„Силата на перото“: Петко Славейков – Славеят на българската публицистика
„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“ Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си. Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.
Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.
„Помежду Ибинча и Харманлии на пътя има една чешма, която ся казва Акъ балдъръ чешмеси“. Така започва една от най-известните и най-изследвани поеми в българската литература. Чешмата, обезсмъртена в произведението, е построена в края на XVI в. от Сиавюш паша и някога е имала дванадесет корита и три чучура. Цялата е била окъпана в мрамор и дори днес може да се види запазен един от трите й надписа, който гласи „Благодарение на водата всяко нещо е живо.“ През 70-те години на XIX в. един учител я посещава и остава поразен от легендата около нейното създаване.
Преданието разказва за младата и красива Гергана, която е силно влюбена в своята сродна душа – Никола. Един ден тя среща везир, докато налива вода от близкия извор. Той се опитва всячески да я склонни да стане негова „ханъма“, но тя твърдо и неотклонно отказва. Поразен от нейния дух, везирът изгражда чешма в нейна чест. Докато трае строежът на чешмата обаче се понасят слухове, че сянката на момичето е вградена в камъка. Скоро след това тя издъхва, а любимият й, поразен от мъка, напуска дома и изчезва.
Вдъхновен от тази красива история, учителят пише поемата „Изворът на белоногата“, която се превръща в едно от най-ярките български произведения, а самият той става един от най-известните и обичани български поети и писатели. През живота си той сменя не една и две „шапки“. Бива учител, поет, публицист, фолклорист, редактор и политик.
Петко Рачов Славейков се ражда на 17 ноември 1827 г. в гр. Търново, в годината „когато умира Бетховен, три години след смъртта на Байрон, пет години преди да умре Гьоте.“ Той е вторият син на Рачо Казанджията. Майка му – Пенка, умира скоро след неговото раждане. По бащина линия, родът произхожда от стар занаятчийски род в Якоруда, а по майчина – от фамилия Буюклиеви в с. Вишовград. Баща му също така е един от участниците във Велчовата завера (1835) и предава своя патриотичен дух и на децата си. Макар самият Рачо да не е образован, той вижда отрано любознателността у сина си Петко и решава да му помогне да се изучи.
Така младият Славейков е записан в килийно училище първо в Трявна, а след това – в Търново, където учи черковно-славянски буквар, часослов, псалтир, евангелие. През 1842 г. той се мести в Свищов да следва в училището на известния просветител и книжовник Емануил Васкидович, където освен всичко останало научава гръцки език.
Някъде в началото на 40-те години на XIX в. Петко сериозно обмисля да се замонаши, той обикаля няколко манастира, сред които Присовския и Троянския и чете в техните библиотеки. Баща му Рачо е против това синът му да стане монах и успява да го убеди да не приема обета. Според думи на самия Славейков по онова време една книга оказва силно влияние върху живота и мисленето му и това е „История славянобългарска“ на Паисий Хилендарски.
Оставил расото зад гърба си, високо образован за времето си, Славейков решава да се посвети на учителската професия. През 1843 г., едва 16-годишен, той става учител в Търново. Кариерата му в родния град не трае дълго, той като той написва сатиричния текст „Прославило се Търново със славни гръцки владици“ срещу търновския владика, в който го обвинява, че „селата обикаляше, сякак народа дереше и грешни пари береше;“.
През следващите двадесет години, преследван от гръцките владици, той често се мести и работи като учител в различни български градове из Северна България, сред които Трявна, Враца, Плевен, Бяла и Елена. Методът, по който преподава е взаимоучителният и докато е в Елена той дори работи в първото класно училище, известно като Даскалоливницата. Макар в битово отношение тези години да са тежки, в творческо се оказват много важни, защото благодарение на тези си пътувания, Славейков успява да събере колекция от над 2200 песни, пословици, поговорки и гатанки.
Докато е в Трявна, Славейков среща и бъдещата си съпруга. Смята се, че не му е вървяло в любовта и често се увличал по дами, които били по-заможни от него, каквато е и Ирина. Тя, произхожда от една от най-старите и известни тревненски фамилии – Райкови, а баща й е търговец. От по-късни спомени на сина й Пенчо и на Екатерина Каравелова става ясно, че е била ниска, набита жена, не особено красива, с кафяви очи, строга и мълчалива.
