Тежестта на короната: Александър I Батенберг – чужденецът обикнал България
Още от Античността короната е символ на властта. Лавров венец, източна диадема или регалия, изработена от благороден материал – това безценно украшение е било поставяно на главата на управляващия, а останалите са коленичили пред него. В името на короната са били погубвани милиони животи и се е прекроявала хилядократно картата на света.
В поредица от текстове ще ви запознаем с едни от най-интересните владетели в световната история. Някои са водели държавите си до небивал възход, Златни векове и неподозирано обширни граници. Други са пропилявали богатствата и енергията си в преследване на химери или са заличавали постигнатото от предците си. Добри, зли, коварни, пресметливи, благородни или благочестиви, всички те са носели бремето на управлението и отговорността за благоденствието на своите народи.
През 1878 г. мечтите на българите се срещат със суровата реалност. След Руско-турската освободителна война (1877-1878), на 3 март е подписан прелиминарен мирен договор, чието съдържание въплъщава сбъдната патриотична мечта. Всички земи, населени с българи, са обявени за свободни и обединени. На страниците на пакта се очертава една България, чиято площ от 180 000 км² я прави една от най-големите държави на Балканите. Последвалият няколко месеца по-късно Берлински договор връща България на политическата карта, но с цената на нереални територии.
Българските земи биват разпокъсани. Княжество България става трибутарна държава, Източна Румелия получава административна автономия, но остава под властта на султана, а Македония продължава да е част от територията на Османската империя. Мечтаната голяма държава остава само на хартия и през следващите десетилетия провокира въоръжени конфликти и дипломатически ходове.
Именно стремежът за обединението на българите стои зад създаването на БТЦРК (Български таен централен революционен комитет), чийто председател е Захари Стоянов. На 5 септември именно той издава прокламация, с която призовава народа: „Братя! Часът на Съединението удари! Вие се задължавате в името на Отечеството ни, в славата и величието на България да се притечете на помощ и да подпомогнете святото дело!“ След това всичко се случва като на кино. Пловдивският префект е арестуван, а местният български гарнизон завзема конака. На 6 септември 1885 г. Княжество България се обединява с Източна Румелия. Международният отзвук е светкавичен.
Великите сили не са особено доволни, а най-неочакваният отрицателен отговор идва от страна на Руската империя. Съединението е един от най-впечатляващите ходове от страна на Третата българска държава. Без предварително уговорена международна подкрепа, без кръвопролития и абсолютно уверено и целеустремено, българите сами постигат това, което през юли 1878 г. им е отказано в Берлин. Тези усилия биха били напразни ако зад общественото желание не стоеше и силна политическа подкрепа. Българският държавен глава не се поколебава да подкрепи Съединението и по този начин го легитимира, макар ясно да осъзнава, че този негов акт няма никак да се хареса на големите европейски държави.
Когато е бил младши лейтенант в Лейбдрагунския Хесенски полк, Александър Йозеф фон Батенберг надали си е представял дори, че може да стане владетел на една балканска държава, намираща се на границата между Изтока и Запада. Може би бъдещето му е чертаело бляскава военна кариера или изгоден брак с принцеса, но вместо това линиите на съдбата му се преплитат с тези на младата българска държава. Когато е коронован той е едва на 22 години и действията му като държавен глава са на принципа „проба-грешка“.
Моменти на объркване и подвеждане се редуват с такива на твърдост и увереност. Някои изследователи го определят като владетел-модернизатор. В крайна сметка, макар и чужденец по произход, той успява да спечели сърцата не само на народа, но и на зараждащата се политическа класа. „Българската авантюра“ бележи целия живот на Александър, а ясно свидетелство за любовта му към страната е последното му желание – тленните му останки да бъдат положени в българската земя.
Александър I се ражда на 5 юли 1857 г. във Верона, родният град на Ромео и Жулиета. Той е вторият син на Александър фон Хесен-Дармщат от брака му с полската графиня Юлия фон Хауке. Негова леля по бащина линия е руската императрица Мария, съпруга на царя-освободител Александър II. Отношенията между двете семейства се обтягат, когато бащата на първия български княз решава да сключи морганалитичен брак (бел. а. брак между аристократ и жена с по-нисък ранг) с графиня Юлия, която е руска придворна дама. Руският император е против този съюз, но въпреки неговото противопоставяне двамата се обвързват. Затова и потомците им носят името „Батенберг“, по името на едно от владенията в Хесен, а не „фон Хесен-Дармщад“, както е трябвало.
