shareit

Великите авантюристи: Христо Ботев – гласът на Българската революция

| от Александър Стоянов |

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

Поет като Ботев е една кристална призма, през която златните лъчи влизат, за да излязат пак, но на хиляди бои: нуждите на народа, неговите ламтежи, неговите скрити желания и мечти, обхващащи душата му, вълнуват я като разбунено море и намират изход в песните му, които ни поразяват с гигантската си сила. За да разберем духът на Ботев, трябва да си мислим за всичко просто и силно в натурата на народа,  на тоя народ, който няма исторически кумири, защото времето ги е разсипало…Ботев не е революция, а възраждане….Едно младо общество се образува, което има силата в себе си, в своя дух, в своята права и чиста душа, а не в кумири и не в болестите на вековете. Това е душата на Ботев, това са песните и идеалите му. Ботев е герой на свободната мисъл. Няма за него друг авторитет извън мисълта, топлото сърце и високата душа…Но разбира се, днес ние сме твърде благоразумни, мислим от ден за ден. Отричаме на Ботев онова, което за всеки е ясно и намираме мотиви, за да се прикрием. Между тези злободневни заблуди, истината остава най-добрият учител в живота. Истината е вечна. Можем да гоним Ботев, но не можем да го догоним.“

С тези думи, през 1897 г. историкът Димитър Страшимиров започва своята книга, посветена на живота и делото на Христо Ботев. Нейното написване е провокирано от поредица беседи, които изнася пред ученици в Новоосвободена България. Тъжно е да отбележим, че описанието, което Страшимиров дава на българското общество преди 140 години, все още звучи твърде актуално. Все така Ботев и неговото място в нашето минало, остават неизяснени. Преди седмица, на голям екран се появи една лента, която уж е посветена на Христо Ботев и уж трябваше да покаже образа на Поета-революционер. Това, което реално се случи, беше че лентата превърна Ботев в точно такъв демон на упадъчното минало, на рухващите кумири, за които говори Страшимиров преди повече от век.

Скелет проклет отдавна в душата на народа и толкова прогнил, щото остава да го духнеш, за да се разнесе от ветровете – азиатското иго, безбожното чорбаджийство, осъдено от всичко праведно в страната и византийската развратна йерархия… Образ на плесенясали понятия и на ръждясали вериги.“

Така Страшимиров описва останката от морални норми и исторически кумири, които движат българското общество в края на османското владичество. Именно Ботев, посочва историкът, е изражението на силата, под чийто напор рухва тази прогнила система. Позорно и парадоксално, днес Ботев е сведен до нивото на един от тези „разсипани от времето исторически кумири“, на които се крепи фалшивото ни възприятие за миналото, изградено върху прогнилите основи на псевдоисторическия прочит, диктуван от мрачния ум на тоталитарния режим.

Човекът, който в разцвета на своята младост заклейми Русия и империализма като враг на свободата и благополучието на народа ни, по-късно бе нарисуван в червени краски и употребен грозно за пропагандната цел на същата онази Партия, която изби мнозина от живите му потомци, осъждайки на забвение паметта на тяхното геройство. Днес, 80 години след онези човеконенавистни събития, сърцата и умовете на твърде много пишман патриоти все още туптят под ритъма на музиката, написана с кървави ноти от БКП.

Настоящият текст няма за цел толкова да разказва подробности от живота на Ботев, които да ви накарат да ахнете – жизненият му път е добре проучен и документиран от колегите историци. Също както и с текста, който преди време писах за Левски, тази статия има за цел да предложи един по-различен поглед към човекът Христо Ботев, времето, в което живее и идеите, които движат този неумолим и неуморим герой, дал живота си за един народ, който вече век и половина търси правилния начин да почете тази саможертва.

Христо Ботев се ражда на 6-ти януари 1848 г. (25 декември, 1847 г. стар стил) в Калофер. Несъмнено годината е паметна и свързаните с нея събития ще предопределят жизнения път на Ботев. 1848-ма остава в паметта на Европа като „Пролетта на народите“ – година на масови бунтове и революции из целия Стар свят. Тяхната цел е да се отстранят консервативните държавни системи и да бъдат заменени с нови модели, основаващи се на идеите на национализма и социализма.

