shareit

„Силата на перото“: Йордан Йовков – майсторът на късия разказ

| от Десислава Михайлова |

„Перото е по-силно от сабята, само ако сабята е много къса, а перото – много остро.“  Нима Тери Пратчет не е прав? Докато някои завладяват земи с мощта на своите оръжия и физическа сила, други създават и прекрояват светове само със силата на думите си.  Понякога надмощие взима насилието и дори най-смислените и красиви думи се оказват безсилни. Те обаче само чакат точния момент, за да възкръснат отново, като феникс от пепелта, по-силни и по-необходими от всякога. Някои творци са разбрани още приживе от съвременниците си, докато други, изпреварили времето си, впоследствие биват преоткрити. Едни живеят охолен живот, а други – тънат в нищета, някои остро критикуват политиката на държавата си, докато други кротко следват нейния ритъм.

Настоящата поредица от статии ще ви запознае с писатели и поети, отдали живота си на литературата, излели най-съкровените си вярвания и страхове на своите страници и останали в историята с мощта на своето „перо“.

На ъгъла на ул. Раковска срещу Военния клуб в София, където днес има една терасовидна градинка, някога се е издигала двуетажна сграда. Преди разрушаването й през 1977 г., там се е помещавала кафе-сладкарницата „Цар-Освободител“. Преди 9 септември това не е било обикновено кафене, а емблематично място, в което се е събирала интелигенцията на страната.

По царско време, бохемите в столицата е можело да бъдат засечени в заведения като Арменското кафене, кръчмите „Копривщица“, „Луката“, но най-паметна си остава тази двуетажна сграда на ъгъла на ул. Раковска. На фона на уханното кафе и тежкия цигарен дим, там са се срещали писатели, поети, художници, журналисти, издатели, приятели и опоненти. Наричали го „Писателското кафене“ и буйният му живот е увековечен в шаржа от 1935 г. на известния български карикатурист Александър Добринов. На него са изобразени 108 от най-известните творци, посещавали тази сладкарница.

На една от масите се вижда един от постоянните посетители на „Цар Освободител“, за когото това кафене е втори писателски кабинет. В продължение на десет години той идвал всеки ден в 11 часа и оставал за около час. На карикатурата той е заобиколен от свои колеги, но в реалния живот обикновено сядал сам. Съвременниците му го описват като резервиран, дистанциран, “мълчаливец и затворен”, който трудно откривал характера и мислите си дори за най-близките си хора и то само ако „съумеят да го предразположат“.

Имал е кротки очи и блага усмивка. Някои изследователи го описват като човек с голямо самочувствие, други като „скромен, плах, свит, сякаш за да не бъде забелязан“. Този скромен посетител на сладкарница „Цар Освободител“, който държал незапалена цигара в устата си, самозалъгвайки се, че така ще откаже цигарите, става майстор на късия разказ и един от класиците на българската литература.

Йордан Йовков се ражда на 9 ноември 1880 г. в село Жеравна. Основното си образование получава именно там, като след това завършва гимназия в София. В гимназията негов учител по литература е поетът Иван Грозев, който вижда потенциала на своя ученик и е убеден, че го чака творческа кариера. През 1900 г. заедно с родителите си Йовков се заселва в Добруджа, в с. Долен извор. Там бъдещият писател прекарва две години, след което продължава образованието си в Школата за запасни офицери в Княжево.

Родната къща на Йордан Йовков

Това е много важен момент за бъдещето му като писател, защото именно тогава, Йовков публикува в бр. 9 на в. „Съзнание“ първото си стихотворение – „Под тежкия кръст“. През 1904 г. бъдещият писател се записва да следва право в Софийския университет. За съжаление, лична трагедия слага край на юридическото му образование. Няколко месеца след като се е записал за студент, той научава, че баща му е починал. Без финансова подкрепа той няма как да остане в София, а е необходимо да помогне и за прехраната на семейството си.

