shareit

Тежестта на короната: Кир Велики – Първият завоевател на познатия свят

| от Десислава Михайлова |

Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.  

В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.

Според една легенда, стара колкото света, един цар имал красива дъщеря. Една нощ, докато спял му се присънило, че от дъщеря му се излива огромен потоп, който покрива цялото кралство, а впоследствие пак от нея израснали покрити с грозде лози, които се увили около цялата земя. На сутринта царят разказал съня си на прорицателите и те му предрекли, че дъщеря му ще роди син, който ще измести дядо си от трона и ще завладее целия свят. Разярен, владетелят заповядал да доведат дъщеря му в двореца, отнемайки я от нейния жених.

След като родила предречения син, царят заповядал да убият детето. Генералът, натоварен с тази задача, я възложил на един обикновен овчар. Овчарят, на който току що се родило мъртвородено момченце, разменил двете бебета и отгледал малкия принц като свой син. Принцът пасял стадата в продължение на цялото си детство, но когато възмъжал се скарал със сина на един местен аристократ. Принцът набил нахалника и за назидание бил призован в двореца, за да отговаря за постъпките си. Там неговата истинска самоличност била разкрита. Вместо да убие младежа, старият цар го пуснал да се прибере при своя баща – владетел на малко съседно княжество. Години по-късно високомерието на царя щяло да му изиграе лоша шега.

С тази легенда, разказана от Херодот, започва историята на един от най-необикновените владетели в човешката история. От повелител на малко планинско царство, той се превърнал в най-великия завоевател на своето време. Неговата слава покрила цялата земя, точно както сънят предрекъл. Името му се превърнало в нарицателно за „господар“. Десетки народи го славели като свой господар и божество. Дори евреите го почели като „месия“ – единственият извън народа им, удостояван с такава чест. Империята, която създал, се простирала на хиляди километри и покривала целия познат на тогавашната цивилизация свят. Името му е Кир, а още приживе, съвременниците му го наричат „Велики“.

Кир се ражда ок. 600 г. пр. Хр. в днешната провинция Фарс в Иран, наричана тогава Парс. Баща му – Камбис I (580-559 г. пр. Хр.) е престолонаследник на малко царство, управлявано от династията на Ахеменидите. Скромната по размери планинска държава е зависима от своя могъщ съсед – Мидийската империя, управляваща северните части на дн. Иран. Нейният владетел – Астиагес (585-550 г.), оженил една от дъщерите си – Мандана за сина на своя васал – Кир I (дядо на Кир Велики) Бракът е част от обичайната политика на обвързване на зависимите царства с основната управляваща династия.

През 559 г. пр. Хр. Кир II наследява своя баща на трона на Персия. Дали заради старото пророчество, или по чисто политически причини, но Астиагес решава да ликвидира своя внук и царството му. В избухналата война, Харпаг – генералът, който според легендата трябвало да убие Кир, се съюзил с по-младия владетел и му помогнал да детронира Астиагес.

Мидийската империя е подчинена, а за да умиротвори множеството й части и за да узакони новата си власт, Кир се жени за Амитис – една от по-младите дъщери на Астиагес и фактически леля на персийския цар. Същевременно Кир раздава титли и постове на членовете на Ахеменидския род – негови чичовци и братовчеди. С това едновременно печели тяхната подкрепа и поставя най-ключовите провинции на империята под пряк семеен контрол. След този успех, затвърден през 550 г. пр. Хр., Кир провежда още няколко кампании в Централна Азия, завладявайки земите между Каспийско и Аралско море.

Вероятно около 547 г. пр. Хр. Кир обръща погледа си към нов, сериозен опонент. На западната граница на Персия в Мала Азия се намира могъщото царство Лидия, управлявано от Крез – най-богатият човек в тогавашния свят. Крез, уповавайки се на несметните си богатства, дръзнал да предизвика Кир, нападайки няколко ключови гранични крепости. В отговор на предизвикателството, Кир мобилизира грамадните си войски и потегля на запад.

През следващите пет години персите водят тежка борба с Лидия. Въпреки няколкото ранни победи и превземането на лидийската столица Сарди, Кир продължава да се сблъсква с бунтове, заговори и метежи, организирани от местната аристокрация. Едва към 542 г. пр. Хр. доказалият своите качества генерал Харпаг успява да умиротвори Мала Азия, завладявайки Ликия, Киликия, Кария (дн. Южна Турция) и Финикия (дн. северозападна Сирия и Ливан).

Успоредно с успешните военни кампании, Кир се заема да организира вътрешния ред в държавата си. Империята е разделена на военно-административни области, наречени сатрапии, оглавявани от сатрап (управител), назначаван от царя. Сатрапите били винаги близки до владетеля личности, които се ползват с неговото доверие. В замяна на редовно изплащане на данъци и осигуряване на войски за армията, сатрапите действали като вице-царе, упражнявайки абсолютна власт над подчинените им територии.

