М-сън-г или просякът от „Линкълн скуеър“
Разказ от Георги Витанов БОГАТ
Просещи хора на оживените кръстовища по улиците отдавна вече не ми правеха впечатление.То е нещо обичайно в големите градове по света – какво да кажем за един мегаполис като Чикаго. Обикновено дни и седмици наред те са едни и същи. Този път клошарят, лавиращ между колите на пресечката на Уестърн и Лорънс Авеню, известна още като Линкълн Скуер, дето минавах ежедневно на отиване и връщане от работа бе различен от предишният. Мръсен, брадат и космат с окачена на кирливия му врат с още по-кирлива връв табела с надпис: “болен, безработен, бездомен” и т.н.т. на сбъркан английски. Макар накуцвайки, с огромна открита рана на прасеца на десния му крак, той се движеше чевръсто и опасно между возилата да проси на това денонощно оживено кръстовище с нестихващ трафик ревящи возила.
От няколко дни го виждах, но все не се случваше да съм му на колай(удобно място б.р.). Сега спрял на червен светофар с включен десен мигач, на Лорънс Авеню в посока Уест, му бях на сгода. И още преди докрай да издекламира мънкайки клошарскта си мантра на силен чикагски сленг, нещо подобно на това, както говорят на Сауд сайд, отворих стъклото и му дадох един долар. Човекът ме погледна. Изведнъж просешкото му, с Христово смирение страдалческо лице се оживи. Сиво зеленикавите му очи за миг светнаха. Носът му бе крив. По-скоро, не крив, а някак изместен. Огледа ме, като че с някакви иронични пламъчета в тях и с израз далеч различен от лице на нещастник, понечи да ми каже нещо. И тъкмо да ми каже това „нещо”, като че ли някак си свойски, не на английски, светофарът даде зелена дясна стрелка и аз свих по Лорънс. Карайки на Уест към летище О’Хера, където работех, образът на този клошар, каквито се срещат под път и над път в огромния гмеж от коли и хора в този човечарник, наречен Чикаго не излизаше от ума ми. Сто процента бях сигурен, че той искаше да ми каже нещо важно. И не на английски. Още по-малко на сленга, на който мънкаше.Той искаше да ми каже нещо на български. Може би дори на нашенски -така, както говорим в нашия край в България.
Неклошарските му очи и изгрелите пламъчета в тях поглеждайки ме, ми заговориха, разбутаха ме и не можех да се успокоя. До края на работния ден, мислейки за него, бях убеден,че познавах тоя човек. Сетих се и за нотките в гласа му. И гласът му ми беше познат, въпреки заваленият английски. Бях сигурен,че и той ме познаваше. Защото очите не лъжат. А гласът още по-малко…
Вечерта вкъщи казах на жена ми, че днес на Линкълн Скуер съм срещнал един клошар, който, имам чувството,че го познавам.
– Абе,ти акъл имаш ли?! – сряза ме тя. – Къде и да ходиш ПО СВЕТА И У НАС,все просяци са ти в главата. То не беха селските идиоти Оре Чоре,не бе Миле Маж, не беха Джибата, Йопата, Молерова Тинка и Бичева Пиринка. Ами тези от метрото в Мюнхен твои любимци, Къдравият Фриц и Хромия Готфрид?!!! Ти нямаш око за нещо красиво,умно и нормално – само за ненормалници..
Казвам, че е забравила поуките на старите хора от детството ни, че просяците са Боговите люде на земята. Тях Бог е изпратил между нас да се огледаме в тях и да сме благодарни за милостта му, че ни е създал умни,красиви и нормални,а не сбъркани.Ако нямаше малоумни,как щяхме да разберем ние какви „умници” сме! Ако нямаше „сбъркани”, как ще разберем ние колко сме „правилни”! Колкото до „окото” за човешката хубост и красота наоколо, как би реагирала жена ти, ако й кажеш колко цицарушки и гъзлужки си срещнал днес с нежни ушленца и слънчица на устенцата?! Колко бузо-гърдо-гъзести „красавици” разтърсолили сланините си в този човешки гмеж по улиците на Чикаго! Но такива неща на жена не се казват,защото а го каза, автоматически ще бъдеш квалифициран като дърт пръч-мискинин,на който само глупости са в главата му.
Но този клошар не излизаше от ума ми. Всеки път взимайки моя десен завой от Уестърн по Лорънс Авеню на Линкълн Скуер, виждайки го там се молех да дойде пак до колата ми. Бях си приготвил в жабката дребни пари и ако се приближи,веднага да му дам една петачка и да го заговоря на български. Но това не се случи. После изчезна от това кръстовище и повече не го видях…
Започнах да разпитвам българите с които се срещахме по нашенските заведения в Чикаго, когато си ходехме на гости или по празници в българските църкви, дали знаят нещо за българин клошар. Всеки казваше,че българин клошар няма. Или ако има, тия хора обикновено избягват среща с нашенци. То е и обяснимо – срам и позор да дойдеш с мечти и надежди в Америка и да стигнеш до просяшка тояга.
