Изгубеният Кремиковци

| от |

Не е нужно да поглеждаш назад, за да се върнеш в миналото. Достатъчно е да излезеш на 40 километра извън София, да свърнеш по първия третокласен и изтъркан до побеляване асфалтов път, за да се озовеш в пустош от бетон и желязо, разказва Евелина Иванова.


DSC_1577_800x535
Добре дошъл в „Кремиковци”. Някогашната гордост на родния социализъм, металургичният комбинат, прославил страната ни извън граница, днес е на ръба на разрухата. Изглежда сам, самотен и призрачен…

В годините на процъфтяващ социализъм, България е натоварена с развитието на тежкия и отговорен отрасъл металургия. А „Кремиковци”, със своето находище (макар и незначително) на желязна руда, се превръща в крайъгълен камък на родното стоманолеене. Изграден е със замах – завод до завод, комин до комин, бетон върху бетон…

От автобусите “Чавдар“ се стичат тълпи от щастливи, добре платени пролетари, готови да преизпълнят петилетката. Заводите работят на пълни обороти и бълват стомана, бетонно желязо и канцерогенен пушек. По ирония на съдбата, във времето, в което кремиковският пролетариат изпълнява стриