Великите авантюристи: Черният принц
Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.
Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.
Епохата на Средновековието е време на велики сражения, свещени войни и борба за власти и богатства. В онези бурни времена мнозина изграждат славата си върху труповете на своите врагове и руините на вражеските замъци. Същевременно, Средните векове са ера разкази за рицарска чест, достойнство и подвизи.
Любопитно е как едни и същи исторически фигури се оказват едновременно зли тирани и демонски изчадия, пратени от Бог (или Дявола, според зависи кого питаш), за да накажат смъртните и успоредно с това същите тези хора са помнени с доблестта, геройството и рицарската си чест. Ако трябва да се посочи един събирателен образ, който да охарактеризира тази наглед непреодолима противоречивост, това без съмнение трябва да бъде Едуард от Уудсток – Черният принц на Уелс.
Учените и до ден днешен спорят за произхода на псевдонима му. Според една версия, вече поотхвърлена от историците, „Черният принц“ е прозвище, даден заради оцветената в черно броня, която Едуард обичал да носи в сражение. Друга версия разказва че прякорът е спечелен по бойните полета на Франция, където местното население страда от набезите на „този черен за народа ни принц“. Ситуацията стига до там, че на един гоблен, поръчан в средата на 1370-те години, Едуард и антуража му са изобразени като демони, безчинстващи из Франция.
В действителност, не съществуват съвременни на Едуард извори, които да го наричат „Черния принц“. За първи път прозвището се появява в тюдоровата литература през 1530-те години като част от историческите хроники, записани в онова време. Несъмнено, прякорът използван последователно от хронистите Джон Леланд (1530-те), Роджър Ашъм (1545 г.) и Ричард Графтън (1569 г.) се превръща в популярно название през XVI век и през 1595 г. Едуард се появява като „Черния принц“ в постановката Ричард II на Уилям Шекспир. В своето време обаче, Едуард остава известен или като ‚Едуард от Уудсток‘ или със своята основна титла – Принцът на Уелс.
Животът на най-прочутия пълководец в Средновековна Англия започва на 15 юни, 1330 г. в замъка Уудсток, от където идва и първото му прозвище. Раждането му се оказва изключително навременно за баща му Едуард III. Кралят, тогава едва седемнадесетгодишен, се намира в сложна ситуация. През 1327 г., Едуард III се оказва марионетка в ръцете на майка си – кралица Изабела (наричана Френската вълчица) и нейният любовник сър Роджър Мортимър, граф на Марш. Изабела жени сина си за младата Филипа от Ено – фламандска благородна девица, чийто баща се съгласява да осигури военна подкрепа за кралица Изабела в замяна на икономически привилегии за търговците от Ено. Използвайки тази войска и набиращата сили опозиция срещу съпруга й – Едуард II, кралица Изабела нахлува в Англия през 1327 г. и отстранява мъжа си от трона. Едуард II абдикира в полза на сина си, след което, най-вероятно, е убит от хората на Изабела. Новият крал, едва навършил четиринадесет, се оказва напълно подчинен на политическата воля на майка си и на Мортимър. През 1330 г., раждането на първата рожба на Едуард и Филипа, дава на краля възможност да организира преврат, с който отстранява майка си като регент и лично поема контрол над кралството. Тези събития са подпомогнати и от тежкото военно и икономическо положение на кралството. Финансите на страната са сериозно разтърсени от неадекватната политика на Едуард II, а войната срещу шотландците завършва с позорен мир (1328 г.), който Изабела и Мортимър са принудени да подпишат, след като войските им са разгромени от крал Робърт Бурс.
Възкачването на Едуард III на трона се случва във време на коренна промяна в политическата обстановка. Отстраняването на Мортимър позволява на владетеля да избегне издигането на нов водещ аристократ в кралството. Същевременно на трона в Шотландия се възкачва Дейвид II (1329-1371 г.) – петгодишният син на Робърт Брус. Франция също се намира в политическа криза, свързана с последователната смърт на чичовците на Едуард III. В тази обстановка, кралят има възможност да възстанови престижа на Англия, да разгроми Шотландия в поредица от битки между 1331-1333 г. и реално да наложи политическото си върховенство над целия остров Британия.
