Гюнтер Грас: човекът-динамит

| от |

Ще го запомним не само със забележителния му литературен талант, но и с неуморното му застъпничество за слабите и беззащитните, пише Дойче веле. Гюнтер Грас – писателят, който неведнъж взриви Германия, почина на 87-годишна възраст.

„Динамит при динамит отива” – така реагира един консервативен германски политик, когато Гюнтер Грас получи Нобеловата награда за литература. Защото Грас открай време наистина умееше да взривява обществения дебат в Германия. Той беше представител на една заглъхваща традиция: традицията на политическата литература.

Единствената му тема: Доброто и Злото

Когато излиза първият му роман „Тенекиеният барабан“, станал междувременно легендарен, Гюнтер Грас едва ли съзнателно мечтае за кариерата на национален литературен „синоптик“, който поема риска да се занимава дори с най-смразяващите факти от германския обществен климат. Забележителният му литературен талант едва ли може да намери по-подходящо време и място от следвоенна Германия – една страна, разпъната между дълбоката печал, катарзиса и стремежа да се събуди от националсоциалистическия кошмар. Късметът и закономерността приобщават младия Грас към един от най-висококачествените, динамични и напредничави литературни кръгове в Европа – „Група 47“, а оттам насетне съдбата му сякаш е предрешена. И останалите два романа от „Данцигската трилогия“ – „Котка и мишка“ и „Кучешки години“, и по-късните „Месна упойка“ или „Срещата в Телгте“, са книги, превръщащи най-дълбинните, мрачни, но и възвишени измерения на онова, което за удобство се нарича „национална душа“, в дълбока и сугестивна, в игрива и ефирна, в запомняща се за цял живот литература. Така че през следващите десетилетия дори структуралистката и постмодернистката критика с респект оставят без много коментари „баналността“ на единствената му тема: Доброто и Злото.

Именно невероятният инстинкт на Гюнтер Грас за Доброто и Злото постепенно го превърна не само в литературна, но и в политическа и в крайна сметка в морална инстанция за (западно-) германците. Неговият ангажимент за малцинствата, но и за мнозинството на слабите, бедните и беззащитните, не беше просто някаква лицемерна поза – някогашният каменоделец Гюнтер Грас бе запазил от онова време не само яките си като лопати ръце, но и трезвото здравомислие, рефлекса на някогашното пролетарско хлапе от Данциг, на Оскар Мацерат, който не желае да порасне и да стане част от враждебния, пресметлив свят на богатите и силните. Още преди 15 години, когато източноевропейците еуфорично се надяваха, че животът им бързо ще се подобри, писателят далновидно диагностицира една опасност, която днес е реалност за мнозина. В един наш разговор той каза:

„Докъм осемдесетте години капитализмът на Запада беше все пак малко или повече цивилизован, той беше принуден да сключва определени социални договорености, имаше социално пазарно стопанство. Но в началото на 1980-те години, когато на власт дойдоха Маргарет Тачър и Роналд Рейгън, всичко това беше изхвърлено на боклука. Постепенно се наложи един тип капитализъм, който се самонарече неолиберализъм, но всъщност се върна към най-ужасяващите методи на 19 век, към Манчестърския капитализъм. Ето, че сега и Източна Европа се сблъсква с този вид капитализъм, а това е ужасно. Този капитализъм вече няма никаква критична противотежест, той е последната оцеляла идеология, която все по-често се държи като вече загиналите идеологии – със своя собствена догма. Тази идеология казва например: пазарът ще уреди всичко. Твърди го дори в региони, където пазар все още няма. И още нещо: все по-често големи, влиятелни групи по интереси, като петролните концерни например, започват сами да определят цените. Тоест, пазарното стопанство вече не функционира дори в капиталистическата система. Човек понякога има чувството, че се появява някаква нова ирационалност в тази инак претендираща за разум система, а това може да доведе до саморазрушаването и на капиталистическата система. А какво идва след това – никой не знае.”

Един тъмен епизод

Ореолът на Гюнтер Грас като политически ангажиран писател силно се нащърби обаче, когато през 2006 година в една своя автобиографична книга той внезапно призна, че през Втората световна война, на 17-годишна възраст, се е записал като доброволец в СС. Всъщност, именно този факт сякаш най-убедително илюстрира трагичната разкъсаност на цяла една страна и на две поколения германци, преживели (а и съучаствали в) престъпленията на нацистите.

До края на живота си Грас остана драматично впримчен в германската история, на която по един или друг начин бяха посветени последните му книги. Трябва да му се признае обаче, че до последно остана и здраво стъпил на двата си крака – в самата сърцевина на германското и европейското общество, на дистанция от политиката, която наблюдаваше критично изпод рунтавите си вежди. Защото политиците яздят праволинейното време, а той, както сам го формулира в един наш разговор, пишеше тъкмо срещу изтичащото време.

 
 
Коментарите са изключени за Гюнтер Грас: човекът-динамит

Повече информация Виж всички