Как Френската армия имаше мобилен бардак на всяка бойна сцена – ангелите на Диен Биен Пфу изчезнаха безследно

През ноември 1953 г. френската армия започва да строи база в планините около Диен Биен Пфу, Виетнам. По този начин се надяват, че ще успеят да привлекат партизаните от Виет Мин в отворена битка, елиминирайки шанса за укрития в джунглата.

Повече от 16 хиляди френски войника са изпратени да пазят шест отделни поста, кръстени на френския командир полковник Кристиян де Кастриес и неговите любовници – Беатрис, Габриеле и други. Не знаем каква точно е била символиката, но явно полковникът е бил един от особено важните любовни авантюристи в армията.

Обсадата продължава цели 2 месеца и започва през март 1954 г. с атакуването на повече от 50 хиляди виетнамски войника под командването на генерал Во Нгуен Гиап. Неговата стратегия е да обърне капана и да накаже французите за дързостта им. Виетнамците изсипват цялата си артилерийска мощ, за да бъдат сигурни, че втори опит няма да бъде направен.

По спомените на една медицинска сестра – Женивие де Галард, обречената крепост не е имала шанс дори да реагира при артилерийския обстрел. Медицинският транспорт е бил първият, който остава осакатен и това подсказва, че няма да има никакви евакуации.

Галард остава до края на обсадата и продължава да лекува войници дори и след нейното залавяне. Хипократовата клетва не ѝ позволила да се евакуира, макар и френските войници да са осигурили коридор за безопасното преминаване. Медията ще я нарече „Ангелът на Диен Биен Пфу“.

Тя няма да бъде единствената жена на тази позиция, журналистката Бернард Фол ще бъде една от зачислените към гарнизона и ще описва всички сражения в своя дневник, а години по-късно някои от внуците на изпратените войници ще могат да разберат какво се е случило с техните дядовци.

Книгата „Адът на много малко място“ ще се превърне във вечерно четиво за редица американски полковници. Френската армия е имала грандиозни планове за тази война и дори е решила да изпрати два мобилни бардака – очевидно това е някаква форма на военно подразделение – очаквайки сраженията да са по-леки и войниците да бъдат с повдигнат дух и още нещо.

След безпощадната първа атака на виетнамците, французите осъзнават, че имат нужда от всяка ръка, следователно куртизанките получават бързо обуване по медицина и се превръщат в медицински сестри. Тяхната служба ще бъде доста кратка, особено след като вече няма транспорт на муниции.

Повече от 5 компаньонки, заедно с тяхната мадам, са блокирани по време на битката и трябва да работят като медицински сестри. Поради липсата на кадри, френската армия използва алжирски проститутки, които сега имат ново призвание.

Много често трябва да държат ранените над водата, когато самите окопи се наводнят. Битката е толкова жестока, че един от войниците достига до шоково състояние и решава, че една от жените е негова майка и трябва да го храни като малко дете. Куртизанката излизала всеки ден от прикритието си, за да изпълнява тази функция.

Последният френски пост пада на 7 май 1954 г. Това е толкова зверска победа на виетнамците, че французите по-скоро бягат далече от сражението. Виетнамците ги следват до последния човек. Самите куртизанки били изпратени в политически трудово-възпитателни лагери – те били едни от малкото, които имали честта да оцелеят.

Така или иначе, това е последният спомен на оцелелите, никой повече не е успял да види и една от жените. От 11-те жени ще открием, че 4 са били убити по време на битката. Друга част са изпратени да живеят в тунелите на Нам Юм (изоставени от френските колониални войници) и всички те по-късно са изпратени в затвори.

Историята разказва само за една – Мими дес Олад Нелс, която се жени за алжирски затворник и по-късно създава семейство с него. Тереза де Лианкорт, която изпълнява медицинската мисия и организира евакуацията и събирането на оцелели, споделя, че е виждала жени, но те самите отказали да се върнат при французите.

Френското правителство отчаяно се опитва да ги върне и спаси от виетнамците, обещава им нов живот във Франция, ако се завърнат, но за жалост нито една не успява да избяга, а може би просто не са имали желанието да го правят. Дори журналистката Галард няма право да пише за тях и да споделя съдбата им. Буржоазният Париж, както тя самата нарича своите управници и политици, не позволил да се говори много за тях.

Жан-Марк Бинот е автор на книгата „Почивката на войните“, той твърди, че е много възможно да са се провели екзекуции, но реално няма нито един свидетел, който да потвърди неговата версия. Трудно е за повечето медии да говорят за жените от колониалната империя на Франция. Това не пречи не феминистките да се активират и да поведат ново движение, което да премахне едно от свещените удоволствия на редовната войска – проститутките.

Протестите започват след разпространяването за изоставените жени на бойното поле и през 1972 г. армията официално забранява ангажирането на бардаци за войниците. Единствените с подобна екстра ще бъдат хората от Френския Чуждестранен легион, които практически не са част от редовната армия, а просто наемни войници. Кампанията продължава със затварянето и на градските бардаци, като последният работещ може да бъде открит до 1978 г. в Калви, Корсика. Там съдържателят се отказва да работи, след като се оплаква от нечестна конкуренция.

Легионерите продължават да поддържат нелегално няколко такива институции в други френски колонии, като натискът ще се упражнява до 1995 г. Един от последните бардаци, който е бил активен е този в Дижботи, но през 2003 г. също трябва да затвори.

Някои журналисти продължават да посещават Диен Биен Пфу. Въпреки протестите на жените, някои войници продължават да твърдят, че жените на фронта са необходимост, особено след като срещата със смъртта е всекидневно занимание.

Въпреки протестите, френската армия никога повече не зачислява жени на фронта, без никакво значение каква точно е тяхната служба. Последните ангели от планината изчезват безследно, те сякаш никога не са били там.