Тежестта на короната: император Ираклий – първият василевс
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
В своя трактат по военно изкуство германският генерал-майор Карл фон Клаузевиц казва, че „Войната е грубо продължение на политиката.“ Когато доводите и разумът станат безсилни, на сцената излизат пушките и стоманата. Някои политици и владетели успяват да издигнат войната на едно по-горно ниво, придавайки й религиозна аура. Така се появява концепцията за „свещената война“ , т.е военен конфликт оправдан от гледна точка на религията, тъй като се води в името на Бога. Любопитен факт е, че през VII в. приблизително по едно и също време, както при мюсюлманите, така и при християните, се заражда идеята за „свещена война“. Пророкът Мохамад повежда своите следовници срещу „неверниците“ в името на Аллах, а един византийски владетел обявява война на „Кръста срещу езичниците огнепоклонници“. Това е нетипичен за времето си мотив и неговата поява може да се обясни със сложността на политическата ситуация в онази епоха. Притисната от зороастристка Персия, Византия трябва да се изправи срещу нея и да отвърне на удара. За да подсили вярата на своите войници, тогавашният император им вдъхва уверението, че това не е просто поредния конфликт, а нещо много повече – това е изгонване на неверниците от Йерусалим и възвръщане на Кръста Господен. Летописците го възвеличават като „Новия Константин“, чест, която не е оказана дори на Юстиниан Велики.
Този владетел се възкачва на престола в тежки времена за Източна Римска империя, разтърсена от управлението на тиранина Фока, който внася смут и напрежение в държавата. В тези критични времена, новият император предприема множество военна кампании, внася кардинални промени в администрацията и военната система и поставя основите на грецизацията на Византия. Съвременниците му считат личния му живот за скандален, но той остава известен в историята като добър владетел, благодарение на своята далновидност и значителни военни победи.
Ираклий се ражда около 575 г. в Кападокия (дн. Турция). Той е най-големият син на Ираклий Стария и Епифанея. Смята се, че корените на семейството му могат да се проследят до арменската династия на Аршакидите и че още от малък го обучават както на гръцки, така и на арменски език. Баща му е генерал ппри управлението на император Маврикий, който е детрониран от узурпатора Фока. По това време Ираклий Стари е начело на Картагенския екзархат на Византия, който обхваща западната част на Северна Африка. Фока е бивш военен, който няма образование и е известен със своята жестокост. Късноантичният историк Теофилакт Симоката дори го описва като алкохолик, който е склонен към големи низости. Страната е обхваната от анархия и деспотизъм и е само въпрос на време някой да въстане срещу него. Този някой се оказва Ираклий Стария.
Картагенският екзархат е отдалечен от столицата и е житницата на страната. По същото време, когато се готви бунта, Сасанидите нападат Византия. Всички тези фактори водят през 608 г. до избухването на въстанието на Ираклиите. Бащата действа в Египет, а синът успява да акостира в Константинопол, където с помощта на дворцовата стража залавя Фока. Ираклий лично обезглавява императора и е провъзгласен за новия владетел на Византия. На 5 октомври 610 г. според традицията той е коронован в църквата „Св. София“.
В деня на коронацията Ираклий се жени за своята годеница от либийски произход – Фабия, която приема името Евдокия, когато става императрица. Тя ражда на съпруга си две деца – Евдокия и Константин, неговия първороден син. Народът силно обича новата императрица и е покосен от скръб, когато само 2 години след сватбата Евдокия умира, най-вероятно вследствие на епилептичен припадък. Церемонията по изпращането й е зрелищна.
Това, което византийците не прощават на Ираклий е факта, че след по-малко от година след смъртта на обичната си императрица, владетелят се жени повторно – за своята племенница, която е дъщеря на сестра му. Кръвосмешението не е прието от хората, дори някои отдават факта, че част от децата им се раждат с увреждания на Божието наказание. Името на втората съпруга е Мартина и тя дарява Ираклий с девет деца – 6 сина и три дъщери. Съюзът между двамата съпрузи е изключително силен. Те са почти неотлъчно заедно. Мартина съпровожда Ираклий по време на някои негови военни експедиции, като войниците свързват свои загуби с това, че тя е присъствала по време на походите. Владетелят се е съветвал с нея и дори приема идеята двамата му първородни сина – от първата и от втората съпруга – да са негови наследници и да си поделят властта.
