„Тежестта на короната“: Вилхелм I – императорът-воин
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
Денят е вторник, 18 януари 1871 г. Огледалната зала в двореца Версай е препълнена от германски принцове, представители на всички немски полкове, дипломати от редица европейски държави. Тогава в стените й прокънтяват думите: „Аз, Вилхелм, по божията воля крал на Прусия, обявявам, че германските принцове и свободни градове единодушно искат възстановяването на Германската империя… аз и всички наследници на пруската корона ще използваме тази титла във всички свои дела и се уповаваме на Бог, че… така ще поведем Родината към бляскаво бъдеще и ще върнем древния й блясък.“ Цялата зала избухва в аплодисменти.
Денят не е избран случайно, защото именно на тази дата, през далечната 1701 г. е коронован първия пруски крал. Вилхелм е достигнал своя връх, а Германия се появява на картата на Европа като империя. Както си личи по думите на самия император, за мнозина този акт е реално възстановяване на Свещената римска империя и Германия е просто нейно продължение. Някои поети и скулптори дори пресъздават Вилхелм като „Барбабланка“ – „бялата брада“, като по този начин обвързват образа му с този на известния средновековен владетел на Свещената римска империя – Фридрих I Барбароса („червената брада“). Всичко това цели да се легитимира и придаде допълнителна тежест на коронацията. Държавници, творци и народ са единодушни – империята е възкресена, а Вилхелм е техния водач.
Когато Вилхелм Фридрих Лудвиг Пруски се ражда на 22 март 1797 г. в Кронпринценпалас, в Берлин, никой дори не предполага, че той може да стане владетел на Прусия, камо ли император на Германия. Същата година обаче се случва нещо неочаквано. Дядо му – крал Фридрих Вилхелм II умира, едва на 53 години, и бащата на младия Вилхелм става новият крал на Прусия под името Фридрих Вилхелм III. Следващ в реда за наследяване е брата на Вилхелм – коронования принц Фридрих Вилхелм. Разликата във възрастта на двамата братя е две години и в детството им те се обучават на всичко заедно.
Техен частен учител е известния по онова време философ Йохан Фридрих Фердинанд Делбрюк. След това братята продължават образованието си в сферата на военните дела. През 1814 г., когато принц Фридрих Вилхелм е на 19 години, а Вилхелм е едва 17-годишен и двамата застават редом до баща си в Наполеоновите войни. По онова време Прусия е в коалиция с Австрия, Русия, Испания, Великобритания и Швеция срещу френския император. Докато обаче принц Фридрих Вилхелм е слабо заинтересован от хода на военните действия, брат му Вилхелм попада в свои води.
Той участва във всяко военно действие и по спомени на негови съвременници е изключително смел. Той бива издигнат в капитан, а след това и в майор, като в ръцете му е поверено командването на един от батальоните. Вилхелм дори участва в битката при Ватерло, когато се сражава под командването на генерал-фелдмаршал Гебхард Леберехт фон Блюхер. Краят на войната носи две неща на Вилхелм: отличието Железен кръст и дългогодишна антипатия спрямо французите.
След 1815 г., докато коронованият принц Фридрих Вилхелм все повече се занимава с вътрешните дела на държавата, Вилхелм продължава да гради военна и дипломатическа кариера. Той придружава сестра си – Шарлот, когато тя се омъжва в Санкт Петербург за император Николай I. На следващата година Вилхелм е повишен в чин генерал-майор, не закъснява и поста – инспектор на Седми и Осми корпус, с което реално той се превръща в представител на пруската армия пред Държавния съвет.
Вилхелм е защитник на нуждата от силна и добре обучена армия, която е екипирана с най-новите оръжия. По време на заседания той преследва тази цел и при всяка възможност набляга на нуждата от модерна армия. Когато навършва 27 години, той става главнокомандващ генерал на пруската войска. Така още ненавършил 30 години, Вилхелм успява да изкачи цялата стълбица и да заеме най-висшия военен пост.
