Когато в нощта на 11 януари 2014 година под прозореца му се появяват полицаи, Габриел Е. не бяга.
Събужда жена си, казва ѝ спокойно, че силите на реда идват за него, целува я и сам им отваря вратата.
Сред хората с каски има негови бивши колеги от WEGA, елитната част на виенската полиция.
На разпита не увърта. А когато го питат защо е извършил обира, следователите приемат отговора му за евтино оправдание: парите не са за него, а за изоставени деца в Африка.
Иска да построи сиропиталище.
Колкото и да е трудно за вярване, това е самата истина. Тя обаче няма да му спести затвора.
Нощта на 22 декември
Обирът е извършен за броени минути.
Малко след полунощ брониран ван на охранителната компания "Лумис" спира пред вграден в стена банкомат на празна виенска улица.
Двама охранители влизат в тясното преддверие зад машината, за да я заредят.
Отвън ги чакат двама души в черно, с маски и оръжия с червени лазерни мерници.
Пистолетът на Габриел не е зареден, а този на съучастничката му е въздушен, купен от спортен магазин.
Когато нахлуват вътре, ги чака първата изненада: охранителят е само един. Колежката му е в малката тоалетна в преддверието.
Няколко секунди никой не знае дали тя вика помощ. После се чува казанчето и жената излиза, закопчавайки панталона си.
Двамата пазачи лягат на пода с белезници, а Габриел започва да крещи заплахи на развален немски с престорен руски акцент, за да заблуди разследването.
В това време съучастничката му мълчи, за да не я познаят по гласа. Тя изпразва вана, като тъпче в сакове пачки от близо двайсет каси.
Докато товари парите, към нея се приближава старец и пита кога ще работи банкоматът. "По-късно", отвръща тя.
На тръгване Габриел залива охранителите с кофа сапунена вода, за да заличи следите.
С близо три милиона евро плячка това е най-големият въоръжен грабеж в историята на Австрия.
Една-единствена грешка
Планът е изпипан, благодарение на вътрешна информация - маршрутите, графиците, кой охранител в коя смяна е.
Тамара С., бивша служителка на "Лумис", която навремето е разпределяла курсовете на инкасо колите, влиза в съблекалнята на бившия си работодател с непроменения си код за достъп и краде униформа.
С нея и с тъмна перука отива в офиса на водопроводната фирма, която стопанисва преддверието с банкомата, и излиза оттам с дубликат на ключа.
Двамата подбират деня на обира внимателно.
Отказват се от една дата, защото във вана ще бъде охранител-културист, и се спират на празничните дни, когато банкоматите са пълни с милиони евро.
Пропускат обаче една подробност: новата камера в банкомата, която при всяко зареждане снима улицата през няколко секунди.
Кадрите са размазани, но показват, че човекът, влязъл във вана, стои изправен под ниския таван.
Разследващите търсят жена. Тамара е висока метър и шейсет, а един от охранителите се сеща за нея още преди да види снимките.
На 10 януари полицията разбива вратата ѝ с таран и хвърля вътре светлинно-шумова граната.
Обучено куче открива в прахосмукачката ѝ последните 270 евро от обира. За себе си е взела само хиляда.
Тамара първо отрича, после разказва, че са я принудили маскирани непознати, а накрая назовава истинския си съучастник.
Помагачът
Американският журналист Матю Улф години наред разговаря с двамата и възстановява историята им подробно за списание The Atavist.
Самият Габриел търси обяснението за постъпката си в детството.
Той израства в Тирол с баща алкохолик, който бие синовете си, и с баба, която ги заключва за наказание в тъмен килер.
Полицейската му кариера е блестяща, докато през 1994 година, при гонка с наркодилър, двамата мъже не се прострелват взаимно в бедрата.
След месеци рехабилитация напуска службата, основава частна охранителна фирма и забогатява.
Повратният момент настъпва в Габон, където от 2006 година обучава специална полицейска част по договор с министерството на отбраната, начело с Али Бонго, син на корумпирания президент Омар Бонго.
Съкрушава го гледката на окаяни колиби на сто метра от сгради с невъобразим разкош.
Габриел започва да раздава пари на всеки нуждаещ се, когото срещне.
После прави същото и в Европа, като кара пълни багажници с дрехи и играчки до бедни румънски села.
Продава аудито си, а след него и ролекса. При обиска в апартамента му полицаите намират торби с нови дрехи, приготвени за даряване.
Случайната помощ обаче не го удовлетворява и той започва да чертае свой собствен проект.