Ако в личен план животът на Ираклий е объркан и подложен на съмнение, то в управленски план той е повече от прецизен и умел владетел и го доказва в редица критични ситуации. Когато се възкачва на престола императорът заварва страната в пълен хаос и на пръв поглед няма особени шансове да обърне хода на войната с персите. През 613 г. персите завладяват Сирия и Източна Мала Азия, а на следващата година, възползвайки се от бунта на евреите в Палестина, Сасанидите покоряват и Йерусалим, отнасяйки със себе си Светият кръст, Святото копие и Святата гъба – трите реликви, свързани с разпятието на Христос. Инвазията им продължава с превземането на Анкара и Египет. Едва през 622 г. Ираклий успява да спечели победа над тях и си връща част от загубените територии. В отговор Сасанидите се съюзяват с Аварския хаганат, чийто васали по онова време са славяните и древните българи. Така Византия е нападната от две страни – в Тракия нахлуват аварите, а в Мала Азия действат персите.
През 626 г. Константинопол е обграден от авари, славяни и българи. Не се виждало спасение, но като по чудо обсадата е внезапно разкъсана. Константинополските отряди, подпомогнати от флота нанасят съкрушително поражение на нападателите. Събитията са описани в „Пасхалната хроника“ и чудодейното избавление на града е приписано на св. Богородица, която е негова покровителка. Оставайки без подкрепа от европейската страна на Босфора, персите също отстъпват. Това събитие бележи началото на упадъка на Аварския хаганат. Докато враговете му се оттеглят от столицата, Ираклий бърза да сключи военен съюз със Западнотюркския хаганат. Тюрките нападат Сасанидската империя на два фронта и окупират Бактрия и Афганистан. Междувременно, Ираклий повежда войските си в дръзка атака срещу персийската столица Ктезифон (Хтезифон). В отчаян опит да спре изненадващия набег, шах Хозрой II събира разпръснатите си сили и посреща римляните при Ниневия (12.12.627 г.). Ираклий нанася съкрушително поражение на персите и на практика слага край на цялата война. Завръщането му в Константинопол заедно със Светите реликви е триумфално. На специална церемония, Светият кръст е издигнат в „Света София“, а през 630 г. Ираклий го връща в Йерусалим.
Интересни са взаимоотношенията между Ираклий и хан Кубрат. След отблъскването на аварите, българският владетел подпомага византийският император във войната срещу персите. Това не е учудващо, защото като юноша Кубрат живее в двора на императора. Някои изследователи смятат, че имено при Ираклий българския владетел е бил и покръстен. През 30-те години на VII в. техният съюз е скрепен с договор. Византийците признават Стара Велика България, а Ираклий дава титлата „патриций“ на Кубрат. В замяна българите се задължават да не нападат Византия. Това е важен фактор, тъй като по онова време Ираклий е зает с война с арабите.
Именно арабите са другият основен опонент на византийския император по време на неговото управление. През 632 г. Арабският полуостров е обединен от мюсюлманите и те се насочват към Сирия. Една от най-тежките битки между силите на Ираклий и арабите, предвождани от генерал Халид ибн ал Уалид е при Ямурлук през август 636 г. Византийците претърпяват тежко поражение. По-малобройната арабска армия обгражда своя враг и избива близо 30 000 души. Арабите продължават инвазията си в Дамаск и Йерусалим. Този враг се оказва прекалено силен за императора. Преди да умре той става свидетел на пълния колапс на римската власт в Близкия Изток.
Вътрешната политика на Ираклий довежда до промени, които остават траен отпечатък върху развитието на Византия. Той стъпва върху основата положена от императорите Константин и Маврикий. Съгласно административната реформа на Ираклий империята е разделена на нови, военно-административни области, наречени теми. Те се управляват от генерал-губернатор, носещ титлата стратег. Той държи в ръцете си военната и административна власт в темата и може по своя воля да мобилизира войските и ресурсите й в случай на вражеска инвазия. Стратегът е отговорен единствено пред императора. Войските му се набират от свободното селско население и новите воини, носят названието стратиоти. Онези домакинства, които осигуряват войници при призив са освободени от данъци. По-заможните осигуряват конницата, а по-малоимотните – пехотата. Настъпват и промени в централната власт. Старата административна структура, действаща от времето на Диоклециан е заменена с нова, базирана на позицията на „логотет“ (т.е. министър), отговарящ за конкретна част от държавната администрация.
В началото на февруари 641 г. Ираклий затваря за последно очи и си отива от този свят на около 65 годишна възраст. Той е първият владетел, който приема титлата василевс, тъй като сменя латинския с гръцкия за официален език. Макар управлението му да стабилизира до някаква степен империята, след неговата кончина двамата му престолонаследници оспорват правото си на власт. Това, което не успява да довърши Ираклий, постига неговият правнук – Константин IV, който спира арабската заплаха и връща славата на Византия.
