Чудовищната енергия на двете виолончела
Вече е осем и петнайсет. Публиката за трети път избухва в аплодисменти, за да прикани Лука и Степан да излязат на сцената. Светлините изгасват, прожекторите светват. Относителна тишина в огромната зала, която се пръска по шевовете. Няма празно място. И най-хубавото – публиката е разнородна. Млади, възрастни, мъже жени, двойки, приятели. По това се познава дали музиката ти наистина е гениална.
Оркестърът излиза. Аплодисменти. След малко пак – тишина. Вълната тръгва от онези, които имат по-добра видимост. Но е толкова мощна, че на всички ни става ясно. И след две секунди 2CELLOS вече са на сцената. Енергията веднага се променя, щом на сцената излизат Лука Шулич и Степан Хаусер. Кратка интродукция от Степан, който пуска елегантни шеги с умишлено дрезгав глас и онова, за което всички бяхме там започна.
Един акорд беше достатъчен. Още първият допир на лъковете до струните отключи неописуемата енергия, която се плъзна като ток през всички нас и ни прикова на място. 2CELLOS откриха концерта си с песента от „Огнените колесници“, композирана от Вангелис. Какво по-добро начало на спектакъла, която щеше да ни изцеди докрай, за да ни изкара от залата презаредени, зашеметени и екзалтирани? Двамата мъже свирят, а зад тях на видеостената вървят графики към всяко изпълнение. От време на време се появяват и кадри на двамата в близък план, за да може цялата зала да ги види. Далеч преди този момент вече емоциите бушуват толкова силно, че не можеш да опишеш преживяването.
Концерт? Не. Двата часа снощи, в които 2CELLOS свириха в Арена Армеец не бяха обикновен концерт. Не бяха и за двама музиканти, решили да изпълнят любимите ни парчета, но в нов аранжимент.
Това бяха две чудовищни енергии, които подлудиха хиляди хора, това бяха нови прекрасни усещания върху богато поле от спомени. Спомени, които свързваме с конкретната музика от Game of Thrones, например. Всичко е ново. Това е уникалното на двете млади момчета. Свирят сякаш нови, ненатоварени с милиони асоциации парчета. И откриваш пак уж едно и също нещо всеки път. Moon River на Хенри Манчини от филма „Закуска в Тифани“ е нова песен, която идва от лъка и струната. Те правят любов и от най-високата точка на залата си личи, че са в перфектна хармония. Гледаш балерината, която танцува на видеостената, прожекторите осветяват залата в синьо… и нямаш какво повече да кажеш. Искаш просто да полетиш.
Getty Images
Концертът е част от световното турне на известната инструментална група и се състои от две части. Първата (към която си запазвам правото да бъда повече от пристрастен) е изпълнения от новия им албум, SCORE. Един час филмова и телевизионна музика – Джеймс Хорнър, My Heart Will Go On, The Godfather, Gladiator, Lord of the Rings, “Списъкът на Шиндлер“, „Смело сърце“, и разбира се Game of Thrones и Breakfast at Tiffany’s. Публиката мълчи, не мърда, след всеки финал аплодисментите стават все по-шумни и виковете – все по-силни. Енергията е навсякъде, въздухът трепети, барабанистът е в екстаз след любимата си песен, а от лъковете на двамата мъже се късат все повече косми. Красиво е. Неописуемо красиво. Степан Хаусер е по-екстровертния от двамата, той се включва за кратко със закачливите си шеги през определен брой песни. Но крайното избухване дойде през втората част – рокът. Култовите парчета на AC/DC, Metalica, Michael Jackson… Тук вече публиката не издържа. Стана от местата си и за броени минути мястото пред сцената се напълни. Толкова му трябваше на Степан. Рокът тресе залата, рокът е още по-прекрасен, когато идва от виолончелото. Степан ляга на сцената, тресе се, свири, става, скача по сцената, докосва феновете, те изпадат в екстаз. Всяка нова песен влиза все по-мощно. На финала лъковете са изпокъсани и разбираме, че всяка поредна песен е дар, на който можеш да се насладиш сега и само сега.
Прибираме се вкъщи. Не е толкова студено, колкото на идване. Мираж ли е това или е истина. Все тая. Моята версия си е моя версия и ме устройва перфектно. София, със своя леден нощен живот, изглежда красива. Влажните и хлъзгави тротоари няма да са отвратителни за известно време. А вечерта, вкъщи се прибираш необичайно зареден, въпреки че си бил навън от сутринта. И чуваш гласът, който крещи „Искате ли още?“. Разбира се, че искам още! Елате пак, излезте на сцената и ни попитайте. Защото всички искаме още!
