На 2 август 216 г. пр.Хр. в равнините край Кана, в Южна Италия, се изправят една срещу друга най-многобройната армия, събирана дотогава от Римската република, и двойно по-малката войска на пълководеца, когото Рим от две години не успява нито да победи, нито да прогони. До залез-слънце на полето лежат около петдесет хиляди мъртви римляни — загуба, каквато нито една военна сила няма да познае в рамките на един ден чак до Първата световна война, двадесет и един века по-късно.
Битката при Кана е може би най-съвършената победа в античната военна история. И именно затова носи най-поучителното поражение: преподава се във военните академии и днес — не като спомен, а като действащ модел.
В края на III век пр.Хр. Западното Средиземноморие принадлежи на две сили с несъвместими амбиции: Римската република, чиято експанзия набира инерция, и Картаген — финикийската търговска сила на африканския бряг, в земите на днешен Тунис, чието богатство се умножава благодарение на колониите и корабоплаването. Съперничеството им за търговските пътища и близките острови поражда трите Пунически войни (римляните наричат картагенците "пуни").
Първата война завършва с римска победа и с тежки условия за Картаген; Втората е отговорът на "пуните" — и зад този отговор стои Ханибал Барка. Син на картагенски пълководец и възпитаник на военните лагери в Испания, според преданието още като дете се заклева в непримирима вражда към Рим. Преданието може да е украсило клетвата; животът му я потвърждава дословно.
През 218 г. пр.Хр. Ханибал предприема онова, което римските стратези смятат за невъзможно: превежда армията си— заедно с бойните слонове — от Испания през Пиренеите и Алпите и пренася войната на Апенинския полуостров, в сърцето на римските владения. Следват две съкрушителни поражения за републиката, при Требия и при Тразименското езеро, където в мъглата е унищожена цяла консулска армия.
Рим избира тактика на ненападение: консул Фабий Максим отказва директен сблъсък; изтощава нашественика с дребни удари и затруднява снабдяването му — стратегия, исторически оправдана и политически неизгодна, заради която съгражданите му го удостояват с подигравателното прозвище Бавния.
През 216 г. общественото нетърпение надделява. Републиката свиква осем легиона и търси помощ от съюзници. Близо осемдесет хиляди души са поверени на двама консули — Луций Емилий Павел и Гай Теренций Варон, които се редуват в командването през ден. Срещу толкова мащабна сила находчивостта на един пълководец не би трябвало да има решаващо значение.
Ханибал разполага с наполовина по-малко пехота — разнородна войска, съставена от либийци, иберийци и гали, обединена единствено от авторитета на командира си — но с две предимства: превъзходна конница и противник, който бърза войната да приключи.
Планът, замислен за равнината при Кана, принадлежи към онези решения, чиято гениална простота се разпознава едва след изпълнението им. Ханибал разполага в центъра най-нестабилните си части — галите и иберийците — в строй, изнесен дъгообразно към противника. Ветераните от Африка, най-боеспособната му пехота, застават в двата края на линията, извън обсега на първоначалния сблъсък. Римската маса удря изпъкналия център и той започва да отстъпва — премерено, със съпротива, точно колкото да поддържа у настъпващите усещането за близка победа.
Легионите се вклиняват все по-дълбоко; дъгата постепенно се обръща от изпъкнала във вдлъбната, докато римската армия, без да осъзнава случващото се, се озовава в капан. В този момент африканските ветерани се завъртат навътре от двата фланга, а тежката конница на военачалника Хасдрубал, разгромила междувременно римската, се завръща и напада пехотата им в тила. Примката се затваря: осемдесет хиляди души са обкръжени от петдесет.
Военната теория нарича маньовъра двойно обхващане и го издигне в недостижим образец — изпълнен с такава чистота един-единствен път, от пълководец без щабни карти и без свързочни средства, дирижирал жива геометрия от седлото.
Онова, което последва, е трудно да се нарича сражение. Притиснатите легионери са толкова близо един до друг, че мнозина не могат да вдигнат оръжие; методичното им избиване продължава с часове и изтощава самите победители. Загиват консулът Емилий Павел, двадесет и девет военни трибуни и около осемдесет сенатори — значителна част от политическия елит на републиката, остава завинаги на полетата край Кана.
Картагенските загуби възлизат на няколко хиляди души, понесени главно от съзнателно пожертвания център. Като свидетелство за мащаба на победата Ханибал изпраща в Картаген съдове, пълни със златните пръстени на падналите римски конници — отличителния знак на съсловието им — и нарежда да бъдат изсипани пред сената на родния му град.
Вечерта след битката началникът на конницата Махарбал настоява за незабавен поход към Рим, обещавайки вечеря на Капитолия на петия ден. Ханибал отказва: без обсадна техника укрепеният град е непревземаем. Репликата на Махарбал остава в учебниците, макар автентичността ѝ да е спорна и до днес: умееш да побеждаваш, Ханибале, но не умееш да се възползваш от победата.
Рим не се бави да отвърне. Сенатът ограничава публичния траур, отказва да откупи осемте хиляди пленници, за да не демонстрира слабост, попълва легионите с роби и длъжници и официално благодари на оцелелия консул Варон, задето "не се е отчаял". Държава, способна след петдесет хиляди мъртви на подобен жест, не може да бъде сломена с едно сражение, колкото и съвършено да е то.
Развръзката носи най-изящната ирония на античността. Сред малцината оцелели при Кана е деветнадесетгодишният военен трибун на име Публий Корнелий Сципион. Четиринадесет години по-късно именно той разгромява Ханибал при Зама, в Африка, и слага край на войната .
А битката при Кана живее втори живот във военната теория: германският генерален щаб гради по нейн образец плановете си за двете световни войни, а командващият операцията в Залива през 1991 г. я посочва като свое вдъхновение. "Всеки пълководец мечтае за своята Кана" — гласи академичната поговорка. Рядко се цитира продължението: Ханибал получи своята и загуби войната.