По същото време любовта също се усмихва на бъдещия император. Той започва романтична връзка с 23-годишната си братовчедка – Елиза Радзивил, която е член на полската аристокрация. Част от кралския двор първоначално не одобрява връзката, постепенно обаче гласовете против този съюз стават все повече. Накрая крал Фридрих Вилхелм III моли Вилхелм да прекрати връзката си с Елиза, тъй като тя не е достатъчно добра партия за него. Полската принцеса остава голямата му любов. Както по-късно Вилхелм пише до сестра си Шарлот – „Реално човек може да обича само веднъж в живота си.“ Той среща Елиза за последно през 1829 г., годината, в която се омъжва за принцеса Августа.
Новата избраница е дъщеря на великия херцог Карл Фридрих фон Закс-Ваймар-Айзенах и на руската велика княгиня Мария Павловна, и е много по-подходяща партия за младия пруски принц. По-голямата й сестра – Мария Луиза Александрина вече е омъжена за по-малкия брат на Вилхелм – принц Карл Пруски. Августа е само на 15 години по онова време. Тя се влюбва в новия си съпруг. През първите години бракът им е щастлив и двамата стават родители на две деца – син, който е кръстен на баща си – Вилхелм и дъщеря – Луиза. Семейството заживява в Стария дворец в Берлин.
През 1840 г. крал Фридрих Вилхелм III умира и на престола се възкачва най-големия му син под името Фридрих Вилхелм IV. Тъй като той няма собствени деца, следващ в линията за унаследяване става Вилхелм. Новият крал разгръща широка култура политика – реконструира се замъка Щолценфелс и за първи път отваря врати Берлинската зоологическа градина. Недоволството в страната обаче постоянно нараства поради цензурата и тежката данъчна политика. В опит да потуши недоволството крал Фридрих Вилхелм IV създава през 1847 г. пруски парламент, но тези показни мерки не са достатъчни и на следващата година избухва Германската революция (1848-1849).
По това време Вилхелм защитава брат си и успява да смаже бунта в Берлин. Методите, които използва обаче го правят крайно непопулярен, тъй като той обстрелва бунтовниците с оръдия, откъдето идва и прякора му – „принцът на гюлетата“. Общественото недоволство към него става толкова голямо, че Вилхелм е принуден тайно да замине за Великобритания, където се крие за кратко, но след това отново са завръща в Прусия и помага за потушаването на бунта в Баден. След края на революцията, Вилхелм заема поста генерал-губернатор на провинциите Рейн и Вестфалия, а скоро след това получава и титлата – фелдмаршал. Под влиянието на съпругата си Августа, той започва да се движи из средите на либерали като историка Максимилиан Волфганг Дюнкер и политика Август фон Бетман-Холвег.
Бунтовете въздействат на брат му – Фридрих Вилхелм IV по друг начин и той се заобикаля от крайно консервативни съветници по политическите, обществените и религиозните въпроси. През 1857 г. кралят получава първият от редица инсулти, които постепенно го оставят парализиран и умствено неспособен да управлява. Вилхелм започва да действа като регент на брат си, който издъхва на 2 януари 1861 г. и само 15 дни по-късно Прусия вече има нов владетел.
Вилхелм I е старомоден, учтив, офицер по душа и лесно се подвежда от мнението на хората, на които има пълно доверие. Управлението му може да се опише като поредица от постоянни сблъсъци между консервативното и либералното обкръжение около владетеля. От една страна стои ерудираната му съпруга Августа, която се опитва да прокара либерални идеи в управлението. Смята се, че по неин съвет, Вилхелм се обгражда от либерални политици, които са част от обкръжението на семейството в Кобленц.
