Близо триста хиляди мориски, родени в Испания, кръстени и говорещи испански, са натоварени на кораби за Северна Африка
На двайсет и втори септември 1609 година глашатаи разнасят из кралство Валенсия заповед, която дава на десетки хиляди семейства три дни срок да се явят на посочените в нея пристанища. Позволено им е да вземат само онова, което могат да носят на ръце. Къщите, нивите, добитъкът и работилниците остават за Короната и за местните благородници.
Хората, до които се отнася заповедта, са родени в Испания, говорят испански и са кръстени.
Наричат ги мориски — потомци на мюсюлманското население на полуострова, покръстено по принуда: в Гранада през 1501 година, в Кастилия година по-късно, във владенията на Арагонската корона през 1526 година.
Цял век държавата живее с подозрението, че вярата им е християнска само на думи. То се затвърждава след 1567 година, когато Филип Втори забранява арабския език, облеклото и старите имена, а в планините Алпухара край Гранада избухва въстание, потушено чак след три години от Хуан Австрийски.
Решението
Указът е подписан от Филип Трети на девети април 1609 година. Държавният съвет го подготвя на заседание от трийсети януари 1608 година под председателството на херцог Лерма, всесилния фаворит на краля.
Съветът дотогава отхвърля идеята; на това заседание я одобрява. Част от историците допускат, че Лерма извлича пряка изгода от конфискациите на имущество във Валенсия, където притежава владения.
Най-упоритият застъпник на изселването е Хуан де Рибера, архиепископ на Валенсия, а доводите си повтаря цяло десетилетие: мориските са вътрешни съюзници на османците и при евентуален десант ще вдигнат оръжие срещу испанската корона.
Благородниците във Валенсия са против указа — не от състрадание, а защото мориските обработват земите им срещу дял от реколтата. Възраженията им остават без последствие.
Исландският историк Мар Йонсон, изследвал операцията в Journal of Global History през 2007 година, заключава, че тя е проведена с лъжа: властите заблуждават мориските за онова, което ги чака отвъд морето.
Един въпрос бави изселването с месеци — децата. Те са кръщавани малко след раждането си, тоест по разбиранията на епохата са християни, а християни не се пращат в мюсюлманска земя.
Обсъжда се да бъдат отделени от родителите си, но поради големия им брой това не се случва. В планините на Валенсия част от обречените се вдигат на оръжие и войските ги смазват.
Отсрещният бряг
Мароканският и алжирският бряг не посрещат всички новопристигнали като свои. В Тетуан, на четирийсетина километра от днешна Сеута, ги смятат за християни, не ги допускат в джамиите, има и убити. Слезлите на сушата край Оран и Тлемсен са ограбени.
От 1415 година Сеута е португалско владение, но при Иберийската уния Португалия и Испания имат общ крал — Филип Трети. След разпадането на унията Сеута остава испанско владение, а Лисабонският договор от 1668 година потвърждава решението.
Колко души загиват, не се знае. Педро Аснар Кардона, издал през 1612 година съчинение в защита на изселването, изброява над 50 000 убити при съпротива и над 60 000 погинали по пътя или веднага след слизането.
Американецът Хенри Чарлс Ли в "The Moriscos of Spain" от 1901 година оценява смъртността като много по-висока, но сам признава, че твърденията му не подлежат на проверка. Първият е пристрастен свидетел, вторият — изследовател без надеждни източници.
Не всички мориски обаче се губят безследно. Регентството Тунис ги приема радушно и там се раждат нови селища като Тестур. Жителите на градчето Орначос в Естремадура се установяват на атлантическия бряг и превръщат Сале в корсарска република, която десетилетия наред напада испански кораби.
Макар да е изкушаващо да се види в това отмъщението на цял народ, Йонсон отбелязва точно обратното: мнозинството от прогонените не се насочва към корсарство. Орначеросите са изключение.
Какво губи Испания
Анри Лапейр в "Géographie de l'Espagne morisque" от 1959 година изчислява, че броят на изселените е между 275 000 и 300 000 души — около четири на сто от жителите на страната. Кралство Валенсия остава без повече от една трета от населението си, а обезлюдените имения затъват в дългове.
Между 30 000 и 75 000 души в крайна сметка се завръщат, а Франсоа Мартинес и Тревор Дадсън по-късно твърдят, че прочистването далеч не е било толкова пълно, колкото го описват съвременниците.
Един от тях е Мигел де Сервантес. Във втората част на "Дон Кихот" от 1615 година Санчо Панса среща стария си съсед Рикоте — мориск, промъкнал се тайно обратно в Испания. Рикоте одобрява указа, но веднага след това признава, че никъде другаде не е намерил родина.
Следата в наши дни
През февруари 2002 година Първият световен андалуски конгрес изпраща писмо до крал Хуан Карлос Първи с искане потомците на мориските да получат право на испанско гражданство. Тринайсет години по-късно испанският парламент приема такъв закон — но за потомците на сефарадите, прогонени през 1492 година. По него постъпват 132 226 заявления за четири години. Мориските не влизат в текста му.
