Олимпийски надежди и напъни
|
|
Автор : Георги Неделчев (http://www.georginedelchev.com)
Вместо да мечтаем за повече спортисти като Григор и Кубрат, ние продължаваме с комплекса за медали – пък ако ще и да са в най-смешната дисциплина.
С наближаването на Олимпиадата в Сочи патриотарският комплекс, че трябва на всяка цена да получим медали там, отново ни залива отвсякъде. И около летните игри в Лондон преди две години коментирах колко нелепа е тази мания за злато, сребро и бронз. Тогава вместо да се зарадваме истински на победите си в световен спорт като волейбола и на присъствието си в призовата четворка, ние се тюхкахме, че не сме размазали гиганти като Русия и Бразилия, за да се качим съвсем на върха. Не ни стоплиха достатъчно и фактът, че най-бързата бяла жена и европейка е българка – Ивет Лалова, че в тежката категория на един от най-мъжките и харесвани спортове – бокса – Тервел Пулев е бронзов медалист, както и че имаме един от водещите ансамбли в красивата, женствена и атлетична художествена гимнастика. Вместо това куп журналисти и деятели отново извадиха калкулаторчетата и пресмятаха колко далеч сме по отличия в сравнение с някогашни игри като онези в Москва, Сеул, Атланта или Сидни…
Тази обсесия на тема медали е безумие. Ето, сега четем нови фиксации по темата. Сноубордистката ни Сани Жекова се контузила броени седмици преди Олимпиадата. Вместо загриженост за здравето й и съчувствие, ако евентуално не може да сбъдне една от мечтите си, заглавията в пресата са “Наша надежда за медал се контузи”! Сякаш това е най-важното – че няма да ни има там в онази табличка, където САЩ, Русия, Германия и Китай се надпреварват във всяка дисциплина. Сякаш единственото мерило дали сме развита нация е наличието на благороден метал върху гърдите на наш състезател – пък няма значение какъв е спортът, ако ще и да е най-нелепият.
Цялата тази добре позната истерия се развива на фона на силното представяне на Григор Димитров на Откритото първенство на Австралия в Мелбърн. От времето на головите фиести на Бербатов в “Манчестър Юнайтед” насам не е имало българин, за който да се говори толкова много навсякъде по света. В момента Гришо има ентусиазирани почитатели на всички континенти. Социалните мрежи преливаха от възторг от играта и стила му – азиатци, американци, западноевропейци, австралийци, латиноамериканци. Тенисът наистина е един от най-обичаните и престижни спортове в света. Той е не само игра, достъпна за всеки, но и бизнес, в който се въртят милиарди долари всяка година. И именно в нея наш спортист достигна до последните 8 най-добри в Мелбърн и навлезе трайно в челната 20-ица на планетата.
Това е постижение, многократно по-значимо от какъвто и да е медал в дисциплини като вдигане на тежести, борба, спортна стрелба или спортна гимнастика. Защото те не са занимания от масово естество, не са игри, в които всяко дете би мечтало да се изявява и побеждава. А тенисът е.
Но основните заслуги за успехите на Григор са най-вече лично негови и на семейството и екипа му. Държавата ни няма почти никакъв принос за престижното му присъствие в световния елит.
Същото до голяма степен важи и за Кубрат Пулев – другият ни голям, но явно недостатъчно за някои, повод за спортна гордост. Колкото и да са патриотични изявленията и поведението на този достоен мъж, не може да се пренебрегне фактът, че основната му подготовка преминава в Германия, а не у нас. Но това не омаловажава успехите му в един от най-гледаните и уважавани спортове в цял свят и нашето право да му се радваме.
Боксът е спорт с все по-нарастваща популярност. Тренировъчните зали никнат като гъби из всички квартали. Все повече хора осъзнават ползата от заниманията с него – не толкова като бойно изкуство, колкото като фитнес, средство за поддържане на добра форма и усвояване на правилна двигателна култура, рефлекси, морални качества. Казано накратко – боксът е сред спортовете, които тепърва ще будят все по-голям интерес по цял свят. А ние имаме един направо непобедим боец в него, подчинил цяла Европа и на практика целия свят, и то в най-трудната категория!
Във всяка друга страна шампион и мъж като Пулев би бил наистина национален герой. А у нас той дори не стана спортист номер едно на 2013-а! Както впрочем и Григор Димитров.
И защо? Защото нямат златен медал от световен шампионат, за разлика от бореца Иво Ангелов.
Извинете, но това е нелепо. При цялото ми уважение към борбата и борците, този спорт едва оцеля в програмата на Олимпийските игри. Да, бил е един от най-важните в древността. Но днес не е обект на масов интерес от деца и възрастни, регламентът му е комичен, с някакви принудителни навеждания “в партер”, а състезанията преминават пред полупразни зали, съставени предимно от други борци и техни роднини.
Докато продължаваме да фаворизираме печеленето на медали в борбата и щангите пред бавния си, но много по-важен напредък в спортове като тенис, бокс, волейбол, баскетбол и атлетика, никога няма да се превърнем в истински здрава нация.
Крайно време е държавата да престане да играе ролята на благодетел, а бюджетът за спорт да се приема като хранилка за какви ли не деятели, треньори и треньорчета в десетки “измислени” спортове.
Ако инвестицията във всеки досегашен медал от олимпиада струва стотина хиляди или милион, по-добре е да ги дават за игрища, спортни зали и басейни. След десетина години и постиженията няма да закъснеят.
Страната ни трябва да надживее мегаломанията на всяка цена да е в челото на класациите по отличия. Ако обществеността най-сетне миряса, че няма как да се мерим с германци, руснаци, американци и китайци, държавата ще може да си позволи да заделя пари не за премии и олимпийски подготовки, а за масов спорт.
Тогава, полека-лека, не само ще имаме много повече Григоровци, Пулеви или Лалови. По-важното е, че навсякъде около нас ще има трениращи младежи, мечтаещи да ги догонят.
Коментарите са изключени за Олимпийски надежди и напъни
