"Картаген трябва да се унищожи." Това е крилатата фраза, с която римският сенатор Марк Порций Катон Стари завършва почти всяка своя реч в Римския сенат, дори когато темата няма пряка връзка с Картаген.
С тези думи той не просто изразява политическо недоволство - той превръща личната си убеденост в общоприета политическа отправна точка, която неотклонно навежда римската обществена и политическа мисъл към един краен изход - унищожение на съперника.
Фразата "Картаген трябва да се унищожи" означава повече от военен заповеднически лозунг. Тя олицетворява страхове и амбиции, свързани с икономическа конкуренция по морските пътища, историческата вражда след Пуническите войни и римското убеждение, че съществуването на по-могъщ град представлява постоянна заплаха за римското превъзходство.
Катон не настоява за условно поражение или изплащане на репарации - той настоява за окончателно и фатално решение, което да премахне Картаген като политически и икономически субект веднъж завинаги.
Тази реторика намира пряко приложение в епилога на дългата римско-картагенска вражда - Третата пуническа война. Постепенното изтощаване на Картаген след първите две пунически войни не го прави по-малко опасен в очите на римляните. Напротив, възстановяването на търговската сила и конфликтите по африканския бряг дават повод за нови римски интервенции.
Катон и други подобни негови военни нагласи създават политическа атмосфера, в която всяка картагенска реакция, дори и защитен въоръжен отпор, може да се тълкува като предлог за пълно изтребление.
Резултатът е обсадата и разрушението на Картаген: римския блокаж, изкопаването на насипи, морските сблъсъци, уличните сражения, превзаменето на къща по къща и накрая опожаряването и разоряването на града.
Думите на Катон се превръщат в реалност. Картата на Средиземноморието се преначертава, а "Картаген трябва да се унищожи" остава символ на онова безкомпромисно, имперско мислене, което от една страна гарантира римското господство, а от друга оставя трайни етични и политически въпроси за цената на такава победа.
Третата пуническа война се води от 149 г. до 146 г. пр.Хр. Това е третият и последен сблъсък между Римската република и Картагенската (Пуническа) империя.
Тя завършва с пълното унищожение на Картаген, поробването на населението му и утвърждаването на римското господство над западното Средиземноморие.
Първата и втората пуническа война (264-241 г. пр.н.е. и 218-201 г. пр.н.е.) на практика лишават Картаген от политическа сила. Въпреки това, търговията му процъфтява през II век пр. Хр., което предизвиква завистта на римските търговци.
Когато през 150 г. картагенците отговарят с оръжие на нападенията на царя на Нумидия - Масиниса, те нарушават договора с Рим, което става повод за римска интервенция в Африка.
Рим изпраща армия, а Картаген се опитва да избегне разрушение, като предава 300 заложници и оръжията си. Но когато римляните настояват градът да бъде преместен поне на 16 километра навътре от морето, което би унищожило морската му търговия, картагенците вдигат бунт. Така започва обсадата, която продължава две години.
През 147 г. командването е поверено на Публий Корнелий Сципион Емилиан Африкански Нумантин, осиновения внук на Сципион Африкански, победителят от Втората пуническа война.
Сципион укрепва блокадата, като издига стена през провлака, на който се намира градът, и прекъсва всички морски доставки.
Основният му удар идва откъм пристанището, където, въпреки ожесточената съпротива, римляните пробиват защитата и завладяват улиците къща по къща, настъпвайки към цитаделата.
Под непрестанните нападения на картагенските конници, римляните издигат тарани (древно обсадно бойно средство), които се управляват от по 6000 души всяко. Картагенците, сражаващи се за оцеляването си, правят смели излизания, за да унищожат римските обсадни машини.
Сред хаоса и ожесточените битки СципионЕмилиан проявява изключителна доблест и стратегия. Той е биологичен син на победителя над Македония - Луций Емилий Павел Македоник. След време е осиновен от Публий Корнелий Сципион и става част от рода на Сципионите.