Нарича го Blue Sky Village, "Селото на синьото небе": сиропиталище в Африка, в което всяко дете има своя шарена къщичка и никога не се страхува.
Детето, затваряно в килера, иска да построи място, в което никой не е затворен.
Пресмята, че за начало му трябва около милион евро, и разпраща десетки писма до фондации и богати меценати.
Отговорите са малко и в един и същ дух: нямате опит, дарете на някоя съществуваща организация.
Габриел е бесен на организаторите на благотворителни балове, на които според него парите се пилеят, докато деца гладуват.
Запознава се с Тамара чрез общ познат.
Хайнц, бивш колега на Габриел от WEGA, отговаря за сигурността в "Лумис", наема Габриел като консултант и има връзка с Тамара.
Нейният живот също е белязан от лични трагедии.
Мечтае да бъде професионална тенисистка, но когато е на петнайсет, баща ѝ загива в катастрофа и семейството ѝ остава без средства.
Следват тежка връзка и години в охранителния бранш.
Връща се от благотворително пътуване до Молдова без телефон и без пари в портфейла, защото е раздала всичко, и скоро продава мерцедеса си.
Двамата се сближават в петдесятната църква, която посещава Габриел, и след службите често ядат пица заедно, а остатъците оставят на бездомници.
Тамара има определение за това, което ги свързва: Helfersyndrom, синдромът на помагача.
Терминът е на германския психолог Волфганг Шмидбауер, който през 1977 година описва хора, обикновено с травматично детство, за които грижата за другите е единственият източник на спокойствие.
Нуждата да помагат става неконтролируема и може да доведе до прегаряне и депресия.
Шмидбауер предупреждава и за по-опасните последици - в стремежа си към постигане на целите си, помагачът може да загуби преценка кое е редно и кое не.
Двамата така и не се съгласяват кой пръв е предложил обира.
Според Габриел идеята е подметната на шега, докато ядат пица през лятото на 2013 година, а Тамара я приема насериозно.
Според нея той вече има нахвърлян план.
И двамата обаче оправдават деянието по един и същ начин - застраховката ще покрие загубите, никой няма да пострада, а парите ще отидат за сираци.
Габриел вече знае как да ги изнесе - скрити в контейнер със стари телевизори и видеокасетофони за Екваториална Гвинея, където го чакат нови ангажименти.
Робин Х.
Още щом се връща у дома след обира, Габриел осъзнава, че е допуснал най-голямата грешка в живота си.
Скрива парите в три куфара на тавана на тъста си в Каринтия.
Семейството се събира да празнува Коледа и на Бъдни вечер Габриел пийва повече бира, отколкото обикновено.
Хайнц, без да подозира нищо, се обажда и му съобщава, че полицията търси жена от фирмата.
Габриел изпада в паника и според собствените му думи пуска десетки хиляди евро в пощенските кутии на бедни съседи и на една църква. Властите така и не го потвърждават.
Тамара оставя на предното стъкло на колата му бележка с нов телефонен номер и я подписва "Робин Х."
По-късно Габриел определя ареста като облекчение.
В съда, шест месеца след обира, двамата научават, че все пак има пострадали от действията им.
Пазачите разказват, че са очаквали куршум в тила, а жената дълго не е можела да се върне на работа.
Съдия Клаудия Цьолнер отсича, че абстрактната идея да откраднеш, за да спасиш деца, не е мотив, който заслужава уважение, и осъжда двамата на по осем години затвор, необичайно тежка присъда за Австрия.
Годините в килията не са единствената последица за "филантропите".
Братът на Габриел, юрист в полицията, прекъсва всякакъв контакт с него, втората му съпруга подава молба за развод, а синът му признава, че ту иска да прегърне баща си, ту да го удари.
Габриел и Тамара спират да си говорят и всеки обвинява другия, че го е въвлякъл в престъплението.
И двамата са освободени предсрочно в края на 2018 година.
Тамара работи в погребална агенция, раздава дрехи на украински бежанци и прибира бездомни котки.
Признава, че все още не може да откаже на никого, който е в нужда, и че приятелка следи да не прекалява.
Габриел шие тапицерия за луксозни джипове, преживява "бърнаут", ходи на терапия и дарява на SOS Детски селища - точно такава организация, каквато преди е отказвал да подкрепи.
"Престъплението си остава престъпление, дори подбудата да е благородна", пише той днес.
Но пести пари за Селото на синьото небе и казва, че няма да напусне този свят, преди да го види построено.
