Алберт Шпеер е двигателят на военната индустрия на Хитлер почти до края на войната и въпреки това си тръгва жив от Нюрнберг.
Започва да подготвя спасението си още във Фленсбург, на няколко километра от датската граница, където пристига в първите дни на май 1945 година.
Хитлер е мъртъв. Самоубива се в бункера под Райхсканцеларията на 30 април, два дни преди Берлин да капитулира пред Червената армия.
Гросадмирал Карл Дьониц, когото фюрерът посочва в завещанието си за свой наследник, обявява по радиото, че Германия продължава да воюва, и събира правителство в морското училище в Мюрвик, на брега на Фленсбургския залив.
Шпеер получава поста министър на стопанството и производството. Министър е основно на хартия, защото към този момент заводите в страната вече са или сринати, или окупирани.
Шпеер не се надява на снизхождение. Наясно е, че съюзниците ще изправят нацистките водачи пред съд и че той няма да бъде изключение.
Не посяга на живота си, за разлика от Гьобелс и от Химлер, който се отравя с цианкалий на 23 май, малко след залавянето си.
За американците и британците той е сред най-важните хора на режима, останали на свобода.
Любимият архитект на Хитлер, един от малцината, които фюрерът смята за приятели, през 1942 година поема министерството на въоръжението, а година по-късно и цялото военно производство на Райха.
Към лятото на 1944 година от германските заводи излизат почти три пъти повече танкове, самолети и боеприпаси, отколкото в началото на 1942-ра, при това под непрестанни бомбардировки.
Пропагандата тръби за чудо. Зад чудото обаче стоят милиони затворници от лагерите, военнопленници и насилствено докарани чужденци, които работят гладни и изтощени, мнозина от тях до смърт.
Във Вашингтон са решени да го поставят на подсъдимата скамейка. Пол Нитце обаче бърза да стигне до него преди прокурорите.
Бивш инвестиционен банкер, по това време той е заместник-председател на Службата за проучване на стратегическите бомбардировки на САЩ.
Войната в Европа е свършила, но в Тихия океан продължава и американците разчитат, че авиацията ще пречупи Япония.
За тази цел трябва да разберат как германската индустрия е издържала години на въздушни нападения, без да рухне, и по-добър източник на информация от Шпеер няма.
На 15 май Нитце вече е в замъка Глюксбург край Фленсбург, където е отседнал Шпеер.
В екипа му са икономистът Джон Кенет Гълбрейт, също нает от службата, преводачи и помощници.
Следват седем дни разпити, които повече приличат на лекции.
Всяка сутрин Шпеер облича костюм, сяда срещу американците и отговаря с готовност, която ги смайва.
Обяснява им как е лишил армията и партийните функционери от последната дума в производството и я е дал на самите индустриалци, как е пренесъл в заводите методите на Хенри Форд, кои съюзнически нападения са го затруднили и кои почти не са му навредили.
Не крие и друго. Макар отдавна да е знаел, че войната е загубена, месеци наред е обикалял страната и е държал речи пред работниците, за да не замлъкнат машините в цеховете.
Откровеността му е толкова голяма, че Нитце и хората му така и не събират смелост да го попитат какво знае за избиването на евреите.
Боят се да не развалят настроението му.
Шпеер отлично разбира, че оцеляването му зависи от това колко полезен, дори незаменим, ще изглежда в очите им. И постига своето.
"Предизвика у нас симпатия, от която всички тайно се срамувахме", признава по-късно един от разпитващите.
Щпеер специално се спира на един епизод от последните седмици на войната.
Според него, когато на 19 март 1945 година Хитлер нарежда да бъде унищожено всичко, което може да послужи на противника, от заводите и складовете до мостовете и железниците, той саботира изпълнението и застава на страната на германския народ, а не на фюрера.
Биографът му Магнус Брехткен смята, че тази му заслуга е силно преувеличена.
Най-много Нитце държи да научи какво се случва в бункера в последните дни на Хитлер.