Именно в тази обстановка на войни, походи, заговори и дворцови интриги започва своя живот Черния принц. Като първороден син и престолонаследник, Едуард от Уудсток получава възможно най-доброто за онова време образование. Същевременно, баща му се грижи да го приучи от малък както на тънкостите на управлението, така и на военното изкуство. Едуард започва подготовката си за рицар още от малко момче и в последствие израства като един от най-опитните бойци в Англия, печелейки не един или два турнира.
Успоредно с уроците и упражненията по фехтовка и езда, Едуард от Уудсток е въведен в сложния церемониал на средновековна Англия. Баща му му поверява различни постове и почетни позиции в кралството. Макар и невръстен, Едуард присъства на заседанията на кралския съвет и на няколко пъти е почетен „Надзорник на кралството“, докато баща му отсъства от столицата. Когато навършва 13 години, Парламентът и краля го издигат в сан принц на Уелс – третия поред след Едуард III и Едуард II.
През 1346 г., Едуард поставя началото на бурна и изпълнена с победи военна кариера, която обхваща остатъка от живота му. Още през 1337 г., крал Едуард III издига претенцията си за трона на Франция, след като всичките му чичовци умират без преки наследници, а короната е дадена на братовчед му Филип VI Валоа. Първите девет години от войната преминават без големи сухопътни сражения. Английския флот успява относително рано да постигне превъзходство по море, което дава възможност на Едуард III да изпрати войски на Континента в защита на своите владения в югозападна Франция – херцогство Гиена.
Ситуацията се изменя през 1346 г., когато Едуард III повежда основните си войски в северна Франция. Армията му плячкосва Нормандия и нанася поредица от поражения на локалните гарнизони на французите. В тези сражения Едуард от Уудсток доказва на дело, че уроците и турнирните боеве не са били евтина постановка. Още ненавършил 17, Черният принц е пръв в атаките на вражеските редици и бойниците на противниковите крепости. Уменията му са неоспорими и Едуард III посвещава сина си в рицарство. В епоха, когато не малко престолонаследници печелят титлите си по силата на рожденото право, принцът на Уелс печели рицарските си шпори на бойното поле.
Истинската слава идва в края на август, 1346 г. Основните английски и френски войски се срещат в битката при Креси. Едуард командва десния фланг на армията. Типично в свой стил, забелязвайки объркване във вражеските редици, принцът лично повежда свитата си в атака. Сражава се през целия ден в една от най-горещите точки на сражението, често пъти почти в обкръжение. Когато някои от подчинените му решават да изпратят молба за помощ до крал Едуард III, владетелят пита дали синът му е ранен.
Когато получава отрицателен отговор, кралят заявява „Тогава нека продължи да се сражава и да си заслужи рицарските шпори“. В крайна сметка, битката при Креси завършва с пълна победа за англичаните. Баща и син се срещат в края на дена насред бойното поле и разменят поздрави. Няколко седмици по-късно, Едуард отново е в челните редици по време на обсадата на град Кале. И този път англичаните постигат решителна победа, в резултат на която налагат контрола си над Ла Манша.
Избухването на Чумната епидемия през 1348 г. слага край на военните действия за няколко години напред. Едва през 1355 г., Едуард III се чувства достатъчно уверен във възможностите си, за да поднови войната с Франция. Принцът на Уелс е изпратен начело на компактна армия в Гаскония. Едуард от Уудсток опустошава френските владения в Аквитания и Гаскония, и натоварен с много плячка се оттегля за зимуване в английските владения в Гиена. На следващата година, планът на принца е да събере войските си, да прекоси цяла Франция и да се съедини с армиите на баща си, които оперират по това време в Нормандия.
Намеренията им са разгадани от френския крал Жан Добрия, който събира основните ресурси на кралството си и изгражда значителна по обем армия, която трябва да разгроми английските сили една след друга, преди да са успели да се съединят. Черният принц не успява да се добере до Нормандия, но успява да подмами френските войски в неизгодна за тях открита битка край Поатие (1356 г.). След близо половин ден на тежки сражения, в които принцът отново е в челото на всяка английска атака, френските войски са разгромени, а крал Жан II попада в плен.
