Жан-Клод Юнкер и водовъртежите на европейската политика
Елица Златева, www.eumyths.wordpress.com
Неизвестните около ЕС за следващите пет години станаха с едно по-малко след оповестяването на структурата и разпределението на портфейлите в екипа на избрания за председател на следващата Европейска комисия Жан-Клод Юнкер. Процесът на преговори премина спокойно, въпреки елемента на напрежение около бройката жени в новата Комисия, а сътресенията в процеса на определяне на отговорностите не излязоха извън рамките на нормалните междунационални и междуинституционни игри. Повечето сигнали сочат, че Юнкер няма да има проблеми с одобрението на екипа си в Европейския парламент през октомври.
След инфарктните последни пет години на битки с глобалната криза и със собствените призраци (неефективност, неадекватност, трансфер на суверенит, евроскептицизъм) ЕС наистина се нуждае от завръщане към спокойствието, стабилността и предвидимостта от предишните периоди на интеграцията. Силният състав на новата Комисия (5 бивши премиери, 3 вицепремиери, 10 бивши министри и 7 комисари с втори мандат) и умело подреденият пъзел на портфейлите, който отдава дължимото на географските, политическите, партийните и персоналните баланси, са силни предпоставки за евентуален здрав захват върху кормилото на интеграцията. Няма никакво съмнение, че Жан-Клод Юнкер е един от най-добре подготвените за това политици в Европа. Валиден обаче остава въпросът дали неговият ред да направлява европейските политики не идва прекалено късно.
Юнкер беше потенциален кандидат за председател на ЕК още преди десет години. Преди пет той беше едно от обсъжданите имена за председател на Европейския съвет. И в двата случая пречка пред избирането му бяха опасенията, че опитният люксембургски политик и безспорен доайен сред държавните и правителствени ръководители в ЕС по онова време няма да прояви достатъчна сговорчивост за отчитане на интересите на влиятелните държави членки при формулирането и прилагането на европейските политики. Избирането му за председател на ЕК днес стана възможно благодарение на политизирането на избора за титуляр на този пост чрез провеждането за пръв път в историята на ЕС на персонализирани кампании за Европейски парламент от големите европейски политически партии.
По ирония на съдбата обаче тъкмо това, което помогна на Юнкер да застане начело на Комисията, ще бъде основният му проблем през следващите пет години. Християндемократическият председател на Комисията винаги ще остане длъжник на социалдемократите в Европейския съвет, заради това, че те в крайна сметка се съгласиха с неговата номинация. В отношенията му с Европейския парламент пък винаги ще бъде извадена пред скоби несигурната подкрепа на социалдемократите, които няма да престанат да подозират десния Юнкер в недостатъчна грижа за социалното измерение на европейската интеграция.
Сложният баланс на интереси, който ЕК ще трябва непрекъснато да налучква през идните пет години, вече пролича в политическата програма на нейния избран председател. В навечерието на номинацията си от лидерите на ЕС Юнкер беше принуден да се съгласи с основната теза на социалдемократите, че досегашните мерки за изход от кризата са пренебрегнали социалната справедливост в Съюза и обеща да предложи мерки за възстановяването й. Той се ангажира освен това да търси „широк консенсус във всички институции на ЕС“ и да работи за „Европейски съюз, който действа по-мащабно и е по-амбициозен по големите теми и предприема по-малко действия и е по-сдържан по темите от малък мащаб“. Преведено на обикновен език това означава, че новата ЕК ще се съобразява силно с искането на европейската левица за повече социални мерки в европейските политики, ще продължи да избягва конфронтацията със Съвета (т.е. няма да скъса с компомисната практика на Комисията „Барозу“ по отношение на претенциите на държавите-членки) и ще е склонна на отстъпки в полза на засилването на националните правомощия (за което настоява заплашващата с напускане на Съюза Великобритания). Юнкер освен това даде сигнал, че е готов да си затвори очите за някои пропуски в бюджетната дисциплина като обеща максимална гъвкавост в прилагането на Пакта за стабилност и растеж (за което настоява основно Франция).
Всичко това не би било проблем, ако целта беше единствено възстановяването на доверието на гражданите към ЕС. Действително, в програмата си Юнкер декларира, че счита за своя основна задача възстановяването на мостовете на доверие в Европа след кризата. Избраният председател на ЕК обаче отиде още по-далеч като се ангажира с провеждане на “политически, а не технократски диалог” по основните въпроси. От гледна точка на ролята на ЕК в институционния триъгълник със Съвета и Парламента тази формулировка може да се окаже неприятен институционен капан, който да попречи на адекватното управление на европейките политики на съюзно ниво.
