shareit

Законът за екстрадиране се кове повече от 200 години – изцепките в процеса са задължителни

| от |

Размяната на престъпници между САЩ и Великобритания е традиция на повече от 200 години. Двете страни никога не са отказвали съдействие, особено ако преследваният има сериозни заслуги за пробива на сигурността. Англо-американските отношения никога не са спирали, ала не всяко име може да се озове в списъка за екстрадиция. Доналд Тръмп и Джо Байдън бяха категорични, че няма да върнат Ан Сакулас обратно в съдебната зала.

Дамата е заподозряна в убийството на тийнейджъра Хари Дън през 2019 г. Отказът се гради на база нейния дипломатически имунитет. Притежаването му ще охлади страстите на всеки държавен съд. Ан Сакулас участва в катастрофа с 19-годишния младеж, случила се извън пределите на американска база във Великобритания. Преди да се стигне до издаването на присъда, американката е отзована бързо в страната си. Очевидно е от особено значение за двама различни президента, след като отказът продължава да е в сила.

Ако Ан може да премине през бурята без дори да се намокри, Джулиан Асандж няма такъв късмет. Създателят на WikiLeaks ще бъде първият човек в САЩ с присъда за шпионаж. Властите са готови да връчат присъдата и да го задържат още на летището. Джулиан все още има шанса да изчезне от картата и да потърси политическо убежище в друга страна, но практиката показва, че самата операция отнема много време. САЩ и Великобритания имат общи правила, които са оформяни в продължение на 200 години и практически остават невъзможни за пробиване.

Основата на този процес може да се проследи около 1794 г. с поставянето на Джейското примирие. Това е началото на независимите американски щати и добросъседството с Великобритания. В тези точки присъства решение за правосъдие без граници. При залавянето на контрабандисти или убийци, паспортът ще посочва кой съд ще се занимава с престъплението. Един от първите заловени е ирландец на име Томас Наш.

Морякът влиза в свада с колеги на борда на HMS Hermione, убива капитана и ранява един от офицерите близо до бреговете на Пуерто Рико през 1797 г. Британският консул идентифицира Наш и го открива с фалшива самоличност в Северна Америка. Данните му и фалшивата самоличност (тогава се представя с името Джонатан Робинс) са предадени на американския президент Джон Адамс. Спазвайки правилата за добросъседство, той ще е двигателят за раздаването на правосъдие. Мъжът е заловен и екстрадиран в Ямайка (тогава е все още британска колония) и през 1799 г. е обесен.

Този ход ще коства политическата кариера на Адамс. Противниците му ще побързат да заявят, че е предал американски гражданин на Великобритания. Томас Джеферсън ще бъде един от главните противници на закона и през 1800 г. ще бъде избран за президент, а някъде в програмата му е засегната точно тази точка. През следващите 43 години няма да има нито един предаден британец. Самият закон не се подновява. Американската конституция посочва, че след липсата на прегласуване, споразумението не може да засяга никого.

Затягащите се отношения между Канада и САЩ ще изисква преразглеждане и създаването на нова полица за екстрадиция. Канадското колониално правителство ще прибере около 10 000 избягали роби, преди да бъде подложено на санкции. През 1841 г. ще се разглежда делото на Нелсън Хакет – пиколо и иконом, който бяга от плантация в Арканзас. Хакет е обвинен за кражба на кон, златен часовник, палто и седло. Една година по-късно е върнат в САЩ.

За наказание е тормозен от своя господар и най-накрая е продаден на друг собственик в Тексас. До днес никой не знае каква точно е неговата съдба, но съдейки по гнева на притежателя му, подозираме и точно какъв ще е краят на живота му. Публичното мнение също не може да се игнорира. Американските робовладелци винаги ще настояват за по-сериозни санкции, защото един избягал афро-американец може да създаде мода и да мотивира много други да последват примера.

Великобритания също осъзнава, че изпуска контрола над населението си. САЩ се превръща в сигурен пристан за всеки виртуоз в измамите. Лорд Ашбъртън пристига във Вашингтон през 1842 г. и представя плана си Уебстър-Ашбърн пред американския секретар Даниел Уебстър. В него присъстват поставени граници на диспут за „окончателното прекратяване на търговията с африкански роби. Следващата точка изисква и връщането на престъпници и бегълци, опитващи се да избягат от правосъдието. Посочват се и случаите за безусловна екстрадиция – убийство, нападение, пиратство, измами, изнудване и обир.

