Тайният дневник на една актриса

„Аз съм Розалинд и искам да избягам от театъра. Лунатичка съм. Искам да бъда нормална. Родителите ми са луди, защото са артисти. ”

Тя всъщност е София Бобчева. Не страда от шизофрения или раздвоение на личността. Просто е актрисата, която тази вечер ще изиграе Розалинд в представлението „Лунатици” в Народния театър.

Обратно на новата роля, младата актриса обожава театъра. Нещо повече – не смята, че става за друго, освен да играе. И обратно на помпозните, елегантни рокли на Розалинд, в истинския живот София е непретенциозна, макар в последно време да е превърнала прическата на героинята си в постоянна форма на косата си. „Това е тайната, която нося в себе си, когато съм на улицата. Винаги има нещо от ролята ми по мен – прическа, токове, рокля, бижу… Когато в началото на репетициите се превърнах в Розалинд, влиянието беше толкова силно, че се чувствах по-елегантна, кокетничих и се усмихвах повече. Сега малко отшумя. Допреди няколко седмици бях лунатичка, сега съм си аз”.

Жените в мен

Заради зодиакалните характеристики на Близнаците или заради поредица външни фактори, София минава през различни емоционални състояния, за да се въплъти в героините си. Любимата й роля е на 100-годишната Тартальона в дипломното представление „Красива птичка с цвят зелен”, с което завършва следването си в класа на Стефан Данаилов. За него казва, че е голям човек, който учи на оптимизъм и освободеност.

Ролята на Тартальона е ключова за София. „Този образ отвори творческата ми палитра за нови цветове. Изиграх стара жена – роля, която на тези години няма как да получа на сцената на Народния театър. Тя беше лоша и грозна и едновременно с това флиртаджийка. Да играеш лош и грозен е много по-интересно и понякога – смешно.”

Като най-близка до себе си София определя ролята на Франсис от ”Пет жени в еднакви рокли” „Тя е наивна, добричка, религиозна. Била съм и невзрачна, амбицарка, кариеристка, банков служител като Вики от представлението „Жана” . Вики не е ярък перонаж, но също има своя чар”. Сред всички тези дами, някъде в София още живее и Сузи – момиче от бензиностанцията, глуповато и влюбено, което вярва сляпо на човека, който я убива. „Ролите са различни животи, които живея по времето на моя собствен”, казва още актрисата.

Малките големи роли

В процеса на работа София открива предизвикателство в малките роли. „Малките роли са много по-трудни от главните. Това е, защото в рамките на едно появяване от 3 минути, например, трябва да представиш героя си в пълния му блясък. В 3 минути да играеш изцяло плътен образ е много по-трудно, отколкото да се появиш няколко пъти по 3 минути на сцената и ако първия път не ти се получи, втория може да се реваншираш на публиката. Започнах да обичам малките роли повече от главните в определени моменти”, разкрива актрисата.

Подготовката и за малките, и за големите роли обаче се оказва доста трудна. „На мен най-много ми се сърдят приятелите, защото нямам винаги време за тях. И защото, когато се готвя за роля, забравям за късните излизания по купони. Особено преди премиера – тогава приоритетни са редица ритуали, като лягането в 9 часа”. При „бебешкото” заспиване след Сънчо, София спи със сценария под възглавницата, за да си починат думите в главата й. Преди премиерата, по пътя към Народния театър, в айпода й звучи една конкретна песен. Следва личната й молитва преди излизането на сцената и заветното изречение : „Всеки ден във всяко едно отношение положението става все по-добро и по-добро”.

„Веднъж имах фрапантен случай – забравих си пиесата под възглавницата точно преди премиерата. Пристигнах трепереща при режисьорката и я убеждавах, че нещата няма да се получат. Тогава тя ми каза: „Щом пиесата я няма, значи е вътре в теб” – и всичко мина прекрасно”, разкрива София.

През цялото време, докато играе на сцената, София е като сензор за отношението на публиката. Всеки път вибрациите са различни, казва тя. „Имало е хора, чиито поглед срещам или виждам из редовете. В секундата, в която ги погледна, усещам, че не ме харесват. И нещата някак не минават добре. Има такива енергии. Има и хора, които каня винаги, защото са и талисмани”, споделя още София.

