Великите авантюристи: Бернадот – победителят в Наполеоновите войни

Историята на света е изпъстрена с разкази за слава и величие, падение и гибел. Тези велики разкази се пишат от личности, надарени с дързост, хъс и амбиция, способни да рушат империи и да заличават цивилизации. Имената на неколцина сред тях са добре известни в цял свят, но освен хора като Кортес и Писаро, световната история пази спомена за още десетки велики откриватели, авантюристи и завоеватели, които пренаписват съдбите на цели региони.

Тяхната история е показателна за начинът, по който се развиват цивилизациите. Тя демонстрира неограничените възможности на човешкия дух и амбиция. Съдбата на тези личности ни помага да разберем епохата, в която са живели и в която са изковали своята легенда и ни дава възможност да потърсим героите на своята собствена епоха.

В края на XVIII и началото на XIX век Европа се променя завинаги. Великата Френска революция променя хода на социалното, политическото и икономическото развитие на Стария континент. Държави, съществували от векове изчезват, нови нации и страни се коват върху огньовете не революцията, а немалко от тях биват съкрушени заедно с краха на Франция. Издигат се велики герои, злодеи и интриганти. Стари династии рухват, нови се раждат. В тез бурни години, всеки може да стане от никой някой и от някой – никой. Има един човек, който успява да извърви пътя от обикновен гражданин на малък френски град, до крал на Швеция, оставяйки след себе си една силна, просперираща страна и династия, която и до днес управлява в Стокхолм. Успоредно с това, той записва името си като един от най-великите пълководци на своето време и единствен може да се похвали, че участва едновременно в най-блестящите победи на Наполеон и същевременно е архитект на падението на Корсиканеца. В хрониката на шведските крале остава с династичното си име Карл XIV Йохан, но за историята винаги ще бъде генерал Бернадот.

Родното му място в По

Жан-Батист Жул Бернадот се ражда на 26 януари, 1763 г. в град По, столица на провинция Беарн – френската част от баският регион, поделен с испанската Навара. Баща му Жан_Анри Бернадот е прокурор в По, а майка му – Жана де Сен-Жан е наследница на семейство духовници. Жан-Батист е най-малкото от пет деца в семейството, две от които умират още в ранна детска възраст. Момчето получава добро образование в града, а баща му започва да го готви за правна кариера. Когато Жан-Батист е на 14, баща му умира и той бързо зарязва правото, заявявайки, че военната кариера му приляга повече. Следвайки собствените си планове, на 17 години младежът се записва като редови войник в един от полковете на френската морска пехота. Служи последователно на различни местоназначения – Корсика, Гренобъл, Виен, Марсилия и Ил дьо Ре. Непрекъснато се отличава със своята спретнатост, дисциплина, педантично отношение към бойните задачи и всеотдайност. Печели уважението както на своите другари по оръжие, така и на висшестоящите си. В рамките на 10 години успява да се издигне през всички военни чинове, достъпни за хора с неблагороден произход и към 1790 г. вече е старши адютант – еквивалент на днешния чин младши лейтенант. 

Френската революция го заварва като редови войник, достигнал лимита на своята кариера в Стария режим. Отмяната на благородническите привилегии и ограниченията за военна служба, му дават шанс да продължи да се развива нагоре във военната кариера. Между 1790 и 1793 г., Бернадот служи с полка си на различни локации в Западна Франция, но след началото на войната на Първата коалиция, частта му е пренасочена към западната граница, където френските армии се конфронтират с войските на Прусия и Австрия. Още при първите сражения, Жан-Батист си спечелва почитта на войниците, сражавайки се винаги в първите редици и вдъхновявайки всички с личния си пример и острия си език. Заплахи, псувни, хвалби и пълно пренебрежение към врага, се съчетават в една особена форма на изказ, наричана от тогавашните хора „гаскониада“ – т.е. бравадото на гасконците, за което всички чели Дюма и запознати с образа на Д‘Артанян са наясно. 