За разлика от други завоеватели, които често унищожавали покорените народи и техните цивилизации, Кир е изключително либерален и миролюбив спрямо победените врагове. Както сочат каменните надписи, които оставя в своя памет, царят бърза да възстановява храмовете в завладените градове и се грижи да се осигури изобилна реколта за всички поданици, така че да се избегне глад, недоволство и бунтове. Кир разрешава на всеки народ в своята империя да почита свободно своите божества, без да налага насилствено персийската вяра в Зороастър като задължително вероизповедание.

Гъвкавата вътрешна политика на Кир му печели привърженици и в съседните държави. Към 540 г. пр. Хр. владетелят на Нововавилонското царство Набонид (556-539 г. пр. Хр.), който имал славата на тираничен и деспотичен владетел, влязъл в конфликт с персите. Набонид управлява с желязна ръка значителна по размери империя, включваща земите на дн. Ирак, Сирия, Палестина, Йордания и части от Турция и Саудитска Арабия. Въпреки това, неговата нетолерантна политика му печели враждебността както на отделните народи в нововавилонскта империя, така и на собствените му генерали.

След само едно решително сражение при р. Опис, персите нахлуват дълбоко във вражеска територия. Месопотамските градове им отварят вратите си без да окажат съпротива. Това се случва дори със столицата Вавилон. В крайна сметка Набонид и синът му – Белшазар са отстранени, а Кир влиза триумфално във Вавилон. На специална церемония, той приема титлата „цар на царете, господар на Вавилон и владетел на Шумер и Акад.“ Чрез тази формула персийският владетел подпечатва своето върховенство върху целия цивилизован (от месопотамска гледна точка) свят.

Анексирането на огромната вавилонска държава в рамките на едва две години поставя пред Кир редица въпроси. Най-важният е как да се администрират новите територии. Месопотамия е богата, многолюдна земя, в която всеки град се радва на политическа автономия. Балансът на силите е труден за опазване, а най-малката владетелска грешка може да доведе до бунтове и брожения. Следвайки примера на предходните велики месопотамски царе, Кир подхожда предпазливо и с мисъл за бъдещето.

На първо място, Кир бърза да представи себе си като изразител на волята на Мардук – основният вавилонски бог. Впоследствие той възстановява култовите практики на местните божества, потискани дотогава от вавилонците. Наново са изградени или са обновени редица храмове. Заделят се значителни средства за осигуряване на редовни свещенодействия и поднасяне на чести дарове на боговете – знак за смирение и набожност за тогавашните царе.

Характерен ход, който характеризира цялостната политика на Кир към завладените народи е примера с евреите. Повече от половин век по-рано, вавилонците разрушават Йерусалим и изселват евреите във Вавилония. Този период става известен в Библията като „Вавилонски плен“. След като завзема Вавилон, Кир разрешава на евреите да се завърнат в Йерусалим и им осигурява пари и материали, за да изградят града наново и да обновят Соломоновия храм. Нещо повече, царят на царете връща заграбените еврейски реликви, които доскоро се намират във вавилонската хазна. Този ход на Кир му печели вечната благодарност и симпатия на евреите, които и до ден днешен го почитат като един от най-големите благодетели в своята история.

След като умиротворява Месопотамия и полага основите на най-голямата империя в дотогавашната история, Кир се заема да управлява огромната си държава. През следващите девет години вниманието му е разделено между административни реформи, военни походи и бляскави церемонии. През 530 г. пр. Хр. Кир поема на последната си кампания, вече седемдесет годишен.

Различните исторически извори не са единодушни за съдбата на царя. Според едни, той нахлува в земите на масагетите, предизвиквайки гнева на тяхната царица Томирис, за която предложил да се ожени. Според други загинал, сражавайки се с племената дахи, населяващи земите на дн. Узбекистан и Афганистан. В своята „Киропедия“ Ксенофонт твърди че царят на царете умрял спокойно в съня си. Все пак, предвид че повечето хроники говорят за насилствена смърт, учените приемат че Кир загива в сражение някъде в района на р. Сърдаря.

Тялото му е върнато в Персия и положено в специална гробница, която се превръща в култов център за поколения перси. Паметта за Кир надживява с векове неговото управление. Александър Македонски изчита няколко пъти биографията „Киропедия“, която Ксенофонт съставя през IV в. пр. Хр. Повлияни от ореола на добър цар и справедлив съдник, рисуван от Библията, европейската християнска цивилизация издига Кир като пример за просветен владетел от Античността.

Философи и теоретици на държавната власт го представят като модел за подражание. Твърди се, че Томас Джеферсън притежава две копия от „Киропедия“ до които се допитва редовно – едно на латински и едно на гръцки. През XX в., в контекста на иранския национализъм, Кир е признат от иранците за „Баща на иранския народ“.

На фона на тази световна слава, твърде скромно и просто звучат думите, изсечени върху гробницата на Кир като послание към бъдещите царе и завоеватели:

Страннико, ти който минаваш, защото знам, че ще дойдеш, тук лежа аз, Кир, който дари на персите тяхната империя. Заради това постижение смятам, че не заслужавам да ми се отказва правото да разполагам с тази едничка шепа земя, в която да почивам.“

 
 
Коментарите са изключени за Тежестта на короната: Кир Велики – Първият завоевател на познатия свят

Повече информация Виж всички