Тези две идеологии започват да се преплитат по един необичаен начин, особено сред представителите на онези народи, които се борят за създаване на своя собствена държава. Едно от писанията, които ще предопределят идеите на Ботев – „Манифестът на комунистическата партия“ се появява точно 40 дни след раждането на Ботев – на 21-ви февруари, 1848 г. Ден по-късно, в Париж избухва Революцията от 1848 г., която слага окончателен край на средновековната монархическа система и провъзгласява Втората република.

Нужно е тук да обърнем внимание, че понятия като „комунизъм“ и „социализъм“ имат в средата на XIX век доста по-различно съдържание от днешните им еквиваленти. Да се говори тогава за избистрени идеологии, подплатени с ясни параметри и специфични виждания би било нелепо. Най-просто казано, „социалисти“ са всички онези, предимно бедни, хора, които са обединени от идеята за държава, управлявана от народа, за народа и чрез народа. Техните цели са свързани с постигане на справедливи условия на труд, еманципация на бедните спрямо богатите, преразпределение на ресурси и богатства в името на едно по-балансирано общество и ликвидиране на всякаква система, основаваща се на консервативни ценности или твърде сериозна религиозна догматика.

В този смисъл, макар в своето юношество и по-зрели години Ботев да приема всички тези идеи и да търси революцията като отговор за преодоляване на социалната несправедливост, идеите му са твърде далеч от „ленинския комунизъм“ и „сталинския комунизъм“, чийто модели се налагат в Източна Европа през XX век. Излишно е дори да се споменава за българската версия на комунизма, покълнала изкуствено върху торта, оставена от Червената армия след 1944 г. Дори анархистите, с които Ботевото име се свързва толкова често през последните тридесет години, са много по-различни през XX век, повлияни от двете Световни войни, отколкото са техните идейни предци от времето на Парижките комуни.

Раждането на Ботев в Калофер има и специфични за нашата история измерения. Той е син на прочутия даскал Ботьо Петков – един от най-видните будители на българското Възраждане. Важно е тук да си дадем сметка кой е Ботьо Петков и какво означава за Христо да има в живота си именно тази бащина фигура. Роден през 1816 г. Ботьо Петков се явява представител на Второто поколение възрожденски дейци. Ако трябва да разделим епохата на Възраждането на поколения, най-общо могат да бъдат посочени три.

Първото начева със Софроний Врачански и обхваща хората, родени през втората половина на XIX век. В своите зрели години те поставят основите на църковно-просветната борба и изграждат българската възрожденска култура на базата на гръцките и руските достижения. Второто поколение са онези, родени в началото на XIX век. Те на практика изграждат училищната и читалищната система в България и изнасят на свой гръб основната тежест на Църковно-просветната борба, както и поставят основите на борбата за освобождение.  

Третата генерация са хората, родени най-общо след 1830 г. Те израстват с левите идеи на епохата, движени от либерализма, социализма и национализма. Макар социалният им статус да варира, те разглеждат предишните поколения като твърде умерени и твърде консервативни. Именно към това трето поколение спада и самия Христо Ботев.

Но да се върнем на Ботьо Петков и семейството му. Даскалът изживява своята бурна младост в сянката на Руско-турската война от 1828-29 г. и борбите за независимост на Гърция и Сърбия. Както мнозина от своята генерация, Ботьо завършва елино-българско училище и чрез делото си се превръща в един от основоположниците на самостоятелното българско образование, което се еманципира от елинското влияние в контекста на църковната борба през 1830-те. Даскал Ботьо реформира из основи образованието в Калофер, скъсвайки окончателно с наследството на килийните училища от XVIII век – телесни наказания, липса на учебна програма, недостатъчен хорариум по светски науки.