През 1862 г. обаче се появява нов играч на политическата сцена, който умело успява да парира влиянието на кралицата и става вторият най-важен човек в държавата – министър-председателят Ото фон Бисмарк. Той е консервативен и лоялен приятел и служител на краля. Един от методите, с които манипулира владетеля е, че ако той не действа според желанията му, Бисмарк ще напусне поста си и ще го изостави. Отношенията между Ото и Августа са войнствени и двамата постоянно се обвиняват взаимно, като понякога кралицата показва недоволството си като се отнася грубо със съпругата на Бисмарк. Вилхелм има по-консервативни схващания и реално често заема страната на Бисмарк. Той трудно опонира на своя министър-председател и както сам споделя: „трудно е да бъдеш крал при такъв канцлер“.
Най-голямо съгласие Бисмарк и Вилхелм постигат по отношение на външната политика. Министър-председателят преследва териториално разширение и дипломатически дивиденти, а кралят е щастлив отново да е на бойното поле. Така едни от първите им действия са насочени във външната политика. Кралят повежда пруските сили първо в Германо-датската война (1864), а след това и в Австро-пруската война от 1866 г. Резултатът е увеличение на германските земи и, макар и парадоксално – заздравяване на дипломатическите отношения с Австрия. Втората френска империя не одобрява тази промяна на отношенията, което води до избухването на Френско-пруската война (1870-1871). В нея войските на Вилхелм отново излизат победители като решаващо се оказва сражението при Седан, в което Наполеон III и армията му са пленени.
През 1871 г. е приета нова конституция, а Вилхелм става император на Германския райх, който обхваща 25 държави-членки. Следващите години от управлението на Вилхелм I са белязани от поредици от опити той да бъде убит и от охлаждане на отношенията с Руската империя. Първи да убие императора се опитва водопроводчика Емил Макс Хьодел, но той така и не успява и е осъден на смърт. Няколко месеца по-късно Карл Нобилинг също се опитва да сложи край на живота на владетеля, но той също се проваля. Тези неуспешни опити отварят „вратичка“ на Бисмарк да въведе още по-строга политика на цензура.
В продължение на три години в Германската империя се налагат анти-социалистически закони, които целят да пазят обществото и държавата от действията на социалистите. По същото време, покрай конгреса в Берлин (1878 г.) отношенията между Германия и Русия започват да охлаждат. Бисмарк успява да се наложи и спомага за сближаването на отношенията между Германската империя и Австрия.
Друга важна външнополитическа промяна през този етап от управлението на Вилхелм е т.нар. Колониално разделяне на Африка. Берлинската конференция от 1884 г., в която участват редица европейски държави, регламентира европейската колонизация и воденето на търговия в Африка. С нея се поставя началото и на германския колониализъм в тази част на света, тъй като държавата получава право да изпраща свои собствени експедиции и да води търговия с африканските държави.
Откакто Вилхелм става император, отношението на народа към него се променя. Поданиците харесват както неговият сдържан и пуритански дух, така и нежната натура на съпругата му, която участва в редица благотворителни инициативи. На 9 март 1888 г. обаче, след кратко боледуване, на 90-годишна възраст Вилхелм I умира. Тленните му останки са положени в мавзолея на двореца Шарлотенбург.
Той оставя в наследство на сина си една изключително силна империя. Страната е богата и с обширна територия, като дори започва да играе роля на световната сцена, включвайки се в глобалната колониална политика. Новият крал Фридрих III управлява само 99 дни, тъй като е тежко болен от рак и реално синът му – Вилхелм II продължава политиката на дядо си, чието име носи. Той е и владетелят, който прекарва Германия през турбулентните години на Първата световна война (1914-1918) и така слага край на Германската империя.
Вилхелм I не е управник по душа, но е далновиден и преценява правилно своите ходове като държавник. Той не либерализира Германската империя, но успява да стабилизира държавата във вътрешно-политически план и да я постави на световната политическа карта. Към днешна дата в регистъра на Пруския институт са редица статуи и бюстове, посветени на Вилхелм I, най-известни от които са 81-метровия монумент на владетеля в планината Кифхойзер и статуята на императора в Кобленц.
