Легендата (и истината) за вуду магьосницата от блатото Манчак
Влажните зони на Манчак, на около половин час северозападно от Ню Орлиънс, са гъсто обрасли и заблатени. През лятото водата е граховозелена, покрита с дребни листа и пъплещи насекоми, които се крият в сенките на древните, призрачно сиви кипариси. Лодкарите, които навлизат в блатата, се сблъскват с две основни опасности, освен слънчевия удар и обезводняването: алигаторите, които най-често се крият някъде, и счупените трупи, които плуват в тинята, останали от времето, когато в блатата се е намирал изоставеният вече град Рудок, където дърводобивът е бил основна прехрана.
Но някои казват, че всеки, който влезе в блатото, трябва да се пази и от една по-свръхестествена заплаха – проклятието на Джулия Браун, местната вуду магьосница. Браун, наричана понякога Джули Уайт или Джулия Блек, е описана в местната легенда като вуду вещица, която живее в края на блатото и работи с жителите на градчето Френиър. Тя е била известна с проклятията и заклинанията си, както и с това, че пеела зловещи песни с китарата си на своята веранда. Част от текстът на една от най-запомнящите се (и обезпокоителни) е: „Един ден ще умра и всичко ще умре с мен.“
Ураганът
Докато Браун е била жива, в началото на ХХ век, градовете Ръдок, Френиър и Наптън са били проспериращи селища, скупчени на брега на езерото Пончартрен, които са се издържали от изсичането на вековните кипариси и отглеждането на зеле в гъстата черна почва. Железопътната линия е била спасителен пояс за живущите, доставяйки хранителни стоки от Ню Орлиънс и извозвайки дървените трупи и зелето чак до Чикаго. В градовете няма пътища, лекари и електричество, но хората там все пак са създали сплотени и самостоятелни общности.
Всичко това обаче се променило на 29 септември 1915 г., когато от Карибите връхлетял мощен ураган. Във Френиър, където живеела Джулия, ураганната вълна се вдигнала на 4 метра, а ветровете фучали със скорост 200 километра в час. Много от жителите на града потърсили убежище в железопътното депо, което обаче се срутило и убило 25 души. Общо в Луизиана загинали близо 300, като само във Френиър и Рудок жертвите са били близо 60. Когато бурята отминала на 1 октомври, Френиер, Рудок и Наптън вече са били напълно разрушени: къщите и сградите са били изравнени със земята, а километри от железопътните линии – отнесени. Един от малцината оцелели по-късно описва как се вкопчил в съборено кипарисово дърво и запушил ушите си, за да не чува писъците на давещите се в блатото.
Ураганът привидно дошъл от нищото. Но ако вярвате на екскурзоводите, които развеждат туристите в блатото Манчак, бурята е резултат от гнева на Джулия Браун. Те казват, че Браун проклела града, защото се чувствала приета за даденост – проклятие, което се сбъднало, когато бурята връхлетяла в деня на погребението ѝ и убила всички наоколо. По време на някои обиколки екскурзоводите водят хората покрай запустяло гробище с надпис „1915 г.“ – то е само реквизит, но е подходящо място посетителите да научат, че духът на Браун все още обитава блатото заедно с душите на загиналите в урагана. Легендата за Джулия Браун се е превърнала в най-популярната история за призраци в района.
Блатото Манчак
Истинската Джулия Браун
Оказва се, че Джулия Браун е била истински човек: Според данните от преброяванията тя е родена под името Джулия Бернар в Луизиана около 1845 г., а през 1880 г. се омъжва за работник на име Селестин Браун. Около 20 години по-късно федералното правителство дава на съпруга ѝ 40 акра парцел за обработване – имот, който вероятно е преминал в ръцете ѝ след неговата смърт около 1914 г.
В официалните преброявания и имотни регистри не се споменава нищо за вуду заниманията на Браун, но това не е особено изненадващо. Друга вуду магьосница от Ню Орлиънс, Кървавата Мери, каза пред медиите през 2020 година, че е открила сведения за нейна колежка на име Браун, която е работила в същия град около 60-те години на XIX век, преди да се премести в град Френри. Мери отбелязва, че тъй като в градовете не е имало лекари, Браун вероятно е изпълнявала ролята на местна лечителка и акушерка, като е използвала всякакви знания и материали, които е могла да намери по онова време.
Песента й също е документирана. В разказ на дългогодишната жителка на района Хелън Шлосер Бърг се казва, че „леля Джулия Браун… винаги седеше на верандата си, свиреше на китара и пееше песни, които сама измисляше. Думите на една от песните, които пееше, гласяха, че един ден тя ще умре и всичко ще умре с нея“.
Има дори един вестникарски разказ от 2 октомври 1915 г., който описва погребението ѝ в деня на бурята:
„Вятърът и приливите и отливите си правеха много шеги. Чернокожите се бяха събрали от километри, за да присъстват на погребението на „леля“ Джулия Браун, стара чернокожа жена, която беше добре позната в този участък и притежаваше голям имот. Погребението беше насрочено и „леля“ Джулия беше поставена в ковчега си, а ковчегът на свой ред беше поставен в обичайната дървена кутия и запечатан. В 4 часа обаче бурята станала толкова силна, че чернокожите масово напуснали къщата и изоставили трупа. Трупът е бил намерен в четвъртък, както и дървената кутия, но ковчегът така и не е намерен.“
Кървавата Мери обаче не смята, че Браун е поставила някакво проклятие върху града. „Вуду магията не е толкова свързано с проклятия, колкото с изцеление“, казва тя. Местните жители, с които е разговаряла, помнят Джулия като обичана местна лечителка, а не като отмъстителка и насилница. Всъщност Мери предполага, че песента на Джулия може би е била по-скоро предупреждение към жителите на града, отколкото проклятие срещу тях. Може би Браун дори се е опиталa да извърши ритуал срещу бурята и не е успялa да спре урагана, преди да е станало твърде късно. Каквото и да е направила, казва Мери, то не е било от злонамереност. А ако все още е в блатото, от нея трябва да се страхувате по-малко, отколкото от алигаторите.