Пак той въвежда първите изпити за завършване на съответните учебни години и разделянето на учениците по класната система. Същевременно, семейството на Ботьо Петков живее в относителна бедност, въпреки познанствата му с някои от изтъкнатите имена на епохата. Така, от своя баща Христо получава две основополагащи за живота му тенденции – детство, съпътствано от лишения и същевременно озарено от едно високо за онази социална среда образование и стремеж към нови знания и развитие на свободния ум. Все предпоставки Христо да се увлече по левите идеи, които доминират интелигентните младежи от неговата социална прослойка. Към това трябва да прибавим и руския език, който научава покрай баща си. Както ще се окаже, достъпа до руска литература ще промени завинаги живота му.

Botyo Petkov (1816-1869).jpg
Ботьо Петков

През 1863 г. Ботьо Петков издейства сина му, тогава 15-годишен, да замине за Одеса, където самият той учи двадесет години по-рано. Тук подкрепа оказва консула на Русия в Пловдив Найден Геров – човек, чието влияние върху развитието на Възраждането ни трудно може да бъде преувеличено. Ботев пристига в Одеса в паметен момент, сякаш животът му още от раждането се е синхронизирал с политическите и идейни процеси в Европа.

Момчето, движено от свободолюбив дух и израснало в нищета, трудно може да приеме разточителността на руската буржоазия или пък строгите, консервативни нрави на руското имперско общество. Колко изненадан би бил, ако можеше да посети Одеса от младежките години на баща си, когато Русия е скована от авторитарния консерватизъм на император Николай I. Вероятно Ботьо Петков би сметнал Одеса от 1863 г. за доста либерална. Впрочем самият Ботев може да се убеди в разликите между Калофер и Одеса след завръщането си в края на 1860-те години или поне така свидетелства разказът за поета, завещан ни от Захари Стоянов през 1888 г.

Но нека се върнем на Одеса. През 1864 г. в пристанището – едно от най-космополитните в Русия, са изпратени в изгнание редица полски революционери, станали жертва на репресиите след т. нар. Януарско въстание (1863-64 г.). Въпреки засиления контрол от страна на руските власти, революционерите набързо формират кръжоци, в които се събират и дискутират модерни за онова време идеи, носещи ехото на Френската революция и призивите за „свобода, равенство и братство“. Както може да се очаква, Христо Ботев бързо е засмукан от водовъртежа на революционния плам и попада под вниманието на руските власти.

Същевременно, докато се обучава в Одеската гимназия, Христо се отдава страстно на модерната тогава (а класическа днес) руска литература – Пушкин и Тургенев, но още повече на революционните идеолози Херцен, Чернишевски, Бакунин. Тук трябва да се отвори скоба, че в онова време, 1860-те, руските леви идеолози са сред най-модерните и напредничави в тогавашна Европа. Трудовете на тримата гореизброени господа се четат жадно не само като нелегална литература в Русия, но и от широки кръгове на европейската интелигенция. Мнозина представители на левите идеи във Великобритания, Франция и Прусия си сверяват часовника според писанията на руските дисиденти.

Това е важен факт, който остава значим и днес, когато не бива с лека ръка воалът на презрението да се спуска над руската култура и критическо мислене, само защото болшинството от населението на Русия представляват подгънали коляно пред Путин мужици. Макар идеите на Херцен, Чернишевски и Бакунин несъмнено да са повлияни от творчеството на Маркс и Енгелс, не може да има съмнение, че руснаците пречупват идеята за социална борба и революция през призмата на руската действителност, придавайки едни много по-анархистки привкус на „класовата борба“. Именно тази рафинирана идеология, далеч по-разбираема за едно бедно момче, идващо от затънтено балканско градче, нарежда светогледа на Христо Ботев и разсейва всякаква възможност той да бъде определян като „комунист“ – една идеология, далеч по-подходяща за „отрудения работнически пролетариат“ в тогавашна Великобритания и Прусия.

