Толкова ли е зле, колкото го дават по телевизията? Не, много по-зле е!

| от |

Юлия Маркова

Хей, вие, тези дето скролвате из фейсбук. Пробвали ли сте се някога да помогнете? Да свършите някаква работа, без да ви плащат за нея? (За тези, които са го правили се радвам, няма нужда да ми отговарят. И нямам нищо против платената работа – трябва да ядем все нещо, но просто нещата там са различни.)

varna

Обикновено не публикувам твърде много из фейсбук. Даже почти не го правя, особено пък по нашумели теми. Но днес ми дойде вдъхновението, така че ще попиша, а който иска да чете. Няма да се тагвам в кафето или фитнеса – само ще разкажа как мина основната част от деня ми. Който ме познава достатъчно, ще знае, че далеч не съм от най-чувствителните и емоционалните. Започнах да се занимавам с доброволчество, защото ми предлагаха сертификати… И не е като затова да не съм правила доста безмислени неща, но поне шепата струващи си промениха нещо в мене. И точно онова промененото в моето аз ме накара да се осъзная, да взема назаем едни гумени ботушки, да се кача в двойката с група приятели и да поема към Аспарухово, където проблемите вече са истински.

И така стигнахме до сборния пункт, награбихме кофи и лопати, разпределиха ни и поехме към улица „Горна Студена” – тамън онази много пострадалата зад станалия забележителен от новините трафопост с графит „ФАРС”. Намерихме адреса, към който ни пратиха, наредихме се и започнахме да се чудим какво да правим. Тръгваш да ринеш кал от пътя – казват ти, че няма смисъл – ще я изрине багера. После ти казват да местиш купчината боклуци от едно място на друго. И го правиш и се чудиш това пък кому е нужно. А фактите, че дадоха на момичетата кофи, а на момчетата лопати – не коментираме. Бързо се усетихме коя работа е по-тежка и се разменихме. Изобщо не беше най-организираното мероприятие, на което съм присъствала, но никого не мога да виня – надали някой може да организира перфектно стотици доброволци в толкова тонове кал.

Поизринахме един съседен двор от калта. А после ни привикаха да помагаме в горната част на улицата. И тогава осъзнахме, къде е истинският ужас. Вечерта на бедствието много познати от други градове ми писаха: „Хей, във Варна толкова ли е зле, колкото го дават по телевизията?”. Ами… НЕ. МНОГО ПО-ЗЛЕ Е! КАЛ. В къщите, та чак до тавана. Всичко, което има беше КАЛ. КАЛ, А В КАЛТА ХОРА! Вървиш (или по-скоро потъваш, не можеш да си измъкнеш краката) и ти обясняват: в тази къща умряла бабата, в онази снахата, там възрастният мъж – описват ти го все едно са умрели пилета, а не хора.

И да – вярно, че хората в района са почти изцяло цигани, вярно, че незаконно построените им къщи са една от причините за мащабите на трагедията. Но все пак това са човешки животи. Като няма кой да ни цивилизова циганите, е пък дайте да ги оставим да измрат в калта… След като ни заболя достатъчно от гледката, започнахме да работим някак с повече хъс. Колко е имало смисъл не мога да кажа. Имаше ги и моментите, в които половин час вадим кал от една къща, а после ни казват: „Зарежете, от гражданска защита ще я съборят и без това.”. Не мога да се похваля, че сме спасили Аспарухово. Но пък помогнахме кой с каквото може. А всеки може. Най-малката бонбона от компанията ни беше на впечатляващите десет години, ала и тя намери какво да свърши. Желание да има. Ако всеки от нас беше отишъл да изчисти по един квадратен метър (което в тези условия всъщност не е чак толкова лесно), всичко щеше да се нормализира (поне доколкото е възможно) доста по-бързо.

Един мой близък приятел (не че няма да се досетите кой е) беше написал пост за това, как се гордее, че е българин, заради тази подкрепа, която хората оказват в засегнатия район. Аз не съм сигурна да се гордея ли. Ако не бяхме в България, най-вероятно изобщо нямаше да се случи тази трагедия. Не и в тези мащаби. И нямаше да има нужда хората да събират от недоимъка си да помогнат. А и тези, които неуморно гребяха кал около мен, бяха я чуждестранни студенти, я етнически турци, я роми. Българска реч чувах най-малко. Но добри хора имаше. Такива, които искаха безкористно да помогнат имаше. Имаше и много други младежи. Радвам се, че видях доста познати лица. В заключение: макар тези покъртителни количества кал да ме караха да се чувствам нищожна, малка и безсилна, това, че сред нея бяха нагазили още стотици хора, пъплещи насам натам с кофи и лопати, ми даде надежда.

Оказва се, че онова странно племе „човеци”, състоящо се от индивиди, готови да си подадат ръка в труден момент, далеч не е толкова малко. Явно не съм единствената, на която и се иска да изрине калта от живота си. Пък ако случайно и вие имате това желание – знаете къде е Аспарухово. Може да започнете от там!

 
 
Коментарите са изключени за Толкова ли е зле, колкото го дават по телевизията? Не, много по-зле е!