shareit

Да се влюбиш във Варна. Два пъти.

| от Цветелина Вътева |

Първото, което трябва да знаете за Варна, е че тя е много далеч. Повярвайте, ходила съм до Мачу Пикчу. За да стигнете до древния град на инките в Перу, трябва да вземете такси до летище София, оттам имате час и половина полет до Мюнхен, 12 часа полет до Сао Пауло, 5 часа полет до Лима, час и половина полет до Куско, 20 минути с бус, час с автобус, 4 часа с влак и още 15 минути с друг бус. И все пак, Варна е по-далеч.

Другото, което трябва да спомена, е че имам дълбока емоционална връзка с този град. През юношеските ми години, тя се изстреля от единия полюс в другия, забърсвайки по пътя си спомени, свързани с паническо влюбване, коктейли „бензин“* на обсерваторията, бесни танци по плажа, лакомо целуване в Морската градина, среднощни драми на крайбрежната улица с дискотеките, бягства от възлюбения в полунощ, престои в болница, изневери, неизлечими махмурлуци и боб чорба на плажа „Трифон Зарезан“.

Затова, когато самоотвержено реших да прекарам Великденските празници в морската столица, се вълнувах като пред среща с бившо гадже: чудех се дали ще се влюбя отново, дали още ще го мразя, или вече ще ми е по-безразличен от прогнозата за времето в Кърджали.

След безкрайното шофиране по пътя София-Варна, миризмата на сол започна да щипе ноздрите ми малко след отклонението за Девня. Спускане по булевард „Владислав Варненчик“, завой наляво от катедралата, минаване покрай пазара с пресни бадеми и орехи, един магазин за булчински рокли и voila. В апартамента на приятелите ми съм. Няма връщане назад. Има, но, както казах, Варна е много далеч.

Първата гледка, която ме кара да мисля, че не съм сбъркала да дойда отново, е тази от балкона: осветеният връх на катедралата, около който гларусите с размер на малки мечета се въртят, сякаш изпълняват някакъв ритуал. И нощта настъпва.

Тиха, морска, почти светла, Варненска.

Със събуждането очаквам приятна изненада тип паническа атака „от немай-къде“, подранил морски вирус или земетресение. Не се случва нищо. Но тъй като още се страхувам да се разходя из местата – мини, на които стъпвайки, ще трябва да очаквам взривяване на спомен, когато си отдръпна крака, тръгваме към Калиакра. По пътя има само румънски коли, а на крепостта – изненада, само румънци. Морето прилича на окото на Антъни Хопкинс – синьо, спокойно, знаещо. Нос Калиакра по нищо не отстъпва на редица туристически дестинации извън България, само дето в този ден има само шепа румънци. Надявам се, че е от сезона.

Менюто в мидена ферма „Дълбока“ предизвиква у посетителя адски гняв, че не притежава минимум три стомаха като Алф, а обстановката е толкова идилична, че дори птичите екскременти, които падат наоколо като ситен дъждец, са по-скоро част от атмосферата, но не и пречка за стотиците (да, стотиците) хора, седнали почти в морето и доволно набиващи миди.

Обратно във Варна. Денят си е отишъл, а вечерта най-сетне съм събрала някаква мизерна доза смелост да се спусна в центъра. Словосъчетанието „среща на часовника на театъра“, докато се уговарям с колежка за бири, ми дава флашбек към миналото, но храбро отивам на мястото. Бирите са Glarus. В „Щайга“. И са по-вкусни от Stolichno – първи удар върху софийското ми самочувствие. Централната улица е все така жива, колоните на ФК – все така приветстващи, а морската градина свети като лазерен лъч на фона на софийските паркове. Освен това, е стабилно охранявана, което преди няколко години щеше да всее смут в тийнейджърската ми душа, но днес ми се вижда чудесно. По тревата разцъкват таралежи, а до всеки паметник (осветен) има пътека от неразбити плочки.

След като нощта минава без инциденти, на другия ден се спускам надолу по улицата с булчинските рокли и се озовавам на добрата, стара морска гара. Пристанището напомня това в Генуа, корабите дремят под слънцето, а наоколо има хора, които седят по пейките, разхождат се, говорят, пушат и четат. Пътеката до фара се е изпънала между надрасканите с wannabe графити стени и пляскащите в прибоя вълни. Обратно в центъра се озовавам във феерия от някакви странно спокойни и дори усмихнати хора, грамадни великденски яйца и все същия, непроменящ се варненски дух.

Наближава Великден и по пътя към катедралата, минавам през църквата Св. Николай Чудотворец, около която се е събрало тихо множество, а отвътре се чува хор. „Е…“, казвам си, „това е малка църквичка и затова е така, вероятно на катедралата си е, както си го знаем в столицата: еуфорична, пияна тълпа, подвикваща „Христос Воскресе“ още в 11ч. и надаваща гръмки наздравици с бутилки „Керацуда“. Оказва се, че греша.

Около катедралата са се събрали много хора, голяма част от които са облечени официално, и тихо чакат службата да започне. Няма подпалени коси, няма наквасени във восък обувки, нито воня на варени яйца и черупки по земята. Поповете извършват службата си, Свещеният огън пристига с кола пред входа на катедралата и няколко души едновременно ми предлагат да си запаля свещичката от техните. Преодолявам лекия културен шок и точно в този момент, навръх Христовото Възкресение, заобиколена от адекватни физиономии, под купона на катедралата с чайките, разбирам, че Варна отново ме е хванала в капана си.

И съм се влюбила отново. Но не панически, а мълчаливо и осъзнато. Както се случва истинската любов.

 
 
Коментарите са изключени за Да се влюбиш във Варна. Два пъти.

Повече информация Виж всички