Емилиан бързо се издига в римската йерархия. Дори законът lex Villia annalis, който определя минимална възраст за висши длъжности, е отменен, за да може той да бъде избран за консул.
Когато Сципион Емилиан пристига отново в Картаген през 147 г. пр. Хр., намира римската армия в хаос и деморализация. Неефективното командване и неопитните легиони задържат войната без успех. Адмирал Луций Хостилий Манцин поддържа блокадата, но без резултат. Сципион обединява силите си и организира решителен щурм.
Неговите хора се изкачват по изоставена кула, превземат стените и отварят порта за основната армия. Но настъпилата нощ и непознатият терен го карат да оттегли войниците си, страхувайки се от контраатака.
Обезумял от страх от дезертьорство, картагенският пълководец Хасдрубал Боетарх изкарва пленени римляни на стената и ги измъчва и убива пред очите на лагера. Сципион никога не забравя това зверство.
Той разбира, че обсадата ще продължи, докато Картаген има достъп до морето чрез своя прочут кръгъл пристан. Затова заповядва на войниците си да изкопаят канали и насипи, въпреки постоянния обстрел.
Римските инженери изграждат насип през самото пристанище, като отрязват последната връзка на Картаген със света. Тази преграда има символично значение - морето, което шест века храни народа на Картаген, сега се обръща срещу него.
Паниката в града обхваща всички. През нощта мъже, жени и деца започват да копаят нов канал към морето и да строят импровизиран флот. На следващата сутрин римляните с изненада виждат 50 картагенски кораба, излезнали в открито море - последният флот на Картагенската империя.
В демонстрация на морското си майсторство картагенците се бият с изключителна храброст, като атакуват и маневрират около по-тежките римски кораби. Сражението продължава с часове, но в крайна сметка разбитите кораби запушват пътя им за отстъпление.
Без изход, картагенците се опитват да изтеглят корабите си към брега, но мнозина са ударени от римски тарани или се разбиват в скалите.
Откъснати от морето, жителите на Картаген започват да гладуват. Сципион, макар велик военачалник, няма търпение врагът да умре от глад. Затова той решава да нанесе последния удар сам.
От насипа, издигнат пред пристанището, римляните нападат стените на града. Но картагенците не се предават. През нощта влизат във водата, плуват до римските машини и ги подпалват, макар самите те да умират под стрелите и копията.
Въпреки щетите, Сципион поема командването на кавалерията и отблъсква врага, след което превзема близкия град Неферис и насочва атаката си към цитаделата на Картаген - Бирса.
Римляните навлизат в града квартал по квартал, отказвайки да използват обсадни машини. Високите шестетажни сгради се превръщат в крепости, откъдето защитниците обстрелват нападателите.
С жестоки битки римляните завладяват всяка постройка, прехвърляйки дъски между покривите. В отговор на жестокостите на Хасдрубал, Сципион заповядва да бъдат подпалени всички останали сгради, за да се унищожат защитниците на Картаген.
Градът гори шест дни. От развалините 50 000 оцелели мъже и жени излизат пред Сципион, държейки маслинови клонки - символ на капитулация. Той дарява живота им, но Хасдрубал Боетарх и семейството му се затварят в храма на Ескулап.
Съпругата на Хасдрубал подпалва храма, убивайки децата си, за да не попаднат в римски ръце.
Римляните плячкосват града по обичайното си право, а Сципион наблюдава с мрачното предчувствие, че някой ден Рим може да сподели същата съдба.
През 146 г. пр.н.е., същата година, в която пада Картаген, римляните унищожават и Коринт, последния свободен град от Ахейския съюз. Така Гърция губи и последните си остатъци от независимост, а цялото Средиземноморие преминава под римско господство.
Векове наред съперничеството между Картаген и гръцкия свят определя облика на Средиземноморието. Сега и двата врага се прекланят пред силата на Рим. Морето, някога дом на множество култури и езици, се превръща в римско владение - Mare Nostrum.