Ако запитаме екипа на Юнкер и него самия какво означава фразата „политически диалог“ в горния контекст, вероятно биха ни обяснили, че става дума за предлагане и провеждане на политики (policies) в смисъла на постигане на определени стратегически цели чрез конкретен набор от инструменти и мерки. Нищо обаче не гарантира, че след цяло десетилетие излъчвани от ЕК политики на най-малкото общо кратно Парламентът и Съветът ще разберат намеренията на Юнкер точно по неговия начин. Далеч по-вероятно е техният прочит на заявката за политически диалог да се сведе до провеждане на определена „политика“ (politics) в партиен и идеологически смисъл. Това ще е моментът, когато между „Берлемон“ (централната сграда на ЕК в Брюксел) и „Леополд“ (централата на ЕП) ще започнат да прехвърчат искри.
Този момент може никога да не настъпи, ако Юнкер успешно прегази водовъртежа от разнообразни предизвикателства около встъпването си в длъжност и хване бика за рогата от самото начало. В случая става дума за прехвърлянето на власт от националните държави към ЕС, което винаги е било един от най-големите идеологически и практически проблеми на интеграцията. Развихрянето на дълговата криза преди пет години го изостри, тъй като липсата на съюзни механизми на реакция и приплъзването на инициативата за създаването им от ЕК към Европейския съвет и Съвета на ЕС повишиха самочувствието на държавите-членки и апетита им за повече независимост от Брюксел. Затова най-голямото предизвикателство пред Комисията „Юнкер“ всъщност ще бъде не решаването на конкретни управленски въпроси, а придърпването на власт обратно към институциите на Съюза и възстановяването на ролята на ЕК като инициатор, а не просто медиатор на политики.
Съюзник на ЕК в тази битка ще бъде глобалната и европейска конюнктура, която стеснява полето за политическо маневриране (в смисъла на “politics”). За пръв път от 1952 г. насам гражданите, политическите партии и институционните елити имат съгласие по основните задачи на интеграцията: създаване на работни места и осигуряване на икономически растеж. Това съгласие пролича в проучванията на общественото мнение „Евробарометър“, в почти пълното съвпадение на приоритетите в предизборните програми на основните европейски политически партии и в съдържанието на стратегическите програми на европейските институции през последните пет години.
За Комисията „Юнкер“ в сравнение с предишните Комисии, които работеха далеч от фокуса на общественото и политическо внимание, това е огромен начален капитал, тъй като осигурява възможности за разнопосочен натиск в подкрепа на едно или друго политическо (в смисъла на “policies”) решение. Дори само три от десетте приоритета на програмата му (енергиен съюз, укрепване на промишлената база на вътрешния пазар и създаване на нова европейска политика за миграцията) да се реализират, бившият люксембургски премиер ще остане в историята на ЕС като лидера, осигурил трамплин за устойчивото развитие на Съюза през следващите десетилетия. Предстои да видим дали новата ЕК ще устои на натиска отляво за натрупване на нови дългове в подкрепа на икономическия растеж.
Поставянето на източноевропейци на ключови постове в „Берлемон“ може да се интерпретира като заявка за наистина сериозни намерения в осъществяването на програмните приоритети на Юнкер при изпълнение на другото фундаментално условие: запазване единството на Съюза. За разлика от уморените от шест десетилетия интеграция западноевропейци източноевропейците все още възприемат Европейския съюз като кауза, за която си струва да се борят. И ако изобщо си струва да се говори за изместване на центъра на тежестта в ЕС от Запад на Изток, то е именно в този смисъл.
Десет години след Голямото разширяване на ЕС категориите „Изток“ и „Запад“ може и да са валидни икономически, но стават все по-неточни географски и от гледна точка на влиянието на съответните страни в процеса на вземане на решения (припомнете си, например, кои държави-членки бяха против и кои бяха за санкциите срещу Русия). Определяйки ролите на членовете на екипа си Юнкер очевидно разположи на ключовите места хора, на чиято енергия в подкрепа на интеграцията ще може да разчита.
Първите стъпки на Жан-Клод Юнкер в най-деликатната зона на отношенията в ЕС изглеждат умели и успешни. Той ще встъпи в длъжност с един като цяло компетентен и амбициозен екип и с адекватна и реалистична политическа програма. Поне в началото на мандата си новата Комисия ще може да разчита на безпрецедентно широка гражданска, политическа и институционна подкрепа. Останалото ще зависи от запазването на усещането за единство и за обща отговорност към постигането на целите на ЕС и от майсторското лавиране в многобройните водовъртежи на интеграционното съжителство. Всъщност, едва в края на мандата на Жан-Клод Юнкер ще стане ясно дали в негово лице ЕС най-после е получил наследника на Жак Делор или просто подобрено издание на Комисиите „Проди“ и „Барозу“.
