Как Бен от Австралия откри Рилските езера

снимка Филип Стоянов

Първият хубав уикенд за лято 2014 изглежда реалност. След позвъняване в БАН за втора проверка на прогнозата за времето решаваме да заведем Бен, 27-годишния ни гост от Сидни, Австралия, на Рилските езера. Чувал е много за „този природен феномен“. Откъде ли – чак в Сидни?! А на нас ни беше интересно да направим едно „проучване“ на туристическия маршрут преди сезона.

Казват, че на Рилските езера се ходи през юли и август. В другото време на годината е екстремно преживяване. Високо е – около 2 500 м. Горе времето е променливо, духат бурни ветрове, открито е. Определено не е за любители-планинари. Групата ни, от пет човека е в пълна готовност. Заредени сме със сандвичи, плодове, шоколад, минерална вода, пълни батерии на телефоните и на фотокамерата. Носим топли дрехи, дъждобрани, плажно масло, спрей против комари, както ни посъветваха от Националния метеорологичен институт. Денят изглежда обещаващ, особено за Бен, който се подготвя от близо седмица. Смятахме, че пътят до Паничище е кратък и тръгнахме от София към 10 ч. С питане, през Бистрица, Железница, Плана планина и Сапарева баня, стигаме по обед.

Тясното стръмно шосе прави последна извивка и пред колата ни се изпречва бариера. Пет лева. Паркинг за цял ден. Не че парите са много, но бележка не получаваме. Казват ни да караме напред
и „колегите“ щели да ни упътят. След още 50 метра сме „при колегите“. Притесняваме се на глас, че качването до върха е поне четири часа, а последният лифт е в 16,30 часа. Притеснението ни
е разсеяно от „колегите“. Лифтът (който също е частен) работел до 16,30 часа, но пък имало алтернативен вариант. Джипове. Те стрували 12 лв на човек, докато лифтът бил 18 лв. И возят,
докато има туристи – и към 18,00, и към 19,00, и към 21,00. „Само звънкаш един телефон и джипът пристига.“ Супер! Нашият късно започващ поход е спасен. Посочват ни джипа – „Мерцедес“. От него слиза Желязко, 30-ина годишен, загорял от планинското слънце шофьор. С малко напъване и тук-там някой ритник по ламарината, той отваря вратите и ни посочва кой къде да седне. Аз съм отпред. Зад мен са енергичната пенсионерка на групата и двамата студенти. Бен е в багажното отделение. Там са сложени две пейки, в ляво и в дясно. Желязко прибира 60 лв. за отиване и връщане. Бележка
отново няма. Обяснява, че пътуването е до края на въжената линия, за около 20 минути, а връщането – когато пожелаем. Тръгваме.

Вече съм сигурна, че световният шампионат по офроуд бледнее пред това, което изпитва туристът след качването си в джипа. Купето на мерцедеса е „изпразнено“ максимално. От таблото е
свалено почти всичко. Дръжки за ръцете няма. Да си слагам ли колан, питам Желязко, преди да забележа, че такъв въобще няма.

Не, разбира се, нагоре полиция няма, отговаря той през смях. Сяда зад волана и вади отвертка. С обигран жест хваща двата стърчащи кабела на джипа и пали двигателя. Потегляме. Не сме
минали и 20 метра след лифта и Желязко насочва джипа към склон като писта за световната купа по ски алпийски дисциплини. Освен че има дълбоко издълбани коловози по него (поне 30-ина см
дълбочина), „пътят“ е осеян с остри камъни и отломки от скали, които той спокойно заобикаля или брутално гази. Следват 30 минути пътуване, съпроводено с шум като от реактивен самолет. По
таблото тревожно светят червени лампички, чистачките се включват и изключват спонтанно, а скоростният лост ръмжи като лъв от „Метро Голдуин Майер“. Обръщам се и викайки, питам Бен:
„How are you?“ Той не ме чува, но виждам че е клекнал между пейките и балансира на завоите, за да не се обърнем. При ляв завой поляга на дясната пейка, при десен се хвърля към лявата.

Преживяването сигурно си струва парите за любителите на приключения, но е добре да се знае че: ако сте бременна, ще се сдобиете с наследник най-късно след втория завой, ако имате пломби в устата, до хижата ще си ги съберете в шепа, а сутрешната ви закуска ще е отлично пасирана. Приятно или не,
връщане назад няма. Невъзмутим, Желязко ни оставя малко под последната спирка на
лифта. Блокира му скоростният лост. Вече съм решила повече да не ползваме услугите му. Тичам при човека на лифта с надежда, че няма да затвори в 16,30 ч. Уви, той е непреклонен. Информира ме
само, че еднопосочният билет е 10 лв. След кратко „интервю“ разбирам, че закъснелите туристи имат два варианта: преспиване в хижата или джип. Според сайта на хижа „Рилски езера“ цената на
човек в обща стая ( с 6 до 18 легла), без санитарен възел е 23 лв, а стая с две легла с баня и тоалетна струва 80 лева.

Любопитството ми е задоволено и с малко статистика. 500-600 човека на ден се качвали до Рилските езера през юни, а през юли и август бройката им надхвърляла 1000.
Поемаме по пътя към езерата. Само който не е ходил на това удивително място, той не знае че Рила разгръща една от най-величествените и прекрасни гледки на българската природа.
Огромните празни пространства, изпълнени със свеж въздух, диви цветя и позитивна енергия. Синева, отразена във прозрачната вода, и ледените късове, които неразтопени все още плуват в
езерата.

По това време на годината няма наплив на туристи. По пътя си срещаме главно групи чужденци, които независимо от времето са решили да не изпускат „езерата“ от българската си програма.
Испанци, гърци, англичани. Противно на разпространеното мнение, че изкачването до езерата е трудно и непосилно, често срещаме както малки деца на по 3-4 години, така и възрастни хора. Нашият
Бен от Австралия е екзалтиран. „Spectacular view, amazing, fascinating“, са най-честите думи, които чувам от него. Дори возенето с джипа не е намалило ентусиазма му. Прави снимки, видеоклипове, проверява с ръка водата в езерата, гледа малките пъстърви, гази в снега, подрежда своя пирамида от камъни. Ще разказва в Австралия.

На връщане се губим. Почти нарочно. Времето и тишината в планината са толкова оглушителни, че не ти се ще да бързаш. Стигаме хижата към 18 часа. Там вече е почти пусто. Туристите са слезли с последния лифт.

А нас ни чака Желязко. С мерцедеса. Питам го, дали е оправил скоростния лост. Смее се и ме успокоява, че нищо му няма. Слънчевият юнски ден е начин да припечели нещо. Разбирам го.
Предполагам, че и той разбира туристите, които никога повече няма да ползват услугите му. Желязко и другите като него живеят на принципа „ден година храни“. Едва ли мечтаят и за екскурзия
до Австралия?!

Когато джипът успешно ни стоварва на последната си спирка, Бен иска да си направи селфи със Желязко. Питам Бен: „How аre you feeling?“. „I am so happy“, казва Бен усмихнат. А в джоба си
носи топка сняг. От Рилските езера.