Също така е била изключителна къщовница и била много работлива. Петко обаче не успява да оцени нейните качества. Тя не докосва сърцето му, нито успява да откликне на интелектуалните му търсения. Двамата се женят през 1853 г. и от бракът им се раждат общо осем деца. В свое писмо до своя приятел поп Кою Витанов, Славейков споделя, че тя е „умна, честна, и спестовна, с една реч жена достойна, но не и за мене.“
Малко преди сватбата си, Славейков започва все по-усилено да се занимава с творческа дейност. Той пише три книги, които издава в Букурещ през 1852 г., а именно „Басненик“ (известна и като „Езопови басни“), „Смесна китка“ и „Песнопойка или различни песни, сатири и гатанки на българский език за увеселение на младите“. Ако тези първи опити са повече преводни или са плод на неговата фолклорна дейност, то през 1853 г. излиза първата му поема – „Бойка войвода“. Написването й е вдъхновено от старите хайдушки песни, както и от събитията около Кримската война (1853 – 1856).
Периодът от 60-те години до средата на 70-те години на XIX в. може да бъде определен като Цариградския период на поета, който е изключително ползотворен за него. Именно тогава той се налага като най-известния български писател по онова време в столицата на Османската империя. В Цариград Българското библейско дружество кани Славейков да редактира българското издание на Библията.
Той работи над това в продължение на близо шест години заедно с д-р Елиас Ригс, д-р Алберт Лонг и Христодул Костович. Финалният вариант на техния труд излиза от печат през 1871 г., по-късно синът на Петко – Пенчо, който също става поет като баща си, пише, че този труд оказва голямо влияние върху съвременния български език, налагайки източния говор за книжовен. Две години по-късно, Славейков написва и издава може би най-известното си произведение – „Изворът на Белоногата“ (1873). Омагьосан от едно предание, той обезсмъртява силата на духа на българската жена:
„ Гергана дума продума:
– На живот ми си господар,
но на волята не ми си;
Без воля стопан ставаш ти
на мъртво сърце студено. . .“
Докато е в Османската столица Славейков започва все по-активно да се занимава с политическа дейност. Той се включва активно както в борбата за българска просвета, така и в движението за българска църковна независимост. Издава редица книги за нуждите на българските училища, сред които „Първа читанка“, „Таблици кратки“, „Начална книжка за черковно чтение“; „Искрици или разни поучителни приговорки“, „Кратка свещена история“, „Наръчни наставления за учителите“ и други. Когато на 27 февруари 1870 г. султан Абдул Азис издава фермана за българска независима църква, Славейков е толкова щастлив и опиянен от тази голяма победа, че се вдъхновява и написва – стихотворението „Честит ден“, в което с плам описва значението на това събитие за българите:
„Ден тържествен! Празник всенароден!
Тържествувай българский народ!
Ти черковно вече си свободен,“
Обединявайки любовта си към писането и своя интерес към политическите и обществени въпроси, Славейков разгръща обширна публицистична дейност. Той издава вестници: „Гайда“ (1863 – 1867), „Македония“ (1866 – 1872), „Шутош“ (1873 – 1874) и „Костурка“ (1874), както и списания: „Ружица“ (1871), „Пчелица“ (1871), „Читалище“ (1872 – 1873), „Звънчатий глумчо“ (1872). „Пчелица“ е първото детско българско списание, а „Ружица“ е първото женско българско списание. Въпреки това най-голямо обществено влияние оказва издаването на в. „Македония“, чийто първи брой излиза през 1866 г. и е най-разпространяваният български вестник през Възраждането.
Той излиза седмично и сред имената на основните му сътрудници личат тези на историците Гаврил Кръстевич и Марин Дринов и на публицистите Тодор Икономов и Стефан Бобчев. През 1872 г. обаче в. „Македония“ е спрян от издаване след публикуването на статията „Двете касти и двете власти”. Самият Славейков, както и негови сътрудници са арестувани. В статията той открито предупреждава Високата порта, че църковната борба е една началото: „С изпъждането на гръцките калугери не се е свършила българската революция, нито пък ще се спре тя с това ваше поведение. Недейте се обверява на моменталния този мир, който владее нашето отечество. Той скоро ще се свърши и времето на новата борба ще настане.“
Освен в творчески и социален план, престоят на Славейков в Цариград води до големи промени в личен план. Един ден в неговата печатница влиза красивата Катерина Стойоглу, която е племенница на Георги Раковски. Тя е пълна противоположност на съпругата му Ирина – млада, красива, образована. Някои изследователи смятат, че тя е първата българска писателка преди Освобождението. Според спомени на съвременници, Петко и Катерина започват тайна връзка.
