shareit

Великите авантюристи: Моше Даян – защитникът на Израел

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Отминалото двадесето столетие е век на превратности за еврейския народ. В рамките на тези сто години, евреите преминават през всички възможни социално-политически категории – обект на геноцид, бежанци, бегълци, емигранти, заселници, граждани, завоеватели, агресори…

Започвайки от първите години на XX век, народът на Израил преминава трънлив път от нация без родина, до народ борещ се да установи своята власт и присъствие над онези древни територии, наричани в Библията „Обетована земя“. Вървейки по този дълъг, лъкатушещ път, евреите са водени напред от редица забележителни и противоречиви личности. Мнозина от тях им се налага да съчетават безброй роли в защита на своята кауза и идеи. Само един обаче е определян като най-великият генерал в историята на Израел – Моше Даян.

Историята на Моше Даян започва в градчето Жажкив, Украйна. Там през 1890 г. се ражда неговият баща Шмуел Даян. Семейството е бедно, с три деца. Към онзи момент Украйна е едно от местата в Руската империя с най0голяма концентрация на евреи. Причината за това е, че прочутата Екатерина II Велика забранява на евреите да живеят в земите на същинска Русия и ги прокужда към пограничните райони на царството по границите с Прусия и Австрия.

Тези земи приютяват голям брой еврейски семейства още от XV век, когато Полша се превръща в безопасен пристан за бежанците от цяла Централна и Западна Европа, подгонени около религиозните разпри и надигането на инквизицията.

Моше Даян в ляво

Млад, беден и решен да направи нещо повече с живота си, Шмуел Даян лесно се увлича по идеите на ционизма. Тази доктрина възниква когато Шмуел е едва на 6 – през 1896 г. Неин „баща“ е Теодор Херцел – журналист и адвокат в Австро-Унгария, който публикува прочутия си памфлет „За еврейската държава“, в който приканва евреите от цял свят да се насочат към Палестина, където на народа на Израил да бъде възстановено древното им политическо наследство. Течението възниква напълно в духа на епохата на национализма (в политически план) и (романтизма) в духовен, свързана с преоткриването на националните идеали и ценности, както и използването на древните митове за изграждането на съвременната идентичност.

Едва навършил 18, Шмуел, двамата му братя и сестра му заминават за Одеса, а от там хващат кораб за Палестина, където пристигат през 1908 г. Онова, което посреща преселниците няма много общо с представите им за новата Обетована земя. Пристанището на Яфа (Хайфа) е изпълнено с народ, мръсно и шумно. Лятната жега подгонва новодошлите из тесните, прашни улички, в които се носи арабска глъч и миризма на камили.

В крайна сметка семейството се установява в кибуц (специално селище-комуна, каквито евреите създават в Палестина – б.а.), наречен Дагания Алеф, разположен при сливането на р. Йордан с Галилейското езеро. Там Шмуел се запознава със съпругата си Дебора, а на 20 май, 1915 г. им се ражда син, който кръщават Моше. Името не е избрано случайно – момчето е кръстено на Моше Барски – приятел, който две години по-рано спасява живота на Шмуел.

Струва си да се кажат няколко думи и за Дебора Даян. Тя също е родена в Украйна през 1890 г., като рода й са единствените евреи в цялото село. За разлика от Шмуел, Дебора завършва висше образование – една от първите еврейки, завършили Киевския университет. На младини, Дебора е отдаден руски патриот и страстен любител на руската литература.

Едва навършила 15, тя се записва като част от лявото Народническо движение и участва в революцията от 1905г. През 1910 г. напуска родното си място за да участва в погребалното шествие на Лев Толстой. През 1912 г. заминава за България, където се записва като медицинска сестра-доброволец в хода на Балканската война. По време на престоя й в София, Дебора става обект на редица анти-семитски нападки в рамките на руската военна мисия, към която е зачислена. Това коренно преобръща идеите и светогледа й, и през 1913 г. тя пристига в Палестина в търсене на своите еврейски корени.  През 1914 г. Дебора се жени официално за Шмуел, с когото живеят заедно още от събирането им в Дагания през есента на 1913 г.

Моше Даян израства в среда на родители, за които всеки ден е борба  за оцеляване, сравнимо с новите заселници на Америките през XVII век. Въпреки това, семейството е ревностно в своята идея за изковаване на нова родина, основана на ценностите на юдаизма и далеч от антисемитската вълна, която се надига в Европа от края на XIX век, особено след прочутата афера Драйфус. В тази среда на „фанатична еврейска култура“ (както пише Даян в мемоарите си), Дебора със своето университетско образование и любов към руската класическа проза, изпъква и трудно се вписва.