Къщата-музей на Христо Ботев в Калофер

Може да си представите фурора, който завръщането на Ботев предизвиква в Калофер в края на 1860-те. Той е абсолютният бунтар на своето време. Изгонен от гимназията „поради немарливост“, а всъщност заради революционните кръгове, с които дружи. Прави опит да завърши Историко-философския факултет на Одеския университет, но липсата на пари го проваля. Пари няма и от къде да дойдат – ако трябва да цитираме собствените му думи „нехранимайка излезе“ или поне такъв е образът му в очите на Найден Геров и Одеското настоятелство, които плащат стипендията и престоя му в Царска Русия.

За тях Ботев е представител на новото (а именно Третото – б.а.) поколение – безотговорен, несериозен, откъснат от действителността (звучи ли ви познато днес?). За Ботев, от друга страна, те са застаряващи, закостенели и зациклили в любовта си към един угнетяващ имперски модел. Редно е да кажем, че в главата на младия Христо, всяка империя, било то Руска или Османска, е проява на социално зло и несправедливост. Ergo калоферските чорбаджии ще са му също толкова „мили“, с тяхната философия „яваш яваш“ и „преклонена главица ятаган я не сече“.

Чудно ли е тогава, както разказва Захари Стоянов, че калоферските първенци нямат търпение да видят гърба на Ботев през есента на 1867 г. Шилото не стои добре в торбата. Калоферските чорбаджии се боят младия революционен даскал, който говори против държавата и чорбаджийския ред, да не докара на главите им османските власти. Важна е и собствената засегната гордост на геронтите от това, че един младеж, едва подкарал брада по лицето си, смее да им се опълчва и да обвинява реда, който те крепят, за робски и угнетяващ населението.

Опирайки се на свидетелства на съвременници, Захари Стоянов предава един разговор между Ботьо и Христо, в който стария даскал увещава сина си, че за революционните му идеи не е дошло времето, но също така че за човек като него Калофер е прекалено малък и закостенял. Ботьо е прозорлив (нещо, което рядко признаваме на бащите си) и увещава Христо, че само със завършено образование и в далеч по-престижна среда за него има бъдеще. Болезнен е личния му опит, когато предупреждава Христо, че възрожденския даскал е „немил и недраг“ в собствената си земя, вечно гонен от училищата от човешката завист и страховете на населението от чуждата власт – съдба до болка известна и на Неофит Рилски – връстник, познайник и приятел на Ботьо Петков.

Народната любов Ботев почувствал само дни след като заминава от Калофер. В Търново привлича вниманието на група руски изследователи, които му предлагат да им е водач в българските земи, а после да замине с тях за Петербург, където да го уредят да учи в местния университет. Ботев се съгласява, но местен търновски чорбаджия го наклеветва пред османските власти, които отказват да издадат нов документ за престой на Ботев (т. нар. тескере), за да може някой от роднините на чорбаджията да заеме мястото на Ботев при руснаците. Оставен без опция, с документи, които му оказват пътуване извън страната, Ботев заминава за Русе, а от там се прехвърля в Румъния.

Следващите девет години от живота на Христо Ботев преминават в Румъния. Престоят му тук е белязан от досегашните му житейски избори и предопределя неговия славен, но трагичен завършек. С пристигането си в Румъния, Ботев търси съдействие от по-заможните българи за започване на нов живот, след като става ясно, че средствата, които баща му му дава на изпроводяк през 1867 г. съвсем няма да му стигнат за пътешествие до Москва или записване в тамошния университет. Естествено, в сплотената емигрантска общност, славата на Христо за бунтовност и твърде дръзки съвременни убеждения, му захлопва вратите на традиционните богаташи – търговци, предприемачи и занаятчии.

