Вълкът

Тодор Коруев

От някогашните родопски кехаи и овчари не бихте чули да произнесат гласно думата „вълк“, за тях това е табу, наричат неизменния си враг „дивото“, в други краища му викат „дивечина“. Евфемизмът се е породил от естествения страх у човека и сякаш е опит да се избегне неизбежното. Иначе казано, умишленото „забравяне“ на истинската дума и заменянето й е прокобяване „да не ти излезе вълк насреща“. „Според българските дуалистични легенди, чиито корени трябва да се търсят в апокрифите и езическите вярвания, вълкът е създаден от дявола“ – пише проф. Иваничка Георгиева в „Българска народна митология“ и добавя, че и „дяволът се страхувал от него“. Вълкът е нечиста сила като козата и черната котка, и символ на смъртта като гарвана. Нищо, че в приказките Кумчо Вълчо е глупав и винаги е надхитряван от Кума Лиса.

Народната вяра казва, че от Архангеловден до Коледни заговезни вълците бесуват, тогава са и т.нар. вълчи празници, през които стопаните лепят кал зад вратата, за да „залепят на вълка очите“, другаде овчарите обикалят стадото три пъти с отворен катанец и нож и после заключват катанеца и слагат ножа в канията. Така „устата на вълка е затворена“.

Толкова за „вълчите празници“, сега за вълчите делници. „Вълчи терор край панагюрските села“ – чета във вестник, който съобщава, че глутница е разкъсала 20 коня на Петър Петришки, който отглеждал коне в близка гора до с. Поибрене – общо били 34. Гладните зверове били едри, движели се по 5-6 и слизали от билото на Средна гора да търсят храна. Поибренци почти всяка нощ чували вълчи вой. Местните хора не помнят подобна инвазия и се страхуват, че като падне снегът, вълчите набези ще се увеличат. Местен ловджия вече е убил пет хищника.

„Огромен звяр разкъса 18 овце край село Конуш“ – заглавие от вестник, който разказва как единак напада стадото на Николай Атанасов, който намира отмъкнатата плячка в мочурище, в което звярът ги е ръфал една по една, и тегли чертата: една изядена овца, умъртвени общо 16 овце и две кози. Знае се: „Вълк пастърма не прави“.

Сега се отправяме в Източните Родопи, там като че ли е Меката на вълците. Сред най-застрашените райони от вълчата напаст са селата в Ивайловградско – Черничево, Чучулига, Бубино, Глумово. Казват, че там е: „най-диво, малко хора, пресечен терен, храсти и драки. И земеделците, и чобаните, в двайсет и първи век, се страхуват да излязат по ниви и пасища. Защото вълците не прощават никому. Настървени, пред погледа на овчаря, удушват по две-три овце или кози, разкормят ги, без да им мигне окото, и изчезват с плячката си“ – чета във в. „Нов живот“, излизащ в Кърджали, в който се разказва как глутница нападнала и разкъсала юница пак пред очите на пастира. Викал, въртял се и хвърлял по тях тоягата си, но те, вместо да се уплашат, го подгонили. Добре че човекът ловко се метнал на клона на едно дърво, изкатерил се по ствола, та си спасил живота. „Както се казва, зъбът е опрял до гърлото. Селяните се питат колко още могат да търпят? Трябва ли човек да бъде разкъсан, да се затюхкат и ловците?“ – пише авторът Димитър Иванов.

Така е и в общините Момчилград, Крумовград, Кирково и Кърджали. Цитирам: „Кървав вълчи пир на Дамбалъ“, „Вълчица с пет малки върлува по селата край Момчилград“, „Вълчи глутници кръжат край Кърджали“, „Вълци пак се гостиха с плячка от стадата“, „Вълчица изяде магаре в Манчево“ (било вързано в двора!) и т.н. – ето как се осветляват „вълчите делници“ в печата. На много места в тези покрайнини през по-голяма част от годината домашните животни са пуснати свободно и не се прибират със седмици, дори месеци, и колко му е да станат лесна плячка за хищника. Закрилникът на обитателите на селата и махалите, на пастирите в Източните Родопи от вълчата напаст не е държавата, а ловците, те „пазят“ не само говедата и овцете на местните хора, но и сърните, елените и другия дивеч. Не катанец, само куршум заключва устата на вълка. Всеки път, когато в Момчилград гостувам на моя приятел Кънчо Желев, се дивя пред трофея му – убития от него вълк. От Къната знам, че вълкът, додето е жив, опашката му не се мери. Иде зима, може да е люта, с вълчи преспи и вълчи нощи, а както казва Сусо с клюводръвеца от „Януари“ на Йордан Радичков „зиме всичко гледа да е по-близко до човека, звяр ли е, грип ли е, дух ли е все се навърта покрай човека“. Затуй и чобаните проплакват на авджиите да ги бранят от „дивото“, без тях „вълци ги яли“. Макар че убиването на това „дяволско“, жестоко, но умно, животно не е лесен и безопасен лов.

Има вълци, ала има и върколаци (човеци-вълци), единаци, а и цели глутници населяват политиката. За едните и за другите няма по-хубаво време от мъгливото.