Така Йовков се връща в с. Долен извор и става учител, професия, която ще практикува в различни добруджански села през следващите осем години от живота си. Смята се, че тогава той черпи вдъхновение за ежедневието на българското село и различните съдби в него. Именно тези свои наблюдения, години по-късно той ще съживи на белия лист. През годините на учителстване, той публикува спорадично свои стихотворения както на страниците на в. „Съзнание“ така и в списанията „Пробуда“, „Художник“ и „Ново време. През 1910 г. излиза и първият му разказ – „Овчарова жалба“, чието подзаглавие „Старопланинска легенда“ впоследствие ще се превърне в един от най-известните му сборник с разкази.

Паметник на Йордан Йовков в родната му къща

От периода на преподавателската му дейност датира и познанството му с поетесата Дора Габе. По онова време тя е едва на 18 години. Двамата се запознават чрез брат й и според някои от съвременниците му, Йовков е изпитвал чувства към нея, които така и не разкрива. Смята се, че именно тя става прототип на героинята Нона от бъдещия роман „Чифликът край границата“ (1933).

На този идиличен свят е сложен край през 1912 г., когато избухва Балканската война (1912-1913) и Йовков е мобилизиран. Той остава на бойното поле и по време на Междусъюзническата война (1913). В хода на военните действия той се издига до ранг – командир на 40 пехотен полк. Когато го раняват в боевете при Дойран, това води до повишаването му в чин и до приключване на участието му във войната. Конфликтът остава трайни следи, както върху душевното състояние на бъдещия писател, така и върху здравето му, както ще се окаже години по-късно.

Безсмислието и злото, причинени от военните действия ще бъдат източник на вдъхновение в множество негови разкази на военна тематика. След войната Йовков не се завръща към учителската професия, а започва работа като редактор на списание „Народна армия“. В неговия първи брой излиза очерка му за Балканската война – „Утрото на паметния ден“. Печатното издание не просъществува дълго време и скоро бъдещият писател е принуден да си търси нова работа. Назначен е за редактор на списание „Преглед на Министерството на вътрешните работи и народното здраве“ и за да допълни доходите си работи и като библиотекар.

В навечерието на Първата световна война (1914-1918) Йовков среща поетесата Елисавета Багряна. Двамата обичат да се разхождат, споделят общи литературни вкусове и си пишат писма, които обаче не са запазени. Смята се, че бъдещият писател я е обичал в продължение на 4 години, но връзката им не се развива. През 1915 г. Йовков е мобилизиран повторно и изпратен на гръцкия фронт – в Ксанти. Той вече има опит като редактор и този му талант не остава незабелязан. През 1916 г. той започва да пише за списание „Военни известия“, в чиято редакция остава до края на Голямата война. В последните години от конфликта, Йовков успява да публикува първите си два тома с разкази, озаглавени „Разкази“ (1917-1918), в които събира своето творчество на военна тематика.

По време на една от отпуските си от фронта, през 1917 г., Йовков среща бъдещата си съпруга – Деспина Колева. Пътищата им се пресичат за първи път в дома на литературния историк – Боян Пенев и поетесата Дора Габе, а по-късно се срещат повторно в редакцията на сп. „Военни известия“. По онова време Йовков е на 37 години, а Деспина е с 16 години по-млада от него. Тя е интелигентна, учила в Женевския университет, владее перфектно френски език. На галено той й казва „Дечка“. В запазените писма помежду им прозира любовта и страстта на писателя към нея: „Ти беше пак при мен, мила моя, и през редовете на писмото аз ясно виждах и погледа на хубавите ти очи, и милата усмивка, виждах ясно „фигурката ти”, както сама беше ми казала веднъж да я видя и да я запомня…

Характерът й е кротък и сговорчив и в нейно лице писателят намира своята спътница в живота. В края на 1918 г. двамата сключват брак, от който по-късно се ражда единственото им дете – дъщеря им Елка. Години по–късно Деспина споделя „От момента, в който свързах живота си с Йовков, струва ми се, че започнах да живея за него и чрез него. Свой личен живот аз нямах, а и не чувствах необходимостта да имам.“

