Как Австралия се превърна от затвор в процъфтяваща икономика
Във Великобритания от 18 век няма много милост за обикновените престъпници. Те са жигосвани или бити за относително незначителни нарушения, а при повторно провинение ги чака примката. Системата на наказателното правосъдие е толкова остаряла, колкото и наказанията, които раздава – реликва от средновековието и неспособна да се справи с нарастващото население и също толкова нарастващия процент престъпност.
Но създадената от държавата кървава баня от обесвания за десетките престъпления, за които един престъпник може да получи смъртно наказание, е нещо, което британското правителство иска да избегне. Така, през 1718 г., когато Новият свят на Америка е в полезрението, влиза в сила Законът за транспортирането.
Този закон дава легален начин за изпращане на осъдени престъпници в чужбина на работа в новите колонии. Законът допуска две категории наказания за два различни вида престъпления: за онези, които обикновено получават помилване от църквата, съдията може да отсъди седем години работа в чужбина, вместо бичуване или жигосване. Тежките престъпления могат да бъдат отменени по преценка на съдията и, ако той е в милостиво настроение, смъртната присъда може да бъде намалена до минимум 14 години в колония. Така се решават наболелите проблеми с евтината работна ръка в Новия свят, отстраняват се престъпниците от улиците и затворите се изпразват – за британското правителство законът изглежда идеалното решение. По този начин Великобритания изкова новите си колонии върху кръвта и потта на осъдените. Това беше толкова популярна форма на наказание, че 50 000 души са транспортирани в Америка от 1718 до 1786 г. и когато избухва Американската революция, което прави транспорта до там невъзможен, Великобритания не помисли за промяна на политиката си, а просто погледна към огромна пустиня изпълнен с възможности (и всякаква гад) в далечния край на света: Австралия.
Така нареченият Първи флот отплава за Австралия на 13 май 1787 г. и се състои от 11 кораба: два въоръжени на Кралския флот, три с провизии и шест с криминален контингент, в които живеят общо 736 осъдени. Адмиралът на флота е Артър Филип, военен от работническа класа, който се изкачва до тази позиция през търговския флот от чирак на 13 години, преди да се откаже от цивилния си чин, за да се присъедини към Кралския флот като моряк две години по-късно. Той е самоук навигатор и се справя отлично и в други морски дисциплини, което му дава отчетливо предимство пред връстниците му и му позволява да се грижи за собствения си флот като адмирал на 50 години. Той е и дисциплиниран, далновиден и прагматичен лидер, който вярва, че робството само ще попречи на напредъка на новите колонии, но въпреки това не се страхува да използва примката, за да даде пример на тези осъдените, които покажат рецидив.
Транспортираните за по-тежки престъпления могат да бъдат изправени пред смъртно наказание, ако бъдат хванати да избягат, или поне да бъдат изправени още по-тежък режим като колонисти на остров Норфолк. На служителите, които са разпределени в домакинствата на свободните мигранти, също не им е лесно. Тяхната съдба (и здраве) се осланя на милостта на техните господари и е уязвима за злоупотреби.
Осъдените обаче не са напълно без права. Колониалното правителство плаща за храната и дрехите им, така че ако господарят на осъдения не гo храни или облича както трябва, дава му непропорционална физическа работа, наказва го извънредно жестоко или не му позволява достатъчно почивка, осъденият може да се жалва. Ако господарят му бъде признат за виновен, изгнаникът може да бъде пренасочен към някой друг, а бившият му стопанин може да загуби правото си изобщо да има изгнаник да му работи в бъдеще.
Транспортираните жени в Ботани Бей и Порт Джаксън са третирани отделно от мъжете – списъкът със 120 осъдени на един от шестте затворнически кораба на Първия флот за начало е изцяло женски. Когато пристигат, са изпратени в затвор, наречен „женска фабрика“, където перат дрехи, шият и предат, докато чакат разпределение. Много от жените, транспортирани в първата наказателна колония в Австралия, водят и деца си със себе си или раждат в някакъв момент по време на осеммесечното пътуване. Бебетата им остават с тях, докато не бъдат отбити, след което са отведени и прибрани в сиропиталище, където могат да бъдат върнати, след като майка им спечели свободата си.
Животът е труден за всички, когато колонията на Ботани Бей е създадена, но несъмнено този вариант е за предпочитане пред съдбата, която някои от осъдените биха срещнали във Великобритания. Архивите показват, че качеството на храната на затворника е много по-добро в Австралия, отколкото би било във Великобритания. За някои и в тази нова земя има възможности. С нарастването на Ботани Бей и Порт Джаксън всяка година свободни мъже и жени започват да мигрират от Великобритания, за да търсят късмета си и да се възползват от евтината работна ръка, която предлагат наказателните колонии. Ако осъден се държи добре, спазва правилата и изтърпи присъдата си, той е свободен, което означава, че би могъл да си купи билет обратно до Великобритания, ако пожелае. Повечето обаче избират да останат не само заради високата цена на билета, но и заради стигмата да бъдеш бивш мошеник във Великобритания, която просто не съществува в тази нова земя. Осъдените имат възможността да започнат отново на чисто, да се възползват от многото възможности, които Австралия предлага на новия, бял европейски гражданин, и дори да се изкачат по социалната стълбица – нещо немислимо обратно на британска земя.
През следващите 50 години общественото мнение постепенно ще се обърне срещу Закона за превозите, тъй като той ще започне да се смята за особено жестока форма на наказание. През 1850 г., 17 години след окончателното премахване на робството, транспортът до нарастващите колонии в Нов Южен Уелс също е премахнат. Но дотогава стотици хиляди европейци вече са се установили в Новата земя, много от тях сменят имената си и оставят тъмното минало зад себе си, определяйки бъдещия курс на тази нова австралийска нация.
