15 юни 1215 г., остава един от най-влиятелните и значими документи в човешката история. Този изключителен документ революционизира баланса на властта, като налага ограничения върху правомощията на монарха и създава основен механизъм за държане на краля отговорен за действията му.
Една от ключовите клаузи във Великата харта изисква създаването на съвет от 25 барони, натоварени със задачата да следят дали крал Джон спазва условията. Ако монархът наруши тези условия, съветът има правомощията да завземе неговите замъци и земи, което ефективно гарантира спазването на принципите, изложени в документа.
Въпреки че Магна харта първоначално не постига целта си да осигури мир между крал Джон I и бароните, нейното дълбоко въздействие отеква през вековете. Този новаторски документ служи като катализатор на преломни събития като Английската революция и Американската война за независимост.
А как се стига до подписването на този документ?
Крал Ричард I, известен като Ричард Лъвското сърце, управлява Англия от 1189 до 1199 г. Той е третият син на крал Хенри II и Елеонор Аквитанска. Известен с рицарския си дух и воинска смелост, Ричард прекарва по-голямата част от управлението си извън Англия - в кръстоносни походи, особено в Третия кръстоносен поход, където придобива легендарна слава. Въпреки рядкото си присъствие на английска земя, Ричард остава в историята като един от най-уважаваните и харизматични владетели.
След смъртта на Ричард през 1199 г., на трона се възкачва неговият по-малък брат - Джон I, наричан често Джон Безземни, който управлява Англия от 1199 до 1216 г.
Докато Ричард остава в историята като храбър и героичен крал, Джон често е представян като некомпетентен, недоверчив и непопулярен владетел. Контрастът между двамата братя е рязък - единият е символ на рицарство и чест, а другият - на слабост и управленски провал.
С този период е свързана и легендата за Робин Худ - смел разбойник, който според народните предания защитава бедните, ограбвайки богатите и противопоставяйки се на несправедливото управление на принц Джон по време на отсъствието на крал Ричард. Макар и да няма сигурни исторически доказателства за съществуването на разбойника-герой, образът на Робин Худ остава силно свързан със стремежа към справедливост и с народната съпротива срещу тираничната власт на Джон I.
През 1215 г. Джон почти напълно загубва територия, спечелена от баща му в полза на Франция. Последвалите му отчаяни и скъпо струващи опити да си върне тези области се оказват напълно безуспешни.
След особено унизително поражение от французите в битка при Бувин през 1214 г., Джон отново е принуден да плати компенсация на съперника си отвъд Ламанша — крал Филип II.
По онова време, според феодалната система, парите и войниците идват директно от бароните, които притежават свои земи и частни армии. След като похарчват значителни средства в неуспешните военни начинания на Джон, бароните остават разочаровани от липсата на резултат. А след битката при Бувин започват да проявяват и сериозно недоволство.
Сред причините е и това, че крал Джон, за разлика от своя по-голям брат Ричард Лъвското сърце, не притежава същия боен дух и мъжествена осанка. Освен това личните му качества не го правят популярен. Лидерът на бароните, Робърт Фицуолтър, изпитва дълбока неприязън към Джон, като дори е замесен в заговор за убийство на краля през 1212 г. Това допълнително усложнява политическата обстановка.
През първите месеци на 1215 г. опитите на Джон да въвлече папата - заедно с тайното му наемане на хиляди френски наемници - само допълнително изострят конфликта. След неуспешни преговори, проведени в Лондон, бароните прекъсват феодалната си вярност към краля през април и започват да настъпват към ключови градове в Англия. Сред тях е и Лондон, който отворя портите си за тях без бой.
Тъй като папа Инокентий III отказва да се намеси директно, влиятелният архиепископ на Кентърбъри Стивън Лангтън, уважаван и от двете страни, организира официални мирни преговори. Те трябва да се проведат през юни в Рънимийд - поляна извън Лондон.
Тази локация е смятана за неутрална територия между кралския замък Уиндзор и крепостта на бунтовниците в Сейнс. Там Джон, Лангтън, старшите барони и техните най-близки поддръжници се срещат и се заемат с привидно невъзможната задача да намерят решение, което да удовлетворява всички страни.
След напрегнати преговори и обсъждания, резултатът от усилията им се материализира в историческата харта с права, известна като Великата харта на свободите.
Конфликтите между крале и барони не са нещо ново, но Великата харта надхвърля индивидуалните оплаквания на бароните и започва да поставя въпроси относно общите правомощия и отговорности на краля във всеки един момент.
Правомощията и отстъпките, направени в хартата, не звучат особено радикално за съвременните читатели, но клаузите, които предвиждат защита от произволно лишаване от свобода (макар и само за бароните) и ограничаване на намесата на краля в делата на църквата, се превръщат в основополагащи за съвременното западно разбиране за свобода.
Освен това хартата поставя граници на феодалните плащания към монарха.
Ограничаването на кралската власт по какъвто и да било начин е изключително спорен акт за времето си - доказателство за това е фактът, че папата по-късно нарича Великата харта "позорна и унизителна... незаконна и несправедлива".
При тези унизителни и безпрецедентни ограничения върху кралската власт, гражданската война е почти неизбежна - особено след като бароните наистина създават съвет за сигурност, който да следи дали Джон изпълнява обещанията си.
По-късно Джон се отмята от Великата харта, като иска от папа Инокентий III позволение да я отхвърли с мотива, че бил принуден да я подпише. Папата се съгласява и през август обявява хартата за невалидна. Това действие предизвиква избухването на Първата баронска война, която продължила две години.
Когато Джон умира през октомври 1216 г., синът му Хенри става крал и Магна харта е преиздадена малко след това, но този път без клаузата за сигурност и други спорни части. Това помага за постигането на мир и полагането на основите на управлението на Хенри.
През следващите десетилетия борбата между бароните и монархията продължава, а хартата е преиздавана още няколко пъти. Всъщност последното ѝ преиздаване се случва чак през 1297 г., когато на трона е синът на Хенри - Едуард I.
През 1300 г. шерифите са натоварени със задачата да прилагат хартата в цялото кралство.
През следващите векове значението на Великата харта се колебае - ту намалява, ту се възражда. След като за известно време се смята за отживелица, хартата преживява подем през XVII век, когато вдъхновява парламентаристите, които имат сходни оплаквания с бароните, в борбата им срещу крал Чарлз I.
В крайна сметка Чарлз загубва битката и е екзекутиран. С неговата смърт угасват и последните надежди за абсолютна монархия.
През следващото столетие подобна борба срещу несправедливо и произволно облагане с данъци се разиграва в американските колонии на Британия, като създаването на Съединени американски щати е силно повлияно от ключови принципи и правни норми, заложени във Великата харта.