Първата екстрадиция има малко внимание. САЩ връщат Кристина Гилмор – шотландка, която убива съпруга си през 1843 г. Арестувана е в Ню Йорк, а по ирония на съдбата се е возила на същия кораб, който е пренасял това споразумение.


Установява се малко по-специална методика за активиране на закона. Отказът може да бъде издаден от американския или британския съд. При завръщането на Гилмор във Великобритания, магистратите от улица Боу ще откажат екстрадирането на Андрю Полък в САЩ. Полък е бил обвинен за фалшифициране на документи, собственост на Банката на Америка. Британският съд отказва да изпълни искането, поради простата причина, че новият закон не включва присвояване. Отговорът е справедлив и американците нямат друг избор, освен да се съгласят.

Един последен случай ще засегне робите през 1854 г. Канадският съд се съгласява да върне робът Джон Андерсън за убийство. Жертвата е фермер и ловец на глави, който преследвал именно Андерсън. Канадският съд преминава дълъг процес на обжалване, но накрая предоставя делото на колегите си от Висшия съд.

През 1861 г. Андерсън е освободен и екстрадицията е отказана. Отговорът на властите там е, че никъде не присъства престъпление като убийство, което да изисква безусловна екстрадиция. Връзката между Великобритания и САЩ е далеч по-добре обмислена, спрямо тази с Канада. Андерсън ще се превърне в звезда и дори ще обикаля Канада и Великобритания, канен от различни групи, за да говори относно условията на робите в своята родна страна.

По време на Гражданската война в Америка ще има много молби за екстрадиране. Канада почти винаги ще отказва да изпълни исканията на своята южна съседка. Нейните граници са отворени за всеки един войник, без значение на коя страна се сражава. През 1864 г. ще се използва същото споразумение. Американският съд желае да бъдат предоставени 21 войника от конфедерацията, а обвинението е ограбване на банка във Върмонт. Канада ще отговори, че действието е извършено по време на война и не трябва да се разглежда като престъпление, засягащо цивилни закони.

Ядосаните съюзници вдигат вой до небесата и ще продължат да недоволстват, че Канада предоставя своите граници за доставка на оръжие и играе ролята на спасителен пояс. Великобритания също има място за намесване в този конфликт, след като Канада е тясно обвързана и по никакъв начин не трябва да се разглежда като противник. Нещо повече, планът на великите сили към този момент е да наливат масло в огъня и да се надяват на разделение между севера и юга – елемент, който ще даде предимство на Европа. Не случайно пристигат и руските бойни кораби, които трябва да демонстрират подкрепа за Линкълн.

За да има някакво действие, Канада обещава, че ще съди войниците локално, но реално не издава присъда. Чак през 1865 г. ще бъде подписан неутралитет.

Само десет години по-късно ще се роди следващият интересен случай. През 1875 г. британците връщат свой гражданин на име Чарлз Лорънс в Ню Йорк. Той е арестуван в Ирландия и върнат за банкови измами. САЩ изявяват желание да упражнят своето право за присъда и искат да допълнят списъка с провинения. Тогавашният британски министър на външните работи Едуард Хенри Стенли ще протестира и ще посочи „специалните принципи“ на споразумението.

Там ясно е посочено, че един престъпник може да бъде съден за престъплението, за което се отнася неговото връщане, но не и за допълнителни. Това също е пропуснато в самата спогодба. По същото време ще има отказ за екстрадиция и на фалшификатора Езра Уинслоу. След близо 20 години, Лорънс ще излезе пред екстрадиращите офицери и ще се признае за виновен, те го освобождават без присъда.

За да няма повече пропуски, англичаните ще поискат преразглеждане на закона, поставяне на нови и по-добри основи, затварящи всякакви шансове за шикалкавене. Подобрената версия е установена през 1870 г. Американците продължават да спазват своя закон на екстрадиция, поради простата причина, че има още няколко години, преди да влезе в сила. Всеки закон има срок на годност и трябва да се приема или коригира веднага след изтичането му. Вашингтон за първи път ще наруши своята собствена конституция и ще въведе новото споразумение по-бързо. Все повече крадци извършват своите престъпления и бягат спокойно в Канада. Резултатът е Блейн-Паунчефоте от 1889 г.