От друга страна Шмуел е във вихъра си – трудолюбив, деен и напълно отдаден на ционистките идеи, Даян-баща лесно се вписва в новата среда. От друга страна, Шмуел е представител на по-капиталистически ориентираните представители на кибуца. Тук Даян влиза в противоречие с онези, които проповядват социалистическите идеи за пълно равенство и отказ от частната собственост. Шмуел настоява, че не комуната, а семейството трябва да бъдат ядрото на новата общност и че всяко семейство трябва да се грижи за собствения си просперитет, докато помага на останалите в общността.

Ранните спомени на Даян са фокусирани върху взаимоотношенията на новите заселници с местните араби – палестинците. От една страна общностите търгуват по между си и съжителстват. От друга, арабите реагират остро както срещу евреите-заселници, така и срещу британските власти, които поемат контрола над Палестина от османците през 1918 г. През 1920 г. кибуцът Дагания Бет в който семейство Даян се мести е изгорен по време на набег на няколко стотин палестинци.

Тази двойственост предопределя отношението на Даян към арабите през остатъка от живота му. През 1921 г., следвайки своите икономически идеи, Шмуел мести семейството в Нахалал – селище от нов тип (мошав), в което семейството, а не комуната се превръща в основна градивна единица на обществото.

Въпреки тежкия живот и целодневната работа на полето, семейството изпраща Моше да учи в близкия град Назарет, а скоро им се ражда и дъщеря Авива. Успоредно с началното си образование, Даян се научава да дои крави, да пасе добитък и да извършва всички основни дейности, свързани със земеделието. Учението му върви трудно, тъй като често му се налага да съчетава работата на полето с посещенията в училище.

Въпреки това развива страстна любов към литературата и чете всичко, което може да намери като книги, вестници и списания. Липсата на баща му у дома дистанцира Моше от Шмуел. Същевременно младият Даян се записва доброволец в отряд 14-15 годишни младежи, които охраняват нивите и домовете в Нахалал от атаките на местните бедуини, които се опитват да прогонят евреите. От тук започва и кариерата му във въоръжените сили.

През 1932 г. Моше Даян и други негови връстници се записват в тайната паравоенна организация Хагана (ивр. „отбрана“), създадена още през 1920 г. с цел опазване на преселниците от посегателствата на местното население.  След един сблъсък с арабски младежи, в който Даян е ранен след удар със сопа в главата, той попада под грижите на младо момиче, две години по-млада от него – Рут Шварц.

Портрет от Лудвиг Блум

Двамата се влюбват и се женят през 1935 г. Бракът и продължава до 1971 г. и от него се раждат три деца – Яел – политик и бивша заместник кметица на Тел Авив, писателят Ехуд и филмовият продуцент Асаф. Самата Рут е създател на първата модна къща в Израел през 1954 г. Достигайки забележителните 103 години, Рут умира през 2021 г., а дългият й и изпълнен с превратности живот е описан в отделна автобиография.

През 1938 г. Даян постъпва в местните еврейски полицейски части, организирани от Великобритания. Едновременно с това той продължава дейността си за хагана, като през 1939 г. е издигнат в старши инструктур на отделно подразделение. В навечерието на Втората световна война, той и група бойци на Хагана са арестувани от местните британски власти, но въпреки първоначалната присъда от 10 години, са помилвани. Причината за това са избухналите военни действия в Европа и стремежа на британците да използват местното население за борба срещу режима на Виши, който тогава контролира Сирия и Ливан.

Даян е зачислен към специално подразделение от евреи, организирано в състава на 7-ма австралийска дивизия. По време на военната си подготовка, Даян служи под командването на Орде Уингейт – бъдещ герой от британските кампании срещу японците в Бирма. От Уингейт, Моше усвоява ценни уроци, които в последствие играят важна роля в издигането на Даян в армията на Израел.

Даян е част от авангардния отряд, който започва британските действия срещу французите в Сирия на 7 юни, 1941 г. Докато заемат предни позиции до един ключов мост, бинокълът, с който Даян наблюдава, е поразен от вражески снайпер. Парчета стъкло и осколки засягат лявото му око, което той губи перманентно. Пораженията са такива, че поставянето на стъклено око става невъзможно.