Краят на Първата световна война обаче отнема Южна Добруджа и когато румънските окупатори пристигат, Йовков бяга във Варна, където започва отново да се занимава с преподавателска дейност. През 1920 г. той единодушно е избран за член на Съюза на писателите. През следващите 7 години от живота си Йовков е член на българската легация в Букурещ и същевременно сътрудничи на различни издания. Животът му в Румъния е нерадостен, но именно през този период той пише едни от най-запомнящите се произведения, събрани в сборниците „Последна радост“, „Старопланински легенди“, „Вечери в Антимовския хан“ и „Женско сърце“.

За разлика от немалко свои съвременници-интелектуалци, Йовков не обича много да пътува извън пределите на България и светът отвън не го привлича. Именно заради това той решава да се завърне в родината. От този момент нататък, до края на живота си, Йовков никога не се завръща в Добруджа, нито в родната Жеравна. Смята се, че причина за това е, че е искал да съхрани спомена от миналото си, за да може да го претвори в своите произведения.

В края на 20-те години той се установява заедно със семейството си в София и се отдава на писателска дейност. Сменят различни квартири, но винаги гледат да са в района на улица „Иван Асен II“, защото писателят обичал да се разхожда в Борисовата градина. Макар да не допуска много хора около себе си, сред приятелския му кръг личат имената на изследователя Спиридон Казанджиев, журналиста Данаил Крапчев и писателя Димитър Шишманов.

По спомени на съвременници, когато били заедно в една стая в редакцията на в. „Зора“, Йовков и Крапчев основно мълчали и се радвали на тишината на своята компания. Интересни са взаимоотношенията между Йовков и писателя Добри Немиров. Двамата не са нито приятели, нито врагове, а по-скоро от време на време си разменят реплики. В сладкарница „Цар Освободител“ те обичали да си говорят на турски език, критикували взаимно текстовете си, но на моменти защитавали творчеството един на друг пред трети лица.

Открит конфликт Йовков има с писателя Елин Пелин. И двамата пишат разкази, и двамата негласно се борят за титлата „майстор“ на разказа. Нападките и критиката обаче като че ли се отразяват повече на по-чувствителния по природа Йовков.

В продължение на 10 години писателят работи неуморно и влага цялото си време и старание в творчеството си. През 30-те години излизат произведения като „Ако можеха да говорят“ и романа „Чифликът край границата“. Йовков обаче е все по-изтощен с всеки изминал ден и здравето му постоянно се влошава. В крайна сметка той е диагностициран с тежката  диагнози рак на стомаха и на жлъчката.

Домът на Йовков в София

През есента на 1937 г. в опит да подобри здравословното си състояние той заминава за Хисаря, но скоро след това е приет по спешност в Католическата болница в Пловдив. Въпреки опитите на лекарите да стабилизират състоянието му и да го спасят, Йовков умира на 15 октомври 1937 г. Цялото общество е потресено от тъжната вест, че един от най-любимите съвременни писатели е напуснал този свят преждевременно на 56 годишна-възраст. Погребението му събира множество от хора, а тленните му останки са положени в Софийските централни гробища.

Йордан Йовков е един от най-обичаните български писатели още приживе. Неговите книги са преведени на повече от 25 езика и се смята, че той е един от най-превежданите български автори в чужбина. Още от периода около Втората световна война той е един от най-разпространените писатели от Източна Европа и е сред любимите автори на Третия райх. Негов паметник се издига в родната му Жеравна, бюстът му може да се види в любимата му Борисова градина, а само една скромна табелка на ул. „Янтра 13“, бележи мястото, където писателят прекарва последните години от живота си.

 
 
Коментарите са изключени за „Силата на перото“: Йордан Йовков – майсторът на късия разказ

Повече информация Виж всички