И за консерватори, и за либерали, „социалистът“ Ботев е твърдя ляв, твърде разкрепостен и твърде опасен, с оглед на факта че и османските, и руските власти не са забравили нито името му, нито речите му. Не бива да се забравя и факта, че през същата тази година именно българите с революционни идеи са в устата и на народа и на османските власти – четите на Филип Тотю и Панайот Хитов кръстосват Балкана от изток на запад, или както пъстро го описва Захари Стоянов, „Да не забравяме още, че в тия месеци се решаваше още по турските кетипници и кафенета: дали Тотю войвода е бил роден от майка си още с крила, или отпосле са му пораснали!“. Бунтовните пориви на хъшовете подпечатват Ботевото бъдеще още преди той да потъне в хладните и вехти механи, като онази на Странджата, за която така живописно ни разказва Вазов.

Впрочем още с идването си в Румъния Ботев се включва в средите на хъшовете, вземайки участие в събитията около организиране на двете чети на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 г. В последствие, за тези събития Ботев пише – „Те бяха наши братя, наши приятели…с тях деляхме всичко, само смъртта и свободата не можахме с тях да разделим!“ Няколко години по-късно историята ще го опровергае.

Зимата на 1869 г. е твърде показателна за живота му – месеци наред Ботев гладува и живее на ръба на съществуването в една изоставена мелница край Букурещ. Компанията му обаче е твърде интересна. Васил Иванов Кунчев се е завърнал от участието си във Втората българска легия в Белград, където е спечелил прозвището си Левски, а след това е доказал на дело уменията си като знаменосец в четата на Панайот Хитов. Левски и Ботев са несъмнено братя не само по това че делят онези мрачни дни, в които „дърво и камък от студ се пукат“, но също така и идеологическата основа на своите виждания.

Левски, също както Ботев, споделя социалния контекст на бедното израстване и сиромашията, съчетани с добро образование и свободолюбив дух. И Левски както Ботев трябва да се причисли към онези прогресивни леви идеалисти, чийто живот пренаписва европейската история през втората половина на XIX век. Разликата вероятно идва в това че Апостола е човек, който много повече търси реда и систематичността в своята „чиста и свята република“, докато неговия съквартирант по неволя е доста по-стихиен, поставяйки на първо място пътуването пред дестинацията и революцията пред жъненето на нейните плодове.

Оставка на Христо Ботев от БРЦК

Двамата се допълват взаимно – единият стихиен, витиеват и екстровертен, другият тих, затворен, умислен, човек на делата, а не на думите. Тези зимни месеци на студ, нищета и мизерия, са вероятно най-величествената среща на две български души в цялата история на нашия народ. Какво са значели един за друг е невъзможно да знаем, но е факт че на Ботев му трябват близо две години за да приеме кончината на своя побратим и да увековечи своята емоция в „Обесването на Васил Левски“, написано някъде в края на 1875 г.

Въобще поетическото творчество на Ботев, публицистичното му наследство и революционното му дело като част от БРЦК представляват триединството на неговата същност. Да делим „Майце си“ и „На прощаване“ от статиите му в „Будилник“, „Тъпан“, „Зора“ и „Свобода“ и да поставяме на отделна везна неговите решения като революционер, би било грах към него самия. Не съществува „поет Ботев“, „публицист Ботев“ и „революционер Ботев“. Ботев е само един и  вече 150 години за нас остава невъзможно да го настигнем, така, както не са успели да го настигнат и в края на XIX век, ако трябва да вярваме на Страшимиров. По това, Христо Ботев отново си прилича с Васил Левски.

Последният етап от живота на Ботев между май 1875 и май 1876 г. е сякаш умален модел на цялото му дотогавашно битие. Той преоткрива революционната дейност с опита за организиране на Старозагорско въстание, след което изпада в мрачно отчаяние след неговия провал. Успява да се изпокара с по-голямата част от българската революционна емиграция, отказвайки да обвърже думите и идеите си с тях, често нападайки ги за недостатъците им от висотата на своя идеализъм. Паметен е сблъсъка му с Каравелов, който назрява още след смъртта на Левски, но достига своята кулминация през 1875 г. Този сблъсък е резонен.

