Защо гласът ни звучи толкова гадно на запис?

Отговорът се крие в разликата между „звука, предаван по въздуха“ и „звука, предаван по костите“.

Когато говорите, чувате звука в ушите си чрез вибрации в костите, както и чрез вибрации във въздуха, които се удрят в тъпанчето ви, според университета в Токио. Когато чувате гласа си на запис обаче, той стига до вас единствено по въздуха – което му придава съвсем друго качество.

Пътуването на звука, предаван по въздуха, до мозъка ви протича по следния начин: звуковите вълни навлизат в ухото ви през ушния канал, докато не попаднат на тъпанчето. То предава тези вибрации на три малки костици, разположени дълбоко в ухото ви, известни като слухови костици. Те насочват вибрациите към кохлеята – спираловиден орган, който прилича на черупка на охлюв и който преобразува вибрациите в електрически сигнали. След това сигналите се изпращат по слуховия нерв до мозъка, където се възприемат като познатите ни звуци.

Звукът, предаван от костите, работи по малко по-различен начин. Вместо да се движи по въздуха, той преминава под формата на вибрации през темпоралната кост в черепа, непосредствено до кохлеята, която преобразува тези вибрации в електрически импулси. Това е причината, поради която все още можете да чуете някакви вибрации, дори ако сте си пъхнали пръсти в ушите; те се предават през черепа.

И двата начина на чуване в крайна сметка предават една и съща информация, но придават на звука малко по-различни тонови качества. Слушането на запис на собствения ви глас може да ви се стори странно високо в сравнение с меките, по-дълбоки тонове, които обикновено чувате вътрешно.

Костната проводимост сякаш усилва по-нискочестотните вибрации, поради което гласът ви звучи по-дълбоко и не толкова високо, колкото е в действителност. Ето защо го чувате много по-дълбок, когато говорите с пръсти, притиснати в ушите ви.

Когато слушате запис, разликата може да е стряскаща, но това е просто защото не сте свикнали с истината.

За съжаление, да, това означава, че предаваната по въздуха версия на гласа ви е същата, която другите хора чуват, когато им приказвате. Добрата новина обаче е, че те вероятно не смятат, че тя звучи толкова ужасно, колкото вие си мислите.

Проучване от 1966 г. установява, че хората обикновено реагират отрицателно на звука на собствения си глас, но не изпитват същото чувство към гласовете на другите. Възможно е това да се дължи на факта, че сме склонни да обръщаме внимание на различни неща, когато другите разговарят. Когато слушат записан чужд глас, участниците се фокусират повече върху аспекти като граматика, синтаксис и личност. Когато обаче става въпрос за собствения им глас, фокусът се измества върху тона му.

В края на краищата ние винаги сме най-суровите си критици.