Едуард демонстрира рицарското си поведение и чест като оказва на пленения владетел всички почести, достойни за един владетел. Жан е отведен в Лондон като най-знатен пленник, а по време на триумфалното шествие, Едуард язди успоредно със своя знатен заложник, като нарочно избира дребен черен кон за себе си, докато Жан II, облечен изцяло в бяло, язди превъзходен бял жребец.
След блестящата победа, Едуард от Уудсток води преговорите с французите, завършили с мира от Бретини (1359 г.), в резултат от който Франция отстъпва значителни територии на англичаните, а Жан II се отказва от правото си на сюзерен над английските владения на Континента. Като признание за заслугите му, Едуард III издига своя син в принц на Аквитания и Гаскония, предавайки тези богати територии в почти автономно владение на Черния принц. Уудсток е доволен от такова развитие, защото има възможност да раздаде земи и пари на всичките си верни генерали и последователи, които са се сражавали под знамената на принца при Поатие.
Времето да се наслади на титлите и на брака си (сключен през 1361 г.) се оказва кратко. През 1365 г. Черният принц е въвлечен в кървавата гражданска война, която раздира кралство Кастилия. Съдбата на испанската държава е важна за англичаните, тъй като до тогава кастилците са верен съюзник на французите, а флотът им плячкосва английските пристанища на няколко пъти. Ако успеят да поставят свой човек на трона, англичаните ще могат напълно да изолират Франция. Едуард събира силна армия и нахлува в Кастилия от североизток, прекосявайки планинските проходи в Пиренеите.
Английските войски се оказват ключови за победата на крал Педро Кастилски над полу-брат му Енрике Трастамара в битката при Нахера (3.IV.1367 г.) и последвалото възкачване на Педро на трона през лятото на същата 1367 г. Освен славата, Черният принц се сдобива в Кастилия и с хронично заболяване (някои историци смятат, че е дизентерия), от което не успява да се излекува до края на живота си.
Веднага след победата в Кастилия, Едуард отново заминава на война – този път в Аквитания и Гаскония, които се вдигат на бунт срещу твърде тежките данъци, които англичаните им налагат. Битките в централна Франция продължават три години, без да дадат решителен превес на която и да е от двете страни. Едуард страда от постоянни пристъпи на болестта си, които често пречат дори да може да язди и се налага да бъде пренасян с носилка. Въпреки това запазва бистрия си и пресметлив ум и постига няколко победи над локални френски войски. По негова заповед град Лимож, който се предава на французите без бой, в последствие е сринат, населението му е брутално избити от англичаните. Това му деяние и множеството грабителски походи, извършени за сметка на френското население, несъмнено допринасят за изграждането на образа на „Черен принц“, завещан в по-късните хроники.
През последните години от живота си, Едуард от Уудсток все по-често е прикован на легло от хроничната болест, която прихваща в Кастилия. През 1371 г. е сполетян и от семейна трагедия – умира първородният му син – Едуард от Ангулем. Като негов наследник остава по-младият му син Ричард, който в крайна сметка ще наследи баща си като принц на Уелс през 1376 г., а след това и дядо си като крал на Англия през 1377 г. Сломен от болестта, Едуард Черния принц издъхва на 8 юни, 1376 г. в двореца Уестминстър. Два месеца по-късно, балсамираното му тяло е официално погребано в катедралата в Кентърбъри, където гробът му стои и до днес, събирайки поклонници и почитатели на войнската му кариера всяка година. По негова воля, на саркофага е гравирано:
„Такъв, какъвто си ти днес, аз бях нявга. Такъв, какъвто съм сега, ще бъдеш някой ден и ти. Малко мислех за Смъртта, докато още вдъхваше у мен Живота. Радвах се на безброй богатства на земята – земи, домове, велико имане, коне, скъпоценности и злато. Но ето, на, сега съм в горестен плен на земната твърд. Тленната ми красота уви си отиде и погуби се плътта ми чак до кокал.“
