Музикални хроники: Зарязаният албум на Metallica, който никога не видя бял свят

През 90-те години Metallica се превръща в най-прочутата и успешна метъл формация и от явление в траш метъла става световен феномен, променил представите за комерсиалния потенциал на жанра. Славата и триумфите обаче носят със себе си ново бреме и непознати предизвикателства.

Когато групата влиза в новото хилядолетие, музикантите вече чувстват напрежението от очакванията върху тях. Басистът Джейсън Нюстед напуска, а останалите трябва да решат как да продължат след свръхуспешния си период.

Следващият ход на Metallica е да наеме казармените помещения на една стара военна база в Сан Франциско, наречена „Пресидио“, и да ги превърне в звукозаписно студио. Там планът е да бъде записан осмият албум на бандата, но от него не излиза нищо и година и половина по-късно групата преценява, че най-добрият вариант е да започне начисто – с нови музикални идеи и съвсем нови записи на различна локация. Какво толкова се обърква в „Пресидио“, защо албумът е напълно зарязан и ще имат ли шанс милионите фенове някога да го чуят?

По време на записите става ясно, че взаимоотношенията в Metallica са в най-ниската си точка. Тъй като Нюстед си тръгва заради желанието си да издаде албум с новия си проект Echobrain, дългогодишният музикален продуцент Боб Рок взима бас китарата вместо него. Двама кинорежисьори пък влизат в студиото с групата с цел да документират създаването на албума.

Между януари и юли 2001 г. музикантите разработват нови песни, а китаристът Кърк Хамет разкрива, че те са близки до композициите от комерсиалния суперхит The Black Album, излязъл 10 години по-рано. Според фронтмена Джеймс Хетфийлд, в онези сесии в „Пресидио“ са създадени около 15 песни, но състоянието на самия Хетфийлд не позволява те да бъдат завършени. През юли певецът и китарист влиза в рехабилитационна клиника заради алкохолизъм и други зависимости. „Не бих казал, че съм алкохолик. Но знаете, че точно алкохолиците твърдят, че не са алкохолици“ – тази негова реплика в интервю за Playboy от същия период е твърде показателна.

Без постоянен басист и без своя вокалист, Хамет и барабанистът Ларс Улрих нямат друг избор, освен да прекъснат работата по албума. Завръщането им към работния процес се случва едва през декември и когато Хетфийлд отново е способен да се включи, ентусиазмът на бандата към нахвърлените идеи отдавна се е изпарил. Те нито искат да работят по същите композиции, нито да продължат да записват във военната база и се завръщат в основното си студио в Калифорния, за да започнат от нулата. Така стартира процесът по направата на един от най-спорните им албуми St. Anger (2003).

Благодарение на споменатите двама режисьори, които снимат сесиите от зарязания албум (Брус Синофски и Джо Берлингер), днес имаме добра представа за събитията от онези месеци – едни от най-трудните в историята на Metallica. От заснетото в периода 2001-2003 Синофски и Берлингер сглобяват изключително интригуващия документален филм Some Kind of Monster, който не показва членовете на бандата в особено добра светлина. Оказва се, че основателите и лидери Хетфийлд и Улрих са в доста обтегнати отношения, певецът има мания да контролира всичко в бандата, а Хамет е недоволен от последвалото изключване на всякакви китарни сола от песните в St. Anger.

В един от най-запомнящите се епизоди Ларс Улрих пуска на баща си нова песен, записана в „Пресидио“, и бащата просто препоръчва: „Изтрийте това“. Всъщност ситуацията в групата става толкова напрегната, че Metallica наема терапевт, който да помага за изглаждането на отношенията и за хода на работния процес по време на записите. Необходими са доста усилия след завръщането на Хетфийлд от клиниката, за да успее бандата да надмогне различията и да продължи напред.

В документалния филм се чуват достатъчно части от различните песни от „Пресидио“, за да се създаде определена представа за звученето и стилистичната посока на недовършения албум. Metallica сякаш се опитва да звучи по-експериментално, с удължени блусарски части в песните, но и с някои гръмки и типични хеви метъл секции. Налични са и китарни сола, макар че те изцяло липсват в последвалия St. Anger.

Музикалните откъси, налични в Some Kind of Monster, са събрани в неофициалното издание The Presidio Demo, което определено представлява интересен документ за бурния период. Едва ли е изненадващо, че днес Хетфийлд, Улрих и Хамет, заедно с привлечения през 2003 г. басист Робърт Трухильо, нямат никакво желание да се завръщат към онези времена и да довършват изоставените песни.

Те добре знаят, че за да продължи групата успешно напред, някои периоди трябва да бъдат напълно забравени и да останат изцяло в миналото. А утехата за феновете е, че оттогава досега чуха солидно количество нов материал от Metallica, събран в общо 4 отделни албума. Последният от тях – 72 Seasons, се появи на бял свят през миналата година и дебютира под №1 в класациите в общо 20 страни.