Въпреки това първоначално обтягане на отношенията, семейство Батенберг е в родство с най-големите фамилии в Европа. Хайнрих, по-малкият брат на Александър, се жени за най-малката дъщеря на кралица Виктория – принцеса Беатрис. Лудвиг, най-големият брат, става адмирал на флотата и първи морски лорд на Великобритания. Той встъпва в брак с една от внучките на кралица Виктория, която е кръстена на нея. Сестра им – Мария Каролина сродява семейството с графовете на Ербах-Шьонберг, а съпругът й е дипломат и народен представител в Първата камара на Великото херцогство Хесен.
Първоначално младият Александър учи в Дармщат и Касел, а след това се записва в кадетското училище в Дрезден. Когато навършва 18 години той се записва във Втори великохерцогски хесенски лейбдрагунски полк, а след това, вече с чин офицер, е зачислен към императорския руски Вознесенски улански полк. Именно на тази позиция го заварва избухването на Руско-турската освободителна война. Тогава той е повикан от император Александър II. Александър Батенберг е записан в Предния Руски отряд, който е под командването на генерал-лейтенант Йосиф Гурко.
По време на похода в Южна България той взима участие в едни от най-тежките сражения. Той се отличава в битките и още по време на войната е награден с „Георгиевски кръст“ IV ст. Според някои изследователи зачисляването на Александър Батенберг в редиците на руските войски не е случайно. Смята се, че още на този ранен етап, руският император вече обмисля потенциални кандидати, които да заемат българския престол и младият представител на рода Батенберг изглежда най-точния избор. Целта е чрез участието му във войната неговото име да се популяризира сред българското население.
Дълго подготвяна руска тактика или не, в крайна сметка кандидатурата на Александър Батенберг е издигната от страна на Русия. Императорът се обръща към него с думите: „Това, което Русия направи за България, Европа го разруши. Тебе избрах за княз на България, за да бъдеш оръдието, чрез което, напук на козните на враговете на Русия и на България, ще възтържествува правото дело.“ Бъдещият български владетел по-късно признава, че първоначално не е горял от желание и се е опитал да отхвърли щедрото предложение, но след това се посвещава напълно на своя пост и на благото на новата държава.
Освен него има още двама кандидати, но Александър печели най-вече с факта, че семейството му е сродено с повечето европейски фамилии. В чл. 3 от Берлинския договор се постановява, че „Никой член от управляващите домове на Европейските велики сили не може да бъде избран за княз на България.“, което прави изборът доста труден. Затова кандидатурата на Александър е най-приемливият компромис.
Ден след приемането на Търновската конституция, едва навършил 22 години, Батенберг е избран за княз на България под името Александър I от Първото велико народно събрание (17 април 1879 г.). Реално той стъпва на българска земя на 24 юни 1879 г., когато пристига на пристанището във Варна. По време на обиколката си като наскоро коронован владетел, Александър I следва да се представи и на своя сюзерен – султана. Османският владетел първоначално отклонява тази визита под претекст, че е твърде зает.
Българският княз преценява ситуацията и му отговаря, че ще дойде лично и ще чака, докато не бъде приет, което и става в крайна сметка. Когато пристига в България Александър I е настанен в бившия турски конак в София. Сградата не е в блестящо състояние – таваните текат и е занемарено. Това не стряска князът, напротив, той подхожда към това положение с чувство за хумор. Веднъж, когато го питат дали няма да се ожени, той отговаря, че тази сграда с всичките й проблеми не е подходяща за бъдеща княгиня.
В началото Александър I не знае езика на новата си държава. Той разчита предимно на комуникация с консерваторите, мнозинството от които са учили в странство и владеят чужди езици. Също така той е амбициран да се докаже пред останалите европейски дворове. Постепенно в него се заражда идеята, че най-добрият начин да наложи една нова и модерна политика като същевременно стабилизира Княжеството, е като съсредоточи властта в свои ръце. Либералите са против и искат Търновската конституция да се спазва стриктно.
Въпреки тяхната опозиция на 27 април 1881 г. Александър I извършва първият държавен преврат в новата ни история и с помощта на военните и консерваторите установява т.нар. „Режим на пълномощията“. Търновската конституция е суспендирана, а управлението се извършва чрез директни укази на българския владетел и чрез назначени от него представителства. Тази промяна в управлението става след одобрението на новият руски император – Александър III и не без мълчаливото съгласие на Великите сили. Една от главните цели на режима е да се свика ново Велико народно събрание, което да промени съществуващата конституция в по-консервативен дух.
Този период от политическата история на България има както своите положителни страни, така и негативните. От една страна, министерствата са организирани по европейски образец, работата на администрацията е подобрена и са приети нови модерни програми в образованието. От друга, по това време се налага строга цензура, преследване на опозицията и засилена полицейска дейност. В крайна сметка „Режимът на пълномощията“ остава в историята със своите отрицателни страни.