В рамките на около година, Бернадот е повишен първо в лейтенант, след това в капитан, а накрая и в полковник. По време на едно от сраженията с австрийците, полкът му започва да отстъпва безредно. Вбесен, Жан-Батист застава пред всички, откъсва пагоните си и ги хвърля на земята с думите „Вие сте позор за армията и аз отказвам да бъда полковник на страхливци!“. Засрамени, войниците му връщат пагоните, престрояват се и атакуват австрийците на нож, печелейки важна победа. Още подобни примери, превърнали се в легенди около военните лагерни огньове, издигат славата му сред армията, а и пред Военното министерство в Париж. Заслугите носят ново повишение – на 4 април 1794 г. Бернадот е удостоен с чин бригадир (бригаден генерал) – първата стъпка към издигането в генералските звания. Поверена му е 74-та полубригада, съставена от професионалисти и доброволци, които Жан-Батист трябва бързо да превърне в адекватно действаща единица. Два месеца по-късно, на 26 юни, Бернадодт застава начело на своята бригада при щурма на ключов хълм, контролиран от австрийците по време на битката при Фльор. Успехът му носи поздравления и благодарности от генерал Клебер, който препоръчва Бернадот за повишение. След още едно отлично проявление в битката при Рос и след това в хода на обсадата на Маастрихт, на 22-ри октомври, 1794 г. Бернадот е обявен за дивизионен генерал (генерал-майор).

След 1794 г., френските войски започват все по-често да печелят и все по-рядко да губят битки с врага. Това води до окупиране на чужди градове и територии. За разлика от много други генерали, които се отдават на грабеж и позволяват войниците им да тормозят местните, Бернадот се стреми да поддържа желязна дисциплина в поверените му войски. Личната му кореспонденция показва, че непрекъснато е зает с организиране на логистиката на своите части. Опитва се да обръща адекватно внимание и на медицинското обезпечение, изпращайки подробни инструкции до полевите болници. Грижите му, неуморната му работа и факта че продължава да стои начело на всяка атака му печелят огромна почит от войниците му.

През 1795 г. френските войски минават р. Рейн и започват настъпление в днешна югозападна Германия. Тук се сблъскват с упоритата съпротива на Австрия и местните германски държави. Трудното снабдяване и широкия фронт, на който се действа, подкопават френските опити за адекватно настъпление и през зимата на 1795/96 г. силите на генерал Журдан са принудени да отстъпват. На Бернадот, прославил се като умел в дефанзивната война, е поверено командването на ариергарда. Жан-Батист изпълнява задачата отлично и успява да контрира настъплението на австрийците, въпреки че силите му са четири пъти по-малки от противниковите. 

През зимата на 1796 г., Бернадот, начело на 20 000 души, е изпратен към Италия, където през лятото на следващата година се очаква френските войски да организират сериозна офанзива, която да извади упоритите австрийци от войната. Жан-Батист организира прецизно снабдяването и обоза и поема през Бургундия, преминава Алпите насред бури, снежни виелици и затрупани проходи и достига Милано през февруари, 1797 г. Пристигайки в града, Бернадот набързо успява да се изпокара с местния френски управител, полковник Дюпуи, който опирайки се на познанството си с генерал Бертиер (началник щаб на армията на Италия), се държи предизвикателно с о-старшия офицер. Инцидентът води до сериозно изостряне на отношенията между Бертиер и Бернадот през останалата част от познанството им. Въпреки това, последната дума е на главнокомандващия Италианската армия – Наполеон Бонапарт. Бонапарт е впечатлен от зимния преход на Бернадот и игнорира инцидента, поставяйки Жан-Батист начело на собствена дивизия по време на предстоящото настъпление през пролетта.

Поредица от успешни сражения позволява на французите да окупират долината на р. По. Бернадот отново се бие на първа линия. При форсирането на една от реките, когато войниците му се колебаят пред вражеския огън, Жан-Батист лично се хвърля в реката, за да я преплува и да поведе настъплението. В крайна сметка Австрия е принудена да капитулира, а Бернадот е редом до Бонапарт по време на подписване на договора от Кампо Формио. Между двамата мъже започва да се изгражда сериозна непримиримост. Наполеон иска непременно да бъде най-популярния, тачен и обичан командир, но Бернадот не е особено впечатлен от личността на своя пряк началник и не проявява нито такт, нито смирение в отношението си към Наполеон. Това води до отстраняването на Бернадот от полево командване и изпращането му като посланик на Франция във Виена – ход, издействан от Наполеон посредством външния министър Шарл Морис дьо Талейран. През 1799 г. Бернадот закратко заема поста  военен министър. Преди да успее да задейства планираните реформи, политическата клика около абат Сиес успява д аго отстрани от поста, тъй като се боят, че Бернадот няма да подкрепи планирания държавен преврат, организиран срещу Директорията на 18 брюмер. 