След като той излиза от ареста през 1872 г., Цариград вече не е сигурно място за него и той се мести – първо в Македония, а след това – в Стара Загора. Там пристигат също така Катерина и Ирина, заедно с децата им. Смята се, че двете жени са били наясно за любовния триъгълник. Край на него слага избухването на Руско-турската война (1877-1878). Когато османците пристигат и опожаряват града, Петко, съпругата и децата им едва се спасяват живи. В пламъците загива Катерина, а безвъзвратно са изпепелени множество фолклорни изследвания и сборници, които Славейков имал в личния си архив.
След Освобождението, Петко се отдава на политическа кариера. Той е един от участниците в Учредителното събрание и взема дейна роля при изработването на Търновската конституция. Разделянето на българските земи на Княжество България и Източна Румения, го отвежда в новата българска столица – София. Там той става един от водачите на новосформираната Либерална партия. Тя печели първите избори и съставя правителство начело с Петко Каравелов.
В него Славейков заема постовете: председател на Народното събрание, министър на народното просвещение и министър на вътрешните работи. През 1881 г. обаче княз Александър Батенберг въвежда т.нар. Режим на пълномощията, с който суспендира Търновската конституция, налага строга цензура и въвежда управление чрез укази. Неудобен на новите управляващи, Славейков търси убежище в Източна Румелия и заживява в Пловдив, където отново се връща към преподавателска дейност в местната мъжка гимназия.
След края на Режимът на пълномощията, Петко се връща в София и отново заема поста министър на вътрешните работи. През цялото време на своята политическа кариера, Славейков се занимава активно с публицистична дейност. По различно време той издава вестниците: „Остен“ (1879), „Целокупна България“ (1879), „Независимост“ (1880-1883), „Търновска конституция“ (1884), „Истина“ (1886), „Софийски дневник“ (1886) и „Правда“ (1888). Когато на 6 септември 1885 г. се обявява Съединението между Княжество България и Източна Румелия, Петко заминава обратно в Пловдив и поема длъжността под-комисар на града. При избухналата след това Сръбско-Българска война (1885), той поема главното инспекторство на Червения кръст, защото както казва: „Времето не търпеше двоене и обяснения“.
След обединението на двете части на България, Славейков не престава да се занимава активно с обществена дейност, но все повече това се отразява зле на здравето му. След втори удар, който получава, той остава с парализирана ръка. Въпреки това Петко продължава да твори. В края на живота си работи над своя географски речник и върху автобиографията си. Така и не успява да ти довърши, защото издъхва на 1 юли 1895 г.
Синовете му поемат по неговите стъпки. Най-големият му син – Иван е политик в Либералната, а след това и в Демократическата партия. Той също така превежда от английски и френски език и се занимава активно с публицистична дейност. Рачо, кръстен на дядо си, избира военната кариера, но също така списва за различни печатни издания. Христо завършва право, тъй също като брат си е член на Демократическата партия, а през 1910 г. става министър на правосъдието. Пенчо става един от най-обичаните български поети.
Петко Славейков оставя своя отпечатък не само върху българската литература, но и върху историята на страната. Днес на небезизвестния площад Славейков в столицата, може да се види статуя на двамата поети баща и син, седнали един до друг на пейка, въвлечени в интересен разговор.
Може би едно от най-добрите описания на Славейков дава българския литературен критик и писател – Тончо Жечев: „Той беше пръв, голям талант в поезията, но геният му принадлежеше на българския живот и борба, в които поезията беше само оръжие. Той принадлежи на българската литература толкова, колкото и на българската обществена мисъл; на нашата политическа история толкова, колкото на народонауката и фолклористиката; на журналистиката дотолкова, колкото на историята на нашия език и езикознание; еднакво на историческата наука и педагогика, както и на фейлетонистиката, хумора, сатирата и т.н.“
