Джаз оркестърът на Нацистка Германия
На фона на пасмината главорези, социопати, убийци и свръх некомпетентни хора на високи постове, съставляващи военното ръководство на нацистка Германия, Йозеф Гьобелс се откроява. Първо, той наистина е интелигентен – има докторат по романтична литература, преди да стане шеф на пропагандата на Хитлер. От друга страна, той разбира, че неговата служба трябва да направи нещо повече от просто да разгласява идеологията на фюрера.
Гьобелс знае, че трябва да се ангажира с все по-уморената от войната немска общественост и със съюзническите военнослужещи, чийто морал се стреми да подкопае. Тази ясно изразена цел го довежда до някои любопитни решения. Никое обаче не е толкова странно, колкото опитите му да използва опасните изкушения на танцовата музика в каузата на Хитлер. Това е усилие, което довежда директно до създаването на този оксиморон: одобрен от нацистите, спонсориран от държавата джаз бенд, известен като Чарли и неговият оркестър (Charlie and His Orchestra).
До края на 30-те години суингът и джазът са най-популярната музика – за танци и за слушане. Но, произхождащи от САЩ и с минимален принос от арийски музиканти, нацистите ги ненавиждат. Официалната партийна линия е, че този жанр е entartete musik („изродена музика“) и че такива песни рискуват да подкопаят германската чистота и дисциплина. В публични изказвания нацистите поставят нещата по-грубо от това: „Джазът“, настоява Гьобелс, „не е нищо друго освен музика от джунглата“.
През всички военни години германската политика е да потиска музиката или поне да я контролира. Това води до някои забележителни постановления, сред които правила за забрана, разпространени от нацистките власти в Бохемия и припомнена от чешкия дисидент Йозеф Скворски в увода към новелата му „Басовият саксофон“. Струва си да се цитират изцяло:
1. Парчетата във фокстрот ритъм (т. нар. суинг) не трябва да надвишават 20% от репертоара на леките оркестри и танцови групи.
2. В този така наречен репертоар от джаз предимство трябва да се дава на композиции в мажорна тоналност и с текстове, изразяващи радост от живота, а не на еврейска мрачна лирика;
3. Що се отнася до темпото, предимство трябва да се дава и на оживените композиции пред бавните (така наречените блусове); темпът обаче не трябва да надвишава определена степен на алегро, съизмерима с арийското чувство за дисциплина и умереност. В никакъв случай негроидните ексцесии в темпото (т. нар. горещ джаз) не се толерират;
4. Така наречените джаз композиции могат да съдържат най-много 10% синкопация; останалата част трябва да се състои от естествено движение легато, лишено от истеричните ритмични обрати, характерни за варварските раси и проводящи към тъмни инстинкти, чужди на немския народ;
5. Категорично забранено е използването на инструменти, чужди на немския дух, както и всички, които превръщат благородния звук на духовите инструменти в еврейско-масонски;
6. Забранени са също така наречените барабанни паузи, по-дълги от половин такт в четири-четвърти (освен при военни маршове);
7. Контрабасът трябва да се свири единствено с лъка в така наречените джаз композиции;
8. Шляпането на струните е забранено, тъй като е вредно за инструмента и е вредно за арийската музикалност; ако така нареченият ефект pizzicato е абсолютно наложителен за характера на композицията, трябва да се внимава, за да не се остави струната да се удря върху грифа на инструмента, което отсега е забранено;
9. На музикантите също е забранено да правят вокални импровизации;
10. Всички леки оркестри и танцови групи са съветвани да ограничат използването на саксофони от всички тоналности и да ги заменят с цигулката, виолончело, виола или евентуално подходящ народен инструмент.
Възможно е да се проследи страхът на нацистите от джаза и суинга поне до времето на радикалните нощни клубове във Ваймарска Германия, които Гьобелс описва в дневника си като „Вавилон на греха“. Но райхсминистърът също така признава, че „Националсоциализъм, настроен към музика, не е това, което повечето слушатели искат, когато включат радиостанциите си“, а когато години на война се врязват в германския морал и бомби разрушават немски градове, той започва да прави компромиси, които биха били немислими преди 1939 година.
Зад кулисите обаче шефът на пропагандата на Хитлер измисля сюжет: музиката, смятана за неподходяща за достойните германци, да бъде използвана, за да помогне на усилията на нацистката война. Тук се оиявява един джаз фанатик на име Лютц Темплин, изящен саксофонист, ръководител на една от най-добрите немски суинг групи преди войната.
Оркестърът Темплин, преименуван на Чарли и неговия оркестър в чест на новия си вокалист, започва да функционира през януари 1940 г. като част от пропагандното шоу „Политическо кабаре“. Вдъхновението за групата идва от германския боец ас Вернер Мьолдърс, запален фен на джаза, който слуша танцовите програми на BBC, докато преминава под Ламанша, за да се бие в Битка за Великобритания. Хитлер има слабост към пилоти и когато Мьолдърс се оплаква от застоялата музика по немското радио, Хитлер говори с Гьобелс по този въпрос.