Поради тази причина, Моше е принуден до края на живота си да носи превръзка – артикул, който първоначално му носи сериозни психологически проблеми, но в последствие се превръща в негова запазена марка. До края на войната Даян остава настрана от военните действия, занимавайки се със своята ферма в Нахалал и разрастващото се семейство.

През 1944 г., Хагана отново се обръщат към Даян. Мисията е неблагодарна – залавяне на членове на „Иргун“ – радикална организация от бивши членове на Хагана, ръководена от Манехем Бегин, която се опитва да организира бунт срещу британските власти в Палестина. През 1947 г. в контекста на решаването на еврейския въпрос от ООН, Даян отново е активен в редиците на Хагана.

През 1948 г., на база на предишния му опит, негови познати в Хагана му издействат назначение като командир на сектора около родния му кибуц Дагания. С избухването на войната от 1948 г., Даян стартира активната си военна служба в състава на израелските въоръжени сили. Под негово ръководство местните отряди, въоръжени с пушки от Първата световна война и с набързо забъркани коктейли „Молотов“ успяват да спрат настъплението на сирийската армия, снабдена с танкове, бронирани коли и картечници.

Победата издига престижа на Даян и под негово командване е поставен моторизиран батальон. Оръжието е закупено на американския черен пазар, където САЩ продават залежалите излишъци, произведени за Втората световна война.

Издигането на Моше Даян в редиците на израелската армия е пряко свързано с верността му към Давид Бен-Горион. През 1948-49 г., Даян ръководи няколко не особено успешни военни операции в района на Йерусалим и е съден от военен трибунал за неизпълнение на преки заповеди от генералния щаб.

Въпреки че е разжалван от подполковник в майор, Бен-Горион му поверява ръководството на военната делегация по време на преговорите с арабите през 1949 г., а след това го повишава в чин генерал-майор и му поверява Южното командване, където измества от ръководна позиция генерал Игал Алон (командир на елитното ударно звено на Хагана – Палмах – б.а.). Красноречиво за ситуацията говори факта, че целия щаб на Южното командване подава оставка в знак на протест срещу назначението на Даян.

На новата си позиция, Даян отговаря за сигурността по южната граница на Израел. Той налага твърда и често пъти брутална политика за справяне с всякакви неуредици с арабите. На граничните части е дадена зелена светлина за провеждане на наказателни набези в ивицата Газа и останалите арабски зони. Често армията използва сила за да прогонва бедуини и уседнали палестинци от домовете им в демилитаризираната зона.

Даян разрешава на патрули на израелските ВВС да откриват огън срещу стада и пастири по хълмовете около кибуца Бейт Гуврин. До преместването му начело на Северното командване през 1952 г., Даян е сочен като виновник за още няколко инцидента с множество жертви, извършени от израелската армия срещу населението в Газа. Краткият отговор на Даян към тези обвинения, е че за него тези операции следват стария еврейски принцип „око за око“ с оглед на честите атаки от арабска страна срещу израелски заселници и войници.

През 1953 г. Давид Бен-Горион се оттегля от премиерския пост. Последният му акт на действащ премиер е да назначи Моше Даян за началник на Генералния щаб (раматкал). На тази позиция, Даян се заема да реформира израелската армия (Цахал – съкратено от „Сили за отбрана на Израел“ – б.а.). Промените включват подсилване на кадровия състав с повече бойци за сметка на съкращаване на административните звена и предаване на цивилните логистични операции под ръководството на Министерство на отбраната.

Даян осъзнава, че израелската армия трябва да е готова за действя не толкова в мащабни масови войни, колкото за ударни, специализирани операции, в които огневата мощ и бързината да са по-важни от числеността на войските. С тази цел той се заема да реорганизира и подобри ВВС и бронетанковите части. Създадени са специализирани звена командоси, както и е засилена ролята на военното разузнаване. С цел да подсигури добре тренирани бъдещи кадри, Даян разработва тренировъчните батальони ГАДНА, който обучават по няколко хиляди младежи от всяко поколение, отделно от последващата задължителна военна повинност.