Случи се така, че графикът ми на работа се смени. Връщах се от работа късно вечер. На всичко отгоре се счупи и колата ми, та пътувах с градския транспорт. Хващах БлуЛайн от летището до Джеферсън Парк, там се прехвърлях на автобус № 81 до Уестърн Авеню от където се прехвърлях на рейс 49 БИ и се прибирах. Точно на спирката на 49БИ една вечер на пейката под навеса бе седнал пак клошар. В тази късна, студена ноемврийска есен, клошарят бе в дебели зимни дрипи,нахлупил мръсна шапка „идиотка”, а до него стара бебешка количка пълна с боклуци. Този парцалив човек седеше на пейката навел глава като пребит. Спомена от срещата ми с онзи клошар между колите от лятото бе отдавна заглъхнал. Застанах на спирката с още чакащи рейса хора, повъртях се насам-натам, извадих два долара и ги дадох на просяка. Човекът вдигна глава, кимна с едно „тенк ю”.Точно тогава дойде рейсът. Бях последен от качващите се и докато пънчех картата си, тъкмо преди вратата на рейса да се затвори вратата, чух едно бодро по нашенски:
– Жоро,ти ли си?!
Обърнах се – беше клошарят…
Не знаех как да реагирам. Докато се окопитя, рейсът потегли и докато помоля дебелата шофьорка да спре, бяхме вече на следващата спирка. Дръпнах въжето за сигнал,че има хора за слизане, рейсът спря и аз изхвръкнах навън. Нямаше пешеходна пътека и лавирайки между движещите се коли, пресякох широката Уестърн Авеню до другият тротоар за обратния рейс. Няколко коли нервно надуха клаксоните си сепнати от неадекватното ми,безразсъдно,рисковано тичане през потока трафик в двете посоки.
Автобусът обратно към Лорънс Авеню дойде след десетина минути. Когато слезнах отново там,от клошарят, който бодро извика след мен по име нямаше и следа. Ядосах се наистина на акъла си – за малко да ме прегазят колите! И защо! Заради някакъв си клошар. Теглих му една наум,а следващият автобус дойде и аз се метнах на него за вкъщи. Кой казва,че българин просяк в Чикаго няма?! Има, даже той ме познава! А щом той ме познава,значи и аз го познавам. Разказвах това на всеки близък и познат,някои повдигаха рамене,някои ми отговаряха с „Айде,бе!” Аз пък им казвах:”Да,бе!!!”
Но всичко мина,замина и толкоз…
На следващата година,някъде в края на април и началото на май на домашната ни поща се получи луксозна покана в която пишеше, че сме поканени най-официално, аз и съпругата ми от мисис и мистър Гринууд, подписана от някой си м-р Никълъс Гринууд на тържествено парти, по случай откриването на новото им жилище в луксозния квартал на Чикаго Хайланд Парк, на брега на езерото Мичиган. То щяло да се състои на 10 май от 7,00 ч. вечерта. Лимузината щяла да дойде да ни вземе в 6,00 ч. следобед и ще ни върне обратно вкъщи в желаното от нас време. В случай на желание за преспиване в къщата за мен и съпругата ми била определена спалня №8 в западното крило на къщата. Дрес код – официален.Имаше изписани телефони за потвърждение или отказ от събитието. Обадих се на трите телефона неколкократно, но никой не вдигаше. Оставях съобщения на тел.секретар, но никой не отговаряше обратно. Това бе загадка велика. Не познавах никакъв мистър Гринууд.Развъртях телефони на знайни и незнайни и никой не познаваше такъв човек. Любопитството ми растеше силно приближавайки датата на това парти. Накрая, ако това не бе някаква грешка, решихме с жена ми да идем.
Дългата като чудовищно влечуго лимузина дойде точно в 6.00 ч. Шофьорът мексиканец бе нечовешки учтив, с което си „изпроси” една десетачка. Лимузината се източи пред парадния двор на къщата. На входа се появиха м-р Гринууд и много по-млада от него, красива жена. Приближавайки към тях,видях среден на ръст,около 60 годишен, елегантен американец, рус, високо подстриган като офицер от тихоокеанския флот на Съединените Щати. Бе облечен в скъп костюм и разкопчана яка на ризата си,излъчващ свобода и артистичност,неприсъщи за много хора от средата,от която видимо произхождаше.Не познавах такъв човек и се питах,каква е тази мистерия тук,поканен на това милионерско парти,където с жена ми щеше да бъдем мистър и мисис Никои. Подадохме си ръце и изведнъж човекът рече на чист български:
– Жоро,ти ли си!!!