Очите са по-страшни от думите

„Винаги съм се страхувала най-много от очите – повече отколкото от думите. Когато съм на сцената на Народния театър ме гледат около 800 чифта очи. Имах емоционална дупка в един момент от живота си, когато това ме влудяваше. Получавала съм паник атака, докато съм на сцената – усещах как трябва да се махна веднага от погледите, защото имах чувството, че всеки момент ще припадна, ще падна… нещо лошо ще се случи”, разказва София. В този период от живота си тя разбира, че трябва да се освободи моментално от страховете си, макар до ден днешен да получава сценична треска. „Нямах време да се занимавам със себе си. Имах си герой, който и е по-важен. Често изоставям себе си заради героя си, но така се чувствам добре, защото това е чара на професията– да си друг, различен човек”.

Сълзите са истински

Сълзите и голотата са двете неща, с които София има челен сблъсък на сцената. „В началото ми беше много трудно да плача. Спомням си първия път, когато ми се получи в представлението „Професията на госпожа Лорън”, което играх в Ловешкия театър. В последствие усвоих сълзите с няколко тайни трика, които прилагам едновременно. Но най-важното е да влезеш в героя, да изживееш страданието му, да си в дрехите и кожата му и ти идва да плачеш, от нещата, които го карат да страда”.

Що се отнася до голотата…

„Била съм чисто гола на сцената пред всички тези очи. Няма къде да се скриеш и знаеш, че те гледат. Притеснително е, но се успокоявах, че тогава съм Жаки в „Очите на другите” – самата аз не бях гола”, казва София.

Работата по героините отнема дори съня на младата актриса, която си представя всяка мимика, жест, тон и въздишка, които са част от образа. Ако на следващия ден успее да ги вплете в интерпретацията си и добави нов нюанс на героя – значи нещата са се получили и си е свършила работата, казва още София. Текстовете, които учи наизуст, отнемат много време. Седмица – две тя преписва монолози, чете и повтаря по улицата, а приятелите я препитват и подават реплики по време на купони.

„Има роли, които ме отегчават, просто омръзват. Имало е моменти, когато съм искала да се откажа от театъра, да кажа край. Всички актьори са имали такива моменти, но е невъзможно. Нещо те влачи натам, към другия човек в теб. Като краста е”.

Такъв е моментът в началото на работата й в Народния театър. „Имаше моменти, в които се чувствах ненужна, там имаше други, по-добри актьори. Играех неща, които не ми бяха достатъчно, но това чувство изчезна с времето”, споделя още младата актриса. С времето осъзнава, че актьорството е единственото, което може да прави сама, без чужда помощ освен съветите на режисьора. И че публиката е тази, която решава кога да пляска. И макар да си тръгва изтощена от спектакъла с психическото състояние на героинята си, никога не си тръгва завинаги. „Случвало ми се е представлението да е само един час, а в тези 60 минути героинята ми преживява неописуеми неща – убива някой или децата й умират. Неизбежно е да го изживееш по някакъв начин, макар да не е реалност”.

Разочарованието в театъра

„Все по-често забелязвам, че младите артисти са се превърнали в коментатори. Обсъждат злобно колеги, критикуват и разбират от всичко на теория, но самите те не си вършат добре работата. Чувала съм неприятни коментари за себе си от човека, който до скоро ми се е усмихвал. Но най-неприятен ми е коментарът „Беше много сладка” – това е безпредметен комплимент – коя роля е сладка?”, пита се младата актриса.

Затова пък забравя мигновено обидите, защото Стефан Данаилов я е учил да бъде оптимист. И приема с усмивка наивното желание на всеки срещнат да стане актьор.

Преди да излезе на сцената, за да изиграе „Лунатици” редом с Аня Пенчева и Михаил Петров, София поглежда отново към огледалото и казва: „Всеки иска да е актьор, писател и поет заради славата. Но какво всъщност получава от известността? Днес аз съм Розалинд, аз бягам от известността. А утре ще бъда еврейка”.