Някъде около 1200 година преди Христа в двореца на Пилос, на западния бряг на Пелопонес, гори пожар.
Огънят обхваща архива на дворцовите писари - над хиляда сухи, чупливи глинени таблички, които вместо да бъдат унищожени, се изпичат.
Разрушението се оказва в полза на историците: катастрофата, която убива писмеността, запазва последните ѝ думи.
А думите са: толкова мери зърно за еди-кои си работнички, толкова колела в склада, толкова овце при еди-кой си пастир, волове за храма.
Писарите на Кносос отиват по-далеч и записват воловете с имената им: Пъструшко и Черньо стоят в инвентара редом с бронза и маслото.
Това е линеар Б, писмото на микенските дворци: сричково, тромаво, овладявано с години и предназначено основно за едно нещо - отчетност.
Никой не е записал с него нито стих, нито молитва, нито шега.
То е инструмент на канцеларията и когато в големия срив около 1200 година дворците изгарят един след друг, с тях изгаря и единствената причина да се пише.
Писарите изчезват заедно с имуществото, което са броили.
Над егейския свят пада тишина - около четиристотин години, в които народът на бъдещата "Илиада" не оставя нито една написана дума.
Когато тишината най-сетне се пропуква, това не става в нов архив, а по време на забава.
Атина, около 740 година преди Христа. Някъде в града се танцува - вероятно младежко състезание на пиршество, от онези, при които виното подклажда закачките.
Наградата е винена кана, а върху рамото ѝ някой е издраскал, отдясно наляво, с още несигурните нови букви, цял хекзаметър: "Който от всички танцьори сега играе най-закачливо - негова да е тази...".
Оттам нататък редът се разпада в бъркотия от знаци, сякаш на пишещия не му стигат умението, мястото или трезвеността.
Каната ще прекара следващите две хиляди и шестстотин години в земята край Дипилонската порта, в квартала на грънчарите Керамейкос, докато през 1871 година не я извадят археолозите.
Днес тя стои в Националния археологически музей в Атина като един от най-старите гръцки надписи някога.
Вероятно първото гръцко изречения след Тъмните векове се оказва не закон, не име на цар, не сметка, а шега за танцьор, изписана в стихотворен размер върху съд за вино.
Ако това беше единичен случай, щеше да е анекдот. Но по същото време, на почти хиляда километра на запад, сцената се повтаря.
Островчето Иския в Неаполския залив, тогава Питекуса, е първото гръцко селище в западното Средиземноморие, основано от евбейци, аванпост на търговци и авантюристи.
През 1954 година археологът Джорджо Бухнер разкрива там погребение номер 168 в некропола Сан Монтано, определено първаначално като детско.
Така го определя самият Бухнер, но изследване на Мелания Джиганте и колеги от 2021 година открива в гроба останки и на трима възрастни.
Сред даровете в погребение 168 лежи глинена чаша за вино, внесена от Родос или от Северна Йония, с три издраскани реда.
Първият е закачка, която всеки слушател на Омир ще разбере: в "Илиада" старият Нестор пие от тежка чаша с четири дръжки и златни гълъби по тях, която само той вдига с лекота.
"Аз съм чашата на Нестор, от която добре се пие."
Думата "съм" всъщност е допълнена: първият ред е повреден и за него са предложени над петнайсет четения.
А следващите два реда, два правилни хекзаметъра, довършват шегата с намигване: "Който отпие от тази чаша, него мигом ще го обземе желанието на хубаво увенчаната Афродита."
Надигни чашата - и ще се влюбиш: наздравица, в която днешният читател няма да открие нищо чуждо.
Само че тази е от около 730 година преди Христа и е сред най-ранните записани гръцки стихове изобщо - при това стихове, които препращат към друг, по-стар текст.
За да бъде разбрана шегата, компанията на Питекуса трябва да е познавала епоса за Троя.
Находката от некропола е и най-старото веществено свидетелство, че Омировите сюжети вече са се разказвали на гръцките пиршества - чак до Италия.
Третият глас идва от север и е открит най-скоро.
Метони в Пиерия, северно от Олимп, е оживено пристанище на северния бряг на Егея.
При разкопките от 2003-2004 година на бял свят се връща цяла яма изподраскани съдове от края на VIII век - от транспортни амфори до чаши за пиене.
Най-много има да каже чашата на някой си Акесандър, надписана в ямбичен ритъм с малко битово проклятие: "Аз съм на Акесандър - а който ми посегне..."
Краят е отчупен, но в първото издание на надписа от 2012 г. Янис З. Цифопулос, Матейос Бесиос и Антонис Коцонас го реконструират като заплаха, че посегналият ще изгуби очите си - или парите си.
Заканата, разбира се, е на шега - но и тази шега е изречена в стих.
Три съда, три края на гръцкия свят - Атина, Неаполският залив, Пиерия - и едно и също откритие: когато писмеността се връща при гърците, тя се връща не чрез канцеларията, а чрез пиршеството.
Новите букви, заети от финикийците някъде около 800 година преди Христа (датировката е спорна) и дотъкмени с гениалната добавка на гласните, не принадлежат на никакъв дворец и на никаква каста писари - те са толкова лесни, че може да ги усвои всеки, който има повод и желание.
А първите поводи, съдейки по оцелелите свидетелства, са виното, флиртът, наградата, грижата никой да не посегне на любимата ти чаша и удоволствието да кажеш нещо в ритъм.
Някои учени отиват и по-далеч - Хенри Уейд-Гъри през 1952 година, а след него Бари Пауъл през 1991 година, защитават хипотезата, че самата азбука е била пригодена именно за да записва хекзаметри, тоест поезия.
Спорът остава нерешен, но фактите са налице: най-дългите от ранните надписи са в стих и върху съдове за пиршество.
Двете писмености имат различна съдба и причината е в предназначението им.
Линеар Б е съвършен за задачата си и умира заедно с нея: писмо, което служи само на счетоводството, споделя съдбата на счетоводителя.
Азбуката оцелява и завладява света, защото от първия си ден служи на нещо неунищожимо - на желанието на хората да се смеят, да се надиграват, да се задяват и да отбелязват, че тази кана е спечелена, тази чаша е под знака на Афродита, а тази е моя и не се пипа.
Всичко останало - законите, философията, историята, самата "Илиада" на папирус - идва после, изписано със същата азбука, която отначало служи за закачки и надписи върху съдове.