След обявяването на Консулата и издигането на Наполеон, Бернадот е сред хората, които Бонапарт иска да привлече на своя страна, въпреки личната си непоносимост към беарнеца. Бернадот има и друг грях – той е заклет привърженик на републиката и радикалните якобинци и отказва да приеме действията на Наполеон, който както правилно смята Бернадот, се стреми да реставрира монархията във Франция, но със себе си начело. Въпреки това, Жан-Батист е достатъчно умен, за да не реже клона, на който седи. Още през 1798 г. той се жени за Дезире Клари – сестра на Жули Клари – съпруга на Жозеф Бонапарт. Дезире е една от интересните социални дами на епохата, близка до всички ключови играчи във френската политика и някога предлагана за съпруга на Наполеон – годеж, който така и не се реализира. Успоредно с този брак, свързващ го с разширеното семейство на Наполеон, Бернадот приема редицата почести и назначения – военни и административни, които Бонапарт му предлага. 

През 1800 г. Бернадот е изпратен да потуши бунта на монархистите във Венедея, а две години по-късно Наполеон се опитва да го отстрани от Франция, предлагайки да го направи управител на Луизиана в Северна Америка.  Бернадот приема, но с условия, които Наполеон отказва да изпълни. Отказът е последван от предложение да стане пълномощен посланик на Франция в САЩ, но и това назначение е отменено след като през 1803 г. Наполеон продава Луизиана на американците. През 1804 г., на церемония, обвързана с коронацията му за император, Наполеон решава да издигне 14 души до най-високия военен чин във френската армия – маршал на Франция. Виждайки в Бернадот единствен възможен военен и политически опонент, Бонапарт за пореден път решава да го отрупа с почести и поставя името му сред 14-те. 

През 1805 г. избухва войната на Третата коалиция. Бернадот застава начело на войските, опериращи по поречието на р. Дунав, със задача да овладее Бавария. Силите му разгромяват австрийците при Мюнхен, след което овладяват Залцбург на 30-ти септември и неутрализират войските на генерал Мак, подпомагайки победата на Наполеон при Улм. Следва ключовата битка при Аустерлиц, в която Бернадот командва френския център и успява да разгроми вражеския опит за флангови обход. Като награда за адекватните му действия, Наполеон му дава титлата „принц на Понтекорво“ в новосъздаденото кралство Италия. 

Бернадот като принц

На следващата година, Бернадот командва един от фланговите корпуси по врене на военните действия срещу Прусия. По време на битката при Йена-Ауерщед, разминаване в заповедите между Наполеон, Бертиер, Даву и Бернадот оставя последния извън сражението. Въпреки опита на Наполеон да обвини Бернадот в измяна, Жан-Батист успява да смълчи критиците си, разгромявайки напълно армията, изпратена от прусаците като подкрепление на основните сили. Преминавайки през лагера на разгромените прусаци, вкиснатият Наполеон отбелязва „Бернадот явно никога не греши, но един ден и Гасконецът ще бъде хванат в крачка.“ След този успех Бернадот, Мюра и Ней са изпратени да преследват остатъците от пруската армия начело с маршал Блюхер. Французите успяват да хванат опонентите си в град Любек и го превземат. Бернадот за пореден път се опитва да спре войниците си от това да плячкосат града. Налага се на няколко пъти да заплашва някои от тях със сабята си. За заслугите му в опазване на гражданите, градският съвет на Любек му подарява шест коня. Пак в същата кампания, Бернадот пленява 1500 шведски войници, начело с граф Густав Мьорнер. Шведите са освободени, а Бернадот плаща транспортирането им през Балтийско море. Впечатлението за честност, доблест и скромност, което Бернадот остава у Мьорнер ще изиграят ключова роля за бъдещето на френския генерал. 