Това, което Александър I не преценява навреме е, че с тези си действия допуска чужда държава да се меси в държавните дела на неговото собствено Княжество. Не след дълго назрява конфликт между консерваторите и руските представители в България, като българският княз се оказва по средата. Постепенно той осъзнава, че единственият начин да си възвърне контрола и да отблъсне руската намеса е като прекрати режима и върне Търновската конституция. По-късно Симеон Радев описва този период от управлението на Александър I като „политически роман на неговата младост“. Князът си спечелва уважението на българските политици, но губи подкрепата на Русия. Отношенията с император Александър III охладняват и поставят началото на края на управлението на българския владетел.
След този напрегнат политически епизод, князът и партиите управляват в синхрон. Владетелят успява да прокара някои нововъдения в всекидневието. По негова инициатива се отварят първите обществени градини. Градската градина е най-старият парк в столицата и първоначално носи името Александровска градина. Проектирането на Борисовата градина също е от този период, но тогава тя се нарича Цариградска градина, а ландшафтния й проект е дело на швейцареца Даниел Неф. По идея на Александър I при честването на коледни празници започва да се украсяват коледни дървета и се появяват първите обществени коледни елхи. Той също така е инициатор на създаването на ледени пързалки и карането на зимни кънки.
По всичко изглежда, че постепенно българският владетел се привързва към своята държава. Когато през 1885 г. Княжество България и Източна Румелия се съединяват, Александър I отново се ръководи от българските интереси и макар да съзнава проблемите, които ще си навлече той подкрепя този политически акт. Международната обстановка е изключително сложна, а Русия се обявява срещу това дело. Въпреки това Александър I не се съобразява с желанията на руския император и с това окончателно скъсва добрите отношения с Русия. Князът успява да защити акта на Съединението както от външната намеса на Великите сили, така и от военния отклик на съседна Сърбия и като главнокомандващ води лично военните действия в т.нар. „Война на капитаните срещу генералите“.
Руският император не може да остави българският владетел да е толкова своеволен и започва кампания по неговото сваляне. На 9 юни 1886 г. група русофилски настроени офицери свалят Александър I от престола и го провождат извън пределите на България. Българският политически елит се активизира и обединява усилията си, за да върне княза. Стефан Стамболов, Сава Муткурав и други верни на владетеля военни извършват контрапреврат и успяват за кратко да върнат Александър I обратно в България. Това обаче трае само няколко дни. Русия успява да убеди Германия да застане на нейна страна.
И Александър III и канцлера Ото фон Бисмарк са срещу българския владетел. Без всякаква външна подкрепа и съзнаващ какво би коствало това на държавата, на 26 август 1886 г. Александър I абдикира. Това е сериозен удар за страната, тъй като и правителството, и армията, и народа са на страната на своя държавен глава. Той си тръгва с думите: „съвестта ми ще бъде спокойна, че като приех българския престол от Царя Освободител, от човека, когото съм обичал повече от всичко в света, повече от баща си, аз вярно служих на страната, която ми повери съдбините си.“
Животът на Александър I след абдикацията не е никак лек. Той се връща във Виена, а здравето му постепенно се влошава. Силните на деня не забравят неговото опълчване и той завинаги губи обществена подкрепа. Когато иска ръката на дъщерята на германския кайзер, това му е отказано. Това не пречупва характера му, а напротив той отново предизвиква общественото мнение той като подобно на баща си сключва неравностоен брак.
През 1889 г. Александър I взима за жена актрисата Йохана Лойзингер, която играе в Дармщатския театър. Оттук нататък той трябва да носи по-нисшата титла – граф Хартенау. Двамата имат две деца. Синът им се казва Крум-Асен, а дъщеря им – Вера-Цветана. Техен кръстник е известният български политик Константин Стоилов. През 1891 г. княз Фердинанд I издейства пожизнена пенсия от българския държавен бюджет за Александър I за заслугите му като владетел на страната.
Здравето на Александър I се влошава с всяка изминала година. Някои изследователи предполагат, че част от това се дължи на военни рани получени по време на участието му в Руско-турската война. На 17 ноември 1893 г. Батенберг умира в Грац вследствие на перитонит. Той е едва на 36 години. Съгласно последната му воля, тленните му останки са пренесени в България. В негова чест е издигнат мавзолей в столицата, на бул. „Васил Левски“, проектиран от швейцарския архитект Хайнрих Майер. Батенберг е погребан в него през 1898 г. В центъра на мавзолея е поставен саркофаг, изработен от чист карарски мрамор. Зад него е прилепен мраморен паметник, чийто барелеф изобразява княза.
Снимки: Wikipedia
