Децата в Ястребино са убити от партизани, а после стават мъченици
Историята на България е изключително чуплива и цветна, многократно променяна в следствие на три режима и все още се използва като лост за най-различни конспирации. Точно по тази причина обръщаме и внимание на така нареченото „Клане в Ястребино“. Въпросното събитие може да бъде открито във всеки един учебник по история от социализма, често се представя като най-големият грях на Царство България, Борис III и редица други управници по време на Втората Световна война.
По абсолютно същата причина ще открием, че и Никола Вапцаров се представя за изключителен мъченик на България, докато архивът и досието му в полицията разкриват нещо съвсем различно – той е извършвал терористична дейност срещу управлението на страната, пренасял е бомби и оръжие, държал е пари на така наречената „съпротива“, радикализиран комунист е от ранна възраст и има още куп други интересни истории. Разбира се, след окупирането на България на 9-и септември 1944 г. е ясно едно – комунистите имат нужда от своите герои.
Единственият проблем е, че хора като Митка Гръбчева и нейната фалшива и магическа биография, отхвърлена изцяло от днешните историци, продължава да се смята за един невероятен успех.
Тук обаче се ражда един друг проблем. Преписването на чужди грехове и измислянето на нови жертви, винаги е било на дневен ред. И преди да помислите, че това са стари новини, не забравяйте, че днес съществува и така наречената „Алея на ангелите“, която исторически не може да бъде доказана, не и докато организаторът на анексирането на Крим продължава да е в затвора, след като започна да говори по въпросната тема. Нека се върнем на популярните ястребинчета и историята, която съществува единствено с помощта на стар социалистически паметник и винаги се използва като пример за лошата Царска България.
Полски партизани
Официалната версия е сътворена от БКП и разказва история от 1943 г. Група партизани в региона на Омуртагско са извършили най-различни престъпления, включително и убийството на кметски наместник, няколко други общински длъжностни лица, извършва се обир на мандра и след това идва време за криене в гората.
Ако се чудите, това е цялата дейност на всички партизани. Надяваме се, че ще осъзнаете и още една истина – партизаните не са се борили срещу фашизма, а срещу действащата власт на България. По тази причина, същият комунистически режим е обявен за престъпен. Това е един от най-жестоките преврати в историята и до днес слушаме най-различни фантастични истории.
Веднъж след извършването на престъплението, властта решава да изпрати армията в района. Партизаните остават блокирани в местността, а с това се задържат близки и поддръжници на въоръжените терористи, които отиват на разпит и са изкарани на селския площад. След това историята на БКП продължава с това, че 18 души са изведени в един дол, а след това са разстреляни.
Тъй като комунистическите историци смятат, че това не е достатъчно, решават да закръглят историята и да заявят, че става въпрос за 22-ма души. Палачите били наборни войници от Втора картечна рота на 19-и пехотен шуменски полк.
Сред убитите имало две близначки, момиче на 12 и 11 години, както и момче на 9 години. Дори бедният 7-годишен Стойне нямал късмет. И тъй като не трябвало да се знае за ликвидирането на децата, войниците първо ги заровили в плитък гроб, а след това дори решили да ги изгорят на клада.
И така, когато фантасмагорията за страшния фашизъм и за злите българофашисти е започнал да лети във въздуха, най-често с този пример се говори за палачи на деца, за безмилостни мерки и всякакви други технологии на злото. През следващата 1946 г. се издига и паметник и всяка следваща година се спомня за жертвите, като дори има мемориален музей в Ястребино, където легендите продължават да се разказват една след друга.
Единственият проблем е, че доказателства, освен тези на БКП и Народния съд, където е известно, че след премахването на всички противници на Георги Димитров, човек е можел да признае и своето предателство към Исус. Разбира се, комунистите не са почитали Бог, следователно не са искали такава информация. Странното в този случай е, че въпреки жестоко извършеното престъпление, всеки един от войниците, който е „участвал“ във въпросната наказателна акция, има особено лека присъда. Вариантите са два:
1. Не е извършено убийство на деца.
2. Не са съществували такива по време на преследването на терористите-партизани.
Тъй като говорим за дейния 9-и септември и една безмилостно жестока и отвратителна пропаганда срещу българската история, няма как да не открием, че след това говорим за истинските звезди. Започва се с филми, легенди, книги, истории и чудеса, които нормален човек не може да роди.
Всеки следващ свидетел е толкова сериозен в създаването на нови абсурди, че по-скоро е редно да се спре цялата пропаганда. Разбира се, комунизмът продължава да търси някаква форма на герои, а от разтуреното село излизат военни кадри, които по-късно ще заемат най-висши постове в НРБ. Все пак всички са от семейството на загиналите и заслужават да участват в унищожаването на една държава – говорим за България, ако още се чудите.