По време на динамитната кампания на Ирландия между 1880 и 1885 г. ще има наплив от атентатори, опитващи се да избягат от закона. Убийството на ирландския главен секретар лорд Фредерик и градския прокурор Томас Бърк ще бъдат поставени като ключов момент от „Революцията на феникса“. Англичаните са шокирани от дързостта на ирландците и веднага ще искат справедливост. Проблемът е, че атентаторите Патрик Шеръдън и Джон Уолш са избягали успешно в САЩ.

Домакинът ще откаже да ги върне обратно, след като короната не може да предостави адекватни доказателства. Въпреки настояването, нито една от страните не може да удовлетвори искането на другата. През 1902 г. ще има още едно искане от острова – Джеймс Линчехаун е нападнал земевладелец на име Агнес МакДонъл през 1894 г. Престъплението избухва по време на Ирландския диспут за земята. Пораженията са толкова големи, че някои рани от побоя никога не заздравяват и лицето се крие под воал.

Въпросният герой е открит в Индианаполис през 1903 г. Екстрадицията е отказана, защото приетите поправки не включват политически престъпления и извършеното е част от селския бунт. Англичаните не са доволни от това решение, но предумишленото убийство няма сила върху решението на американците.

Прави се втори опит през 1917 г. с искането на Майкъл О’Калахан. Той е виновен за убийството на двама полицаи. Американското посолство забавя изпращането на документите под предлог, че не може да разбере точно молбата на Лондон и накрая преследването пропада.

Предстои подписване на ново споразумение в края на декември 1931 г. Този път инициативата е на американския секретар Франк Келог. По негово настояване трябва да се преследват и хора, занимаващи се с наркотрафик. Допълнението на закона се приема и за известно време има някакво затопляне между участниците. От време на време се откриват аномалии и пропуски, но разумът надделява. Английският измамник Джон Бръснаря Фактор успява да задигне милиони и да избяга в САЩ.

След кратък дебат между двете страни, мъжът е върнат обратно във Великобритания и подготвен за съд! Вашингтон бави неговото екстрадиране, за да може да събере малко повече данни по други дела – Джон е замесен с няколко чикагски фамилии. Самото задържане се смята за незаконно и неговите показания никога не се приемат. След като излежава присъдата си, престъпникът се завръща в САЩ и успява да инвестира средствата си в недвижимо имущество. Фактор е един от най-големите спонсори на семейство Кенеди по време на президентските кампании.

Законът се подобрява още един през 1972 г. и отново създава главоболия – този път фокусът е насочен към политически нарушения. Между 1981-1985 г. ще има отказ за връщането на 4-ма души от ИРА. Американската правораздаваща система ги разглежда като политически бежанци. Администрацията на Рейгън ще приеме новите промени. Насилието и тероризмът няма да се разглеждат като политически нарушения. Единствените изключения са на база раса, религия, националност или политически пристрастия или мнения. Американците са задължени да не прилагат смъртна присъда на беглец, пристигнал на тяхна територия. Тяхната задача е само да го върнат.

През 2003 г. има отново преговори и модернизиране на условията. Великобритания предлага този закон да се приложи в Европейския съюз. Въпросната спогодба ще доведе до много разпалени дебати. САЩ настоява за доказателства, преди да започне да се разпорежда. Въвежда се заповедта за арест, която трябва да се разпространява от Интерпол.

Самият закон работи и има по-сериозен успех, спрямо предишните версии. Интересен случай е този на Гари Маккинън. Тереза Мей ще откаже връщането на популярния хакер. Нейните притеснения са насочени към здравословното му състояние. Гари страда от синдрома на Аспергер и може да отнеме живота си по време на полета към САЩ.

Нека не забравяме, че има страни, където този закон не е приет. При тях има преговори със самото правителство и крайното решение се взима винаги от съда или евентуално от властта. Сърбия е точно такъв пример. Миладин Ковачевич е сръбски студент и баскетболист, прославил се като бияч в САЩ. След като успява да осакати човек и да нанесе тежка телесна повреда, неговите родители бързат да го върнат обратно в Сърбия, където стои и до днес. Не е екстрадиран и не е предаден на американските власти. Там ще го очаква присъда от минимум 20 години, но той самият няма никакво намерение да стига до там.

 
 
Коментарите са изключени за Законът за екстрадиране се кове повече от 200 години – изцепките в процеса са задължителни

Повече информация Виж всички