Шпеер е сред хората, които го виждат малко преди самоубийството. Насочва американците към сейф в Мюнхен, където са копията от докладите му до фюрера.
Зад любезността му Нитце долавя и страх. "Веднага стана ясно, че Шпеер се тревожи да не бъде обявен за военен престъпник", спомня си той години по-късно.
На 23 май британски и американски офицери събират членовете на правителството на Дьониц на борда на кораба "Патрия", акостирал във Фленсбург, и ги арестуват.
Същия ден към Глюксбург тръгват танкове, а въоръжени войници нахлуват в спалнята на Шпеер.
Той ги посреща с думите: "Значи краят дойде. Добре. И без това всичко беше само една опера."
През септември му съобщават, че ще бъде съден за военни престъпления.
Затварят го в Нюрнберг заедно с двайсетина други от нацистката върхушка.
Процесът започва през ноември и трябва да покаже на света, че престъпленията срещу човечеството няма да останат ненаказани.
В съдебната зала се прожектират кадри от концентрационните лагери, оцелели разказват какво са преживели.
Според някои свидетелства Шпеер едва сдържа сълзите си. Когато сам дава показания, отрича да е знаел за унищожението на евреите.
Същото не може да каже за робския труд в заводите си. Доказателствата са неопровержими и той не се опитва да ги оспорва.
Поема отговорност за съдбата на тези хора, а като член на ръководството на държавата признава и обща вина за престъпленията на режима.
Повтаря, че е трябвало да знае, и настоява, че не е знаел.
За да се дистанцира от другите подсъдими, Шпеер разказва, че през февруари 1945 година е мислил да убие Хитлер, като пусне отровен газ във вентилацията на бункера.
Съседите му по скамейка избухват в смях.
През есента на 1946 година повечето обвиняеми са осъдени на смърт или на доживотен затвор. Шпеер получава двайсет години.
От бесилото го спасява поведението му в съда, а вероятно и седемте дни с Нитце също оказват влияние.
Излежава присъдата си в Шпандау в Берлин като затворник номер пет.
Чете непрекъснато, работи в градината и въпреки забраната води тайни бележки, които успява да измъкне навън.
От тях по-късно се раждат спомените му, издадени през 1969 година и известни на английски като "Inside the Third Reich", а след това и "Дневниците от Шпандау".
Излиза на свобода през 1966 година. Книгите му стават бестселъри, той забогатява и се установява в Хайделберг.
Образът на "добрия нацист", разкаял се технократ, който уж не е знаел за лагерите на смъртта, изглежда непоклатим до 1971 година.
Тогава историкът Ерих Голдхаген публикува статия, според която Шпеер е бил в залата в Познан на 6 октомври 1943 година, когато Хайнрих Химлер говори открито пред партийните ръководители за изтребването на евреите.
Шпеер признава, че е бил на срещата, но настоява, че си е тръгнал, преди Химлер да започне речта си.
Умира в лондонска болница през 1981 година.
Архитектът, който проектира бъдещата столица на Хитлер, оставя след себе си основно чертежи и макети.
Новата райхсканцелария, най-представителната му сграда, е съборена след войната, а от трибуната на Цепелиновото поле в Нюрнберг стои само част.
През 2007 година, повече от четвърт век след смъртта му, излизат наяве около сто негови писма до Елен Жанти, вдовица на водач от белгийската съпротива.
Пише ѝ в продължение на десет години. В едно от писмата признава онова, което е отричал цял живот:
"Няма съмнение - присъствах, когато на 6 октомври 1943 година Химлер обяви, че всички евреи ще бъдат избити. Кой ще ми повярва, че съм го изтласкал от съзнанието си? Щеше да е по-лесно да напиша всичко това в спомените си."
Версията на Шпеер обаче вече е стигнала до киното.
През 2004 година, три години преди появата на писмата, излиза филмът "Der Untergang", заснет по книга на Йоахим Фест, редактора на неговите спомени.
Екранният Шпеер слиза в бункера и признава на Хитлер, че е осуетил заповедта му за разрушаване на германската индустрия, точно както е описано в спомените на нацисткия министър.