Друг сериозен проблем е, че между 1943-1944 г. няма нито един запис на убито дете от 1943-1944 г. Това е откритие по документи на Надежда Любенова. В записите на Димитър Иванов Димитров от 3 януари 1944 г. – братът на въпросните близначки Ценка и Цветанка – реално разказва своята история и кога е станал партизанин, но изобщо не споменава, че има някаква страшна гибел за семейството му.
Останалите разпитани в селото също не говорят за зверства или убийства на деца. По-странното е, че по думите на старци във въпросното село, историята дори получава един нов прочит. Мнозина свидетелстват, че партизаните са убили децата, за да не ги издадат, докато се криели. Тази версия е записана по свидетелство на Емануил Колев Иванов, публикувано в книгата на Надежда Любенова – „Кой уби ястребинчетата“.
С други думи, както писателката, така и всички останали от селото, практически разбират, че ситуацията е много по-различна, ако се разказва истината, човек отива директно в лагер, следователно има тишина. След идването на комунистите на власт, всяко село и паланка правят най-различни литургии, за да почетат загиналите партизани. Знаете ли колко такива се правят за ястребинчетата – нула!
Нито едно, поради простата причина, че това се фабрикува по-късно и се създава веднага след това. Удобно от страна на партизаните, архивът на църквата се унищожава, за да няма никаква информация какво се е случило с децата. След това няма престъпление, което да не се прехвърли на името на армията или на онези удобни врагове на народа.
Замислете се, ако говорим за терористка-партизанска организация, работеща в полза на СССР, то е логично, че след толкова убийства, няма да се притесняват да извършат и такова на дете, но в следващия момент, точно за същото изпълнение, партизаните стават герои и се описват като мъченици, борещи се за свобода.
Сред някои от най-активните борци ще открием и името на Нанка Серкеджиева. Въпросната е била част от ятаците в Ястребино, които са се занимавали с избиване и грабежи на цивилно население по време на Втората Световна война. Днес в страницата ѝ в Уикипедия ще открием, че е една от най-високопоставените жени в Държавна сигурност, която е отговаряла за отдел „Картотеки и Архиви“. След 89-та година, Нанка заличава всички следи, които могат да оличат нея или нейните близки за извършените престъпления. От архивите на ДС са открити редица самопризнания, включително и на посочената група, която често споделя:
„Както читателите ще се убедят, най-потресаващи са страниците, посветени на екзекуциите, извършващи се между самите партизани по заповед на командира Георги Ликин (Дяд/Дед), както и на пленени от тях горски работници, кантонери и съвсем обикновени селяни, в страха им, че могат да ги издадат. В стремежа си да не вдигат шум, екзекуторите се ориентират към убийства с хладно оръжие или шанцови инструменти, извършвани по особено мъчителен за жертвите начин. Спомените оставят читателя с почти сетивното усещане за дълбока, кървава диря в снега, оставена от бягащите партизани, убивани от жандармеристите, но и убиващи заподозрените в намерение да дезертират свои, както и мнозина случайно срещнали ги цивилни.
Спомените на бай Ганчо въздействат преди всичко с неподправеното си пресъздаване на чувството на безнадеждност сред голяма част от партизаните в отряда през зимата на 1943-1944 г., поставени в нечовешки режим на преследване и оцеляване и разколебани коя смърт да изберат – тази от врага, или от своите. Те рисуват изключително правдиво социалния им профил, представляващ пъстра смесица от дисциплинирани функционери, подчинили се на партийната повеля, градски идеалисти и мечтатели, селски младежи, опитващи се да избягат от мизерията, но и криминални типове и авантюристи, безскрупулни мародери и убийци.
Не на последно място те дават отговор на въпросите за причините за смъртта на някои от изявените в отряда партизани, за които съществува колебание между самите мемоаристи какво се е случило с тях, но, разбира се, са записани с по-късна дата на сметката на жандармеристите. Един от най-емблематичните такива случаи е този на Асен Мичев (Стамен), подписващ материалите си в отрядния стенвестник „Искра“ с псевдонима „Ш-о“.“
Каква е истината, това са организирани престъпници, които са се борили за власт, три фалита по-късно и още една национална катастрофа. Тази партенка продължава да обикаля интернет и да ни разказва най-различни и абсурдни истории и легенди. За съжаление, живеем във време, в което истината може да бъде проверена, колкото и да се крие.
И до днес легендата и стария соц паметник в Ястребино продължават да стоят, но с една голяма разлика, той е построен като еквивалента на Моча и други подобни социалистически фантазии.
