В Лайпциг, в музея "Кръглият ъгъл", има витрина, пред която посетителите се застояват.
До края на 1989 година в тази сграда се помещава окръжното управление на тайната полиция.
Зад стъклото са наредени буркани с винтови капачки - същите като тези, които у нас пълним с лютеница и с туршия. Храна в тях няма.
Във всеки буркан стои сгънато парче жълтеникав плат. На етикета му са отбелязани име, дата и номер на дело.
Това е част от архив, в който една държава събира проби от потта на собствените си граждани.
Щази - Министерството за държавна сигурност на ГДР - нарича тези проби "Geruchskonserven", консервирани миризми.
Съдовете са пазени грижливо: херметически затворени, надписани и подредени по азбучен ред.
Замисълът е, при нужда, обучено куче да свърже следа от местопрестъпление с аромата на конкретен човек от картотеката.
Най-често пробата се взима в стаята за разпити, без знанието на заподозрения.
Седалката на стола е перфорирана, а отдолу е поставена специална кърпа.
Следователят провежда разпита в продължение на часове. През това време платът попива изпаренията на тялото.
Агентите на Щази смятат, че миризмите са толкова индивидуални, колкото и пръстовите отпечатъци, и за обучено куче не би било проблем да ги разпознае.
После кърпата отива в буркана, бурканът - на рафт в хранилището.
Понякога следователите не се церемонят. Задържаният получава заповед да държи плата под мишница или да го стиска в шепите си.
За хората, които не са арестувани, но са "оперативно интересни", има и друг начин: агентите тайно влизат в домовете им и отмъкват носено бельо или чорапи.
Кражба в услуга на картотеката.
Технологията би била безмислена без помощта на полицейските кучета.
В специални "кабинети по мирисна диференциация" Щази използва обучени овчарки като четириноги детектори.
Щом се появи позив срещу режима, анонимно писмо или друга уличаваща вещ, намереният предмет се поднася към носа на кучето.
После животното минава покрай редица отворени буркани.
Ако спре пред този с името на заподозрения, следователите смятат случая за решен.
Методът не е изобретение на Щази. Той стъпва на по-стара криминалистична традиция, а в съветския блок около него израства цяла "наука" - одорологията.
Никъде другаде обаче тя не се прилага толкова систематично срещу хора, неудобни за властта.
През осемдесетте години в ГДР се множат църковните, екологичните и пацифистките групи, а заедно с тях расте и "обонятелната картотека".
Събират се миризми от активисти, от участници в протести, от автори на нелегални бюлетини и листовки.
Държавата, която вече подслушва телефоните и чете писмата, решава да архивира и въздуха около хората си.
Бурканите не са прищявка на конкретен офицер. Зад тях стои една от най-гъстите мрежи за наблюдение, изграждани някога.
Щази разполага с около деветдесет и една хиляди щатни служители и стотици хиляди неофициални сътрудници в страна с шестнайсет-седемнайсет милиона жители - средно по един доносник на няколко десетки души.
Папките в архива, наредени една до друга, се простират на километри.
В подобна система миризмата е просто още една графа в досието - до снимката, почерка, гласа от подслушаните разговори и списъка с познати.
Тоталитарната държава не се задоволява да знае какво мислиш и с кого общуваш. Тя иска мостра от теб самия.
Едва когато режимът рухва, бурканите излизат наяве.
През декември 1989 година и януари 1990 година граждански комитети окупират сградите на Щази, за да спрат унищожаването на архивите.
Между папките и чувалите с нарязана хартия са открити и рафтовете с бурканите - стотици в Лайпциг, още много в окръжните управления из страната.
За мнозина тъкмо тази находка се превръща в символ на абсурда: диктатура, която консервира потта на противниците си като зимнина.
Днес част от бурканите са изложени в музеи в Лайпциг и Берлин, до шапките с вградени камери и парадните униформи.
Хората, чиито имена стоят на етикетите, след 1991 година имат възможност да прочетат досиетата си.
Някои научават, че сред папките, заведени на тяхно име, е имало и буркан.
Експонатите зад витрините внушават, че безумието е приключило. Не е.
През май 2007 година, седмици преди срещата на Г-8 в балтийския курорт Хайлигендам, полицията претърсва жилищата на предполагаеми организатори на протести.
Зад акцията стои федералната прокуратура на обединена, демократична Германия.
От няколко заподозрени насила са взети ароматни проби - за да могат кучета да ги свържат с евентуални бъдещи посегателства.
Пресата и политиците веднага заговарят в един глас за "методи на Щази".
Скандалът е основателен и показва за пореден път колко бързо институциите забравят уроци отпреди по-малко от двайсет години.
Самият метод е обявен за недостъчно прецизен от съвременната криминалистика.
В Нидерландия през 2006 година двама полицаи признават под клетва, че никога не са провеждали идентификациите с кучета "на сляпо", както изискват правилата.
Водачите винаги са знаели коя проба трябва да бъде посочена.
Прокуратурата обявява за негодни почти две хиляди и седемстотин проверки, извършени от техния регионален екип след 1997 година.
Пробите са спомогнали за осъждането на над две хиляди души.
През 2011 година методът е обявен за недостоверен поради недостатъчна научна обосновка.
Освен зловещ символ, той се оказва и ненадеждно доказателствено средство.
И все пак и в Хайлигендам, и в нидерландските съдилища са използвани само куче и мирисна проба.
Съвременната технология отдавна е стигнала по-далеч.
По същество бурканите на Щази са примитивна биометрия: телесна следа, събрана без знанието и съгласието на човека.
Днес същият принцип се прилага в огромни мащаби, просто материалният носител е друг.
Камерите за лицево разпознаване снимат хората по улици и летища.
Алгоритмите различават човека по походката. По всяка чаша в кафенето оставяме ДНК.
Генетичните бази данни, които хора, търсещи своите корени, попълват доброволно, вече са помагали да бъдат открити престъпници, без самите те никога да са давали проба.
Телефонът в джоба записва къде спим и с кого се срещаме. Нищо от това не изисква да седим на специална кърпа.
Информацията се събира от разстояние, автоматично и завинаги.
Разликата с буркана е само технологична.
Въпросът обаче е същият, който гражданите на Лайпциг си задават пред рафтовете през 1990 година: има ли право държавата - или корпорацията - да взима мостри от хората, без тяхно съгласие?
Стъклениците от "Кръглия ъгъл" не са просто зловещ спомен за една мъртва диктатура.
Те показват докъде стига наблюдението, когато никой не го ограничава: държава, толкова жадна за сигурност, че консервира човешки миризми.
Бурканите поне стоят на рафта и могат да бъдат преброени.
Днешното проследяване няма аромат, не заема място и никой граждански комитет не може да го окупира.
Архивът с миризми на Щази напомня, че проблемът никога не е бил в парчето плат.
Той е в ръката, която го е сложила под стола.
