Гърците и европейският ред

Който иска да е част от един „все по-споен съюз“ трябва да спазва вътрешните му правила, пише Дойче веле. Независимо дали в случая говорим за гърци, французи, италианци или белгийци, твърди в коментара си Райнхард Мюлер от ФАЦ.

Задължения ли? – Да, задължения! Трябва да признаем, че не са малко страните и различните култури в Европа, които гледат на европейските договори и споразумения не като на задължителни правила, а по-скоро ги възприемат като пожелателни предписания за поведение. Включително и Германия, която толкова много се гордее със своята правова държава, не е образец на правно послушание.

Точно затова обаче е важно по-често да припомняме, че това са именно общи договорености, постигнати от всички. На какво друго иначе, ако не тъкмо на тях, се крепи единството на Европа? Позоваването на миналото с неговите постижения и поражания не може да бъде мерило за реалната политика. А правото, и особено международното право, не е нищо друго, освен политика под формата на договори.

Със сигурност бихме могли да оспорваме едно или друго правило, например клаузата „No bail-out“ (за непредоставяне на помощ при затруднения). Изключва ли това правило предоставянето на помощи на страни в нужда? Пречи ли то на създаването на коалиции от страни-гаранти? И дали всъщност те отдавна не са факт? Единични нарушения на правилата не подкоповат сами по себе си идеята за Европейския съюз. Правилата могат и трябва да бъдат оспорвани, а за това си има и съответната инстанция – Европейския съд в Люксембург. Но никой не може да си позволява да оспорва това, по което има постигнат консенсус – а именно, че приетият от всички вътрешен ред е фундаментът за съжителството ни в общия европейски дом.

Прав им път на „пътниците“

Гърция редовно нарушава този вътрешен ред. И не толкова с нейния по-различен поглед към валутния съюз и въпроса за задълженията, колкото с това, че се присмива на партньорите си. Този, който открито обявява за политика хитруването и отрича общите договорености, е на път да преобърне европейската лодка. Не можем да забраним на гърците да защитават своето национално достойнство, на което Атина често се позовава напоследък. Всяка страна-членка на ЕС има правото на национална идентичност и самоопределение. Въпросът опира до суверенитета, който им е останал, и правото да имат последната дума по отделните решения. Когато обаче този суверенитет и това право се използват не за постигането на съгласие, а за конфронтация, тогава общността може само да каже, че ако някой иска да си ходи, нека си върви. Не може да си член на един „все по-споен съюз“, включително валутен, и същевремено да нарушаваш постоянно неговите юридически и политически вътрешни правила.

Да си припомним решението на германския Конституционен съд от 1993 година за договора от Маастрихт, което направи възможно замяната на германската марка с еврото. В момента се води дебат за това дали с финансирането на държавите ЕЦБ не превишава компетенциите си – казус, по който се очаква решение на Европейския съд. Имаме всички основания да смятаме, че съдиите в Люксембург се отнасят сериозно към делото, което е ключово за спасяването на еврото. А това е важно, защото в случая няма място за никаква суета (на върховните съдилища), става въпрос за бъдещето на ЕС.

Правилата затова са правила, за да се спазват от всички

Ясно е едно: ако един орган на общноста е превишил значително правомощията си, това няма да има никакво негативно отражение върху Германия. Защото държавните институции на Германия са длъжни да се борят срещу подобни отклонения. Сега всички погледи са насочени към Гърция. Но също и Германия (в най-лошия случай) би могла да напусне една общност, в която масово се нарушават правилата, които са били договорени. Това не бива да звучи като заплаха. За щастие отделните държави все по-рядко се сещат за правото си на последна дума по отделните въпроси и все по-често залагат на сътрудничестото помежду си. Крайно време е Атина да прогледне за тази истина.

Райнхард Мюлер (Frankfurter Allgemeine Zeitung)

www.faz.net