Стискаше ръката ми здраво бутайки я към мен, на което мускулите ми инстинктивно се свиха, съпротивлявайки се и избутвайки това яко ръкостискане към него. Стискаше тъй силно,че пръстите ми припукаха и една не пикнах от болка. Тогава видях очите му, грейнали, със синкаво-гълъбово- зеленикави,иронични пламъчета и бръчките около тях, свити присмехулно. Това бе лицето на клошаря от Линкълн Скуер, зърнато за миг, но запечатано в мен трайно.
– Ей, Жоро,да не вземеш сега да ме фраснеш в носа, както стана навремето в казармата в полка, където служехме! Помниш ли?! И дето скъсваше по една боксова круша на месец от блъскане в склада на старшина Тръпков?! Виж ми носа, бе, човек! Виж ми носа!…Това ми е от тебе…Помниш ли,че ти бях спаринг и ме скъсваше от бой?!
Погледнах изместеният му кривнал настрани нос, грейналите му очи на тинейджър, видял най-близък човек на сърцето си и се сетих: Това бе новобранецът, редник Качаков, на когото викахме Кольо Шматката и който се бе зашил за мен, старият боец в ротата, като бедро за задник. Каквото и да правех, той искаше да е с мен, до мене, след мене. И аз бях редник, нямах звание, леглата в спалното помещение ни бяха едно до друго и аз, казано на войнишки език, го „действах” безкомпромисно, както всички стари войници действаха младите бойци. Но той не се съпротивлявяше на това. Напротив, всичките ми „прищевки” на „стар боец” изпълняваше едва ли не с удоволствие. Не след дълго него го изпратиха в школата за младши сержанти. Върна се с нашивки на ефрейтор. Вече ми бе и началник, но привързаността му към мене не се промени. Тази му „кучешка привързаност” опитоми в мен „вълчият нрав на стария боец” към новобранеца и станахме приятели .Но то бе за малко. След една домашна отпуска Шматката не се върна в казармата. Не след дълго,на един сутрешен развод комадира на ротата ни строи и съобщи със заклеймяваща реч, че ефрейтор Никола Качаков е станал изменник на Родината.То не беха разпити от ВКР на полка,на армията и на военното министерство,не бе чудо,но никой не можеше да каже нищо съществено за боеца – беглец.
– Абе,шматко,ти ли си, бе! – рекох,както бих го казал едно време в казармата. Абе, идиот, абе тъпанар, що не се обади още при първата ни среща на Линкълн Скуер, бе!!! – говорех без задръжки и се бутахме един друг стиснали здраво ръцете си и ми идваше наистина да му фрасна един, този път без боксови ръкавици.
Някогашната „шматка”,сега изискан, американски господин се смееше, представи ни и обясняваше на тридесетина години по-младата му съпруга,че се познаваме още от времето,когато сме служили в една и съща „военна база в армията на България”.На което тя отвърна:
– Джордж,Ник не престава да ме изненадва! До сега не знаех,че той някога е бил солджър,което е невероятно!!!
Влязохме в огромния салон. Жена ми и Кейти,младата му съпруга останаха да си приказват, опознавайки се, приличащи на майка и дъщеря, а Колю Шматката ме хвана под ръка да ме представя от човек на човек сред прииждащите му изискани гости. Говореше за мен такива велики работи, че сам не можех да разбера, това за мене ли се отнася или за някой герой от фантастичен роман!!!
Всъщност,дали в случая „Шматката” не бях аз?!?!
Късно през нощта си тръгнахме. Дългата лимузина ни чакаше пред парадния вход на тази невероятно голяма и хубава къща,а собственика и мистър Гинууд изпращайки ни, ми прошушна:
– Жоро,единственият човек на който съм се разкрил си ти. Сещаш ли се?! М-СЪН-Г.!!!
Знае ли някой,какво е това „М-СЪН-Г.”?! Аз също не знам.Но си спомнам,че като деца, като направехме някоя пакост, взаимно и заговорнически си викахме М-СЪН- Г, което означаваше да си мълчим и да не казваме на никого за това.
М-СЪН-Г!!!
Георги Витанов Богат е български писател. Роден е в гр.Добринище през 1948 г. Завършил е приложни изкуства, специалност Металопластика. Работил е в областите промишлен дизайн, металопластика, пластика от дърво, проектиране на интериор и фасади. Написал е книгите „Козомания”,1985 г., изд.”Народна Младеж”, библиотека „Смяна”. Сборниците разкази и новели „Орташка пушка” – 1986 и „Червена книга”. Негови стихове и разкази са публикувани в България, Европа и САЩ, печелили са литературни конкурси. Лауреат е на литературните награди „Южна пролет”- 1986, „Светлоструй” -1987 и редица други. Почетен гражданин е на градовете Русе и Хасково. Понастоящем живее в Чикаго – САЩ. Литературен наблюдател е на в.„България СЕГА” – Чикаго. Председател е на СЪЮЗА НА БЪЛГАРСКИТЕ ПИСАТЕЛИ В САЩ И ПО СВЕТА.