Радецки

Ако Ботев е социалист и „левичар“ в политически план, Каравелов, произлизащ от заможен копривщенски род, е без съмнение либерал. Либералите са напредничави за епохата хора, движени от визията за постоянен прогрес, морални норми и високи образователни идеали. Както всички центристи обаче, те попадат под критиката и на двата фланга. Консерваторите ги считат твърде мекушави и разкрепостени, а социалистите ги охарактеризират като конформисти и твърде слаби в своя стремеж към промяна на статуквото. Именно поради това Каравелов излиза толкова конфликтна и противоречива личност в онази бурна епоха – недостоен за пълното доверие на едрите предприемачи и чорбаджиите и твърде мекушав и нерешителен в лицето на хъшовските среди – левите революционери.

Успоредно с революционните терзания, Ботев продължава да издава стихове и статии, които и до днес остават еталон за българската литература. В личен план най-сетне идва и семейното му щастие, след като в средата на 1875 г. се венчае за своята „мила Венета“. Веднага след брака им идва и семейното щастие – новината за предстоящото чедо. Защо в скорошната лента Иванка беше представена като плод на една извънбрачна връзка на Венета и Христо, за мен остава загадка. Простата математика показва, че родената на 13 април, 1876 г. Иванка е зачената през август, 1875 г., веднага след сватбата на Христо и Венета. Явно в желанието си да покажат какъв бунтар е Ботев, Максим Генчев и консултантите му са станали твърде дръзки.

Прощалното писмо на Христо Ботев

Когато стане дума за събитията от април-май, 1876 г. ние често помним само „героят Ботев“, но забравяме за „човекът Ботев“. В своя роман „Страстите Христови“, Казандзакис проявява една дързост, от която човечеството има нужда – да си представи очовечения Бог, изложен на съмненията на тленната плът, която сам е избрал за себе си. За тази си дързост брилянтният грък е низвергнат в собствената си родина. Какво ли ще ни коства на нас, българите, да погледнем на Ботев и Левски като на хора, а не на боговете, в които ги е превърнала националната ни пропаганда. Превземането на „Радецки“, стъпването на Козлодуй, боевете при Милин камък и Околчица – там блести „героят Ботев“. Но къде остава човекът? Този, който само месец след раждането на дъщеря си, напуска своя дом завинаги.

Какви ли мисли бушуват тогава в ума му? Какво ли минава през сърцето и душата му, докато четата му броди по своя отчаян път през една земя, в която населението се е отрекло от него и от въстаналите си братя? С кои ли очи гледа как брат му Кирил рискува живота си в редиците на командваната от него чета? С кои ли очи би погледнал майка си, ако брат му умре, а той оцелее? Ами братът на Левски, Петър, също част от четата – какви ли мисли и чувства те движат, когато си загубил един от най-близките си приятели, а сега животът на по-малкият му брат е в ръцете ти и зависи от изборите, които правиш или не правиш? Няма как да знаем, но напрежението несъмнено е огромно, а склоновете на Врачанският Балкан се превръщат в Голгота – не само за Ботев, но и за мнозина от четниците му, чийто имена днес остават написани със златни букви в нашата история.

И накрая, разбира се – смъртта му, Кой уби Ботев? Заблуден турски куршум в сърцето или предателски изстрел от упор по време на съвета на четниците след битката при Околчица. Никола Обретенов отнася тайната със себе си на смъртния си одър, отказвайки дори пред сетния си дъх да разкаже какво точно се случва в онази съдбовна вечер на 20 май (1-ви юни по нов стил). Истината обаче е, че куршумът и натисналия спусъка са само крайната точка от един процес, започнал седмици по-рано с отказа на цял един народ да се вдигне в търсене на своята свобода.

Смъртта на Ботев тежи на плещите на целия български народ, който затвори сърцата и умовете си за онази шепа бунтовници, които в април и май, 1876 г. пожелаха по-добро бъдеще за себе си и за своите потомци. Нека помним днес, че Ботев умря, за да може да ни има нас и нека живеем живота си така, че тази саможертва да не е била напразна.

 
 
Коментарите са изключени за Великите авантюристи: Христо Ботев – гласът на Българската революция

Повече информация Виж всички