През 1807 г. Франция се сблъсква с Русия и остатъците от пруските и австрийските сили. Бернадот отново е начело на собствен армейски корпус, който нанася поражения на руските и пруските войски в Полша и успява да подсигури настъплението на основните френски сили. Нов инцидент, свързан с нередовни заповеди, изпратени от Бертиер за пореден път поставят действията на Бернадот под съмнение, но обстойно проучване, поискано от Наполеон го оневинява. По време на битката при Гюдщад-Депен, един рикоширал куршум ранява Бернадот във врата. Тежката рана го вади от строя до края на кампанията в Полша. След мира от Тилзит (14.07.1807 г.) Наполеон обмисля да направи Бернадот крал на Испания, но Жан-Батист отказва в полза на своя добър приятел Жозеф Бонапарт. Бонапарт избира вместо това да назначи Бернадот за управител на Ханзейските градове – германските пристанища на Балтийско море. В тази си роля Жан-Батист за пореден път се доказва като умерен, умел и справедлив администратор, печелейки признанието на местните. През зимата на 1807/8 г. Бернадот е де факто регент на Дания, тъй като страната е поставена под френска военна протекция с цел организиране на инвазия в Швеция. Отношението на Жан-Батист към местните е безукорно и печели симпатиите както на датчаните, така и на кралското семейство. Когато инвазията е отменена, а Бернадот е отзован, датския крал го удостоява с най-стария и престижен орден за заслуги – Орденът на белия слон.

През 1808 г. Бернадот отново е в челните редици на френската армия по време на поредната война с Австрия. В битката при Ваграм неговият IX корпус, съставен от френски и саксонски войски, първоначално се пречупва и отстъпва. Рискувайки живота си, Бернадот реорганизира войниците и успява да се присъедини към Бонапарт във финалния, победен етап от битката. След сражението обаче, ядосан заради двусмислени заповеди и нова доза критики от Бонапарт, Бернадот издава собствен военен бюлетин, в който хвали саксонците за храбростта им и им отдава заслуженото за победата – позиция, която пряко противоречи с официалната оценка, публикувана от Наполеон. Саксонците добре запомнят честността и доблестта на Бернадот и през 1813 г., в битката при Лайпциг цяла тяхна дивизия дезертира и преминава на страната на Бернадот, което коства сражението за французите. 

Наполеон, неспособен да приеме „не“ за отговор, приема оставката на Бернадот и го изпраща в отпуск в Париж. Няколко месеца по-късно обаче, Жан-Батист отново е призован. Англо-холандска армия се опитва да напредне в Белгия, а във Франция няма кой да оглави защитата, тъй като цялата армия е в Австрия. Бернадот е набързо назначен начело на т. нар. „Армия на Антверпен“ – сирщина от престарели ветерани, новобранци и хора с доста съмнителна репутация, събрани на две на три от интендантските служби. Само за няколко седмици Бернадот успява да реорганизира, обучи и дисциплинира войските си и успешно прогонва английско-холандските войски от делтата на р. Рейн, спасявайки Белгия от инвазия. В самия край на кампанията, вечно верен на своята честност и дързост, Бернадот публикува памфлет, в който индиректно обвинява Наполеон че не е подсигурил защитата на Белгия и Франция, заминавайки на поход в Австрия. Такова опълчване на императора не минава незабелязано и Жан-Батист е привикан във Виена. След лична аудиенция с Наполеон, Бернадот е лишен от военно командване, но му е дадено да е управител на Рим и прилежащите територии, които по онова време са отделен протекторат в състава на Франция. 