Моше Даян и Ричард Никсън

Едно от най-успешните начинания на Даян е формирането на отряд 101 – първото звено за изпълнение на специализирани операции в рамките на Цахал. Отрядът постига редица успехи, извършвайки трансгранични мисии на арабска територия. Това кара Даян да заповяда разпускането му и сливането на членовете на 101 с няколко други бойни групи, с цел предаване на ценния боен опит. В крайна сметка, към 1955 г., специалните звена оформят цяла бригада. В този контекст се появява нуждата от създаване на самостоятелна, малобройна единица, която да изпълнява най-важните мисии на Генералния щаб. Така, през 1957 г. се стига до формирането на Сайерет маткал – разузнавателното звено на Генералния щаб на Цахал.

Междувременно, значителното превъоръжаване на армията, осъществено от Даян се оказва навременно. През 1956 г. избухва Суецката криза, в рамките на която Израел успява само за една седмица да завладее и окупира целия Синайски полуостров. Операцията е съгласувана с Великобритания и Франция, но среща съпротивата на САЩ и СССР, което поставя израелската външна политика на изпитание. През 1957 г. ООН съблюдава прекратяването на израелската окупация. От военна гледна точка, завладяването на Синай, ръководено лично от Даян, е ясно доказателство за повишеното качество на Цахал.

През 1959 г. Даян официално се пенсионира, напускайки армията. Същата година той влиза в политиката, заемайки поста Министър на земеделието, който изпълнява до 1964 г. в рамките на няколко последователни правителства на Давид Бен-Горион, който се завръща към активна политическа кариера. През 1963 г., управляващата партия Мапай започва да се разпада, като Даян е сред опозиционерите, несъгласен с политическата линия на тогавашния премиер Леви Ешкол.

Въпреки несъгласията между двамата, Даян е назначен за Министър на отбраната в навечерието на Шестдневната война (1967 г.) Новината за избухването на конфликта го застига във Виетнам, където Даян е на обход с части от американската Морска пехота. Мисията на Даян във Виетнам е свързана колкото с партньорството между Тел Авив и Вашингтон, толкова и с желанието му от първа ръка да се запознае с модерните достижения на военното дело и да прецени до колко прийомите на американците могат да бъдат използвани от израелската армия. По време на Шестдневната война Даян командва войските, които окупират източен Йерусалим, което му носи допълнителен престиж и популярност.

Моше Даян остава министър на отбраната и в правителствата на Голда Майер. На този пост, Даян посреща и избухването на войната Йом Кипур (октомври, 1973 г.). Първоначалните успехи на арабската коалиция, подкрепяна от СССР и СИВ, са последвани от успешно контранастъпление на Израел. Този път военният усет на Даян го предава – първоначално, в навечерието на войната, той не смята за нужно да обявява допълнителна мобилизация на войските.

След първоначалните загуби след първите два дни, министърът изпада в отчаяние и агитира за изтегляне от Голанските възвишения и Синай. Предложенията му са отхвърлени от началника на Генералния щаб – Давид Елазар. Скоро след това израелската армия си връща инициативата, а страховете на Даян не са оправдани.

През 1977 г. Моше Даян напуска своята политическа партия – Маарах. Съюзявайки се със старите си политически опоненти от десните Ликуд, Даян е избран за министър на външните работи. На този си пост, Моше ръководи делегацията, която подписва договора от Кемп Дейвид с Египет. Година по-късно Даян подава оставка с оглед на нарастващото несъгласие между него и премиера Манехем Бегин.

Година по-късно, през 1980 г. Моше Даян създава своя собствена партия – Телем. Политическата му кариера на водач не трае дълго – същата година му е поставена диагноза рак на стомаха, а няколко месеца по-късно, на 16 октомври, 1981 г., Моше Даян умира от сърдечен удар, вероятно следствие от силно влошеното му здраве.

Моше Даян остава противоречива фигура в историята. Личната му храброст и способността му да мотивира войниците в битка не могат да се поставят под съмнение. Въпреки това, той често е обект на критика от страна на останалите си колеги по отношение на прибързаните си действия, импулсивността си и неспособността да поема отговорност.

Верността му към Бен-Горион е ключът за много от повишенията и назначенията му. В много от случаите енергичният Даян оправдава вложеното доверие, но неведнъж поведението му е далеч от безукорно. За него колегата му Ариел Шарон казва „Моше Даян беше човек, на когото накуп хрумват 100 идеи. Деветдесет и пет от тях са опасни, други три също трябва да се отхвърлят като неприложими, но оставащите две са винаги брилянтни.“

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Моше Даян – защитникът на Израел

Повече информация Виж всички