Преди да успее да заеме новият си пост, Бернадот получава неочаквано предложение. Швеция е оглавена през 1809 г. от 61-годишния Карл XIII. Тъй като няма живи наследници, кралят започва да търси да осинови подходящ кандидат за короната му. Спрягани са много имена, но Карл Ото Мьорнер, племенник на шведския командир в Любек, заминава на своя глава за Виена, среща се с Бернадот и без разрешение от никого, му предлага да стане крал на Швеция. Авантюрата е оценена от Наполеон като абсурд, а Мьорер е арестуван когато се връща в Стокхолм. Скоро обаче и Бонапарт и Карл XIII започват да размислят над първоначалната си позиция. Шведите харесват Бернадот защото е доказан войн, има пораснал син, готов е да приеме лутеранството и също така е сроден с Наполеон. Бонапарт, от своя страна, е доволен да привлече Швеция за съюзник и едновременно с това да се отърве от Бернадот. В крайна сметка Жан-Батист е одобрен от всички и на 2-ри ноември, 1810 г. пристига в Стокхолм. На заминаване Наполеон го кара да се закълне, че няма да вдигне оръжие срещу Франция. Бернадот му отвръща, че не може да полага клетва, която би изискала да не се съобрази с интереса на Швеция. „-Тръгвай тогава – казва му Наполеон, подписвайки меморандума от името на Франция – „и нека всеки от нас поеме към съдбата си!“

През следващите две години, Бернадот, приел името Карл Йохан, се заема да реорганизира армията и финансите на Швеция и да изгради тесни връзки с най-влиятелните аристократи в новата си родина. Кралят и кралицата го приемат радушно, въпреки първоначалните си съмнения. В личен разговор с един от министрите си, крал Карл XIII заявява „Когато заложих на Бернадот хвърлих всичко на една твърде съмнителна карта, но Бог ми е свидетел че май спечелих!“

През 1812 г., нападайки Русия, Наполеон в своята арогантност решава да пренебрегне дотогавашните си отношения със Швеция и изпраща маршал Даву – стар опонент на Бернадот в армията, за да превземе Шведска Померания. Този ход развързва ръцете на Карл Йохан да скъса връзките си с родината и да задейства изграждането на нов съюз между Великобритания, Русия и Швеция, към който скоро се присъединяват Прусия и Австрия. През 1813 г., след поредица поражения на новата коалиция, Карл Йохан формулира т. нар. Трахенбергски план, съгласно който нито една съюзническа армия няма да се сражава сама срещу Наполеон, а ще се търси разгром на отделните френски съединения, преди да се създаде общокоалиционна сила, която веднъж за винаги да разгроми императора на Франция. Стратегията е изпълнена до последната буква през есента на 1813 г. и завършва с битката при Лайпциг, останала в историята като Битката на народите. Именно Бернадот с неговата шведско-пръска Северна армия, нанася решителния удар, който пречупва французите и води до техния разгром. Докато останалите съюзници напредват към Франция, Карл Йохан изтегля войските си и напада Дания – все още съюзник на Наполеон, с цел овладяване на Норвегия, която тогава е под датски контрол. С две бързи кампании, които отнемат по-малко от пет месеца, Бернадот завладява Дания и Норвегия и успява да анексира норвежките земи, прибавяйки ги към шведските владения. Това завоевание е потвърдено през 1815 г. по време на Виенския конгрес, където Карл Йохан е официален представител на Швеция.

През 1818 г. Карл XIII умира и Бернадот се възкачва на трона като Карл XIV Йохан. През следващия четвърт век, той управлява Швеция с желязна ръка, насърчавайки икономическото й развитие и стабилизирането на държавните финанси. Популацията на страната се удвоява спрямо броя на населението от 1810 г.. което е ясно свидетелство за успехите му. Същевременно, Карл Йохан създава новата външнополитическа доктрина, която Швеция следва до ден днешен (влизането в НАТО би я променило) за пълна ненамеса в конфликти, които не се водят на Скандинавския полуостров. Тази политика е спазвана от всички негови потомци до началото на Руско-украинската война Единствената по-сериозна критика към управлението му е свързана с нарушаването на свободата на словото и опитите за налагане на по-авторитарно управление в Норвегия. Въпреки това, Карл XIV Йохан и до днес остава фигура на почит в Швеция. На рождения си ден – 26 януари, през 1844 г. Бернадот получава инфаркт, от който не се възстановява. Остава на легло още шест седмици и умира на 8 март, 1844 г. По време на финалното си боледуване, заявява „Няма друг, който да е имал кариера като моята. Можеше да избера да бъда съюзник на Наполеон, но когато той атакува народа, чиято съдба бе поверена в ръцете ми, в мое лице той нямаше как да срещне нищо друго освен враг. Ходът на събитията, донесли на Европа свободата й, е известен. Известна е и ролята, която аз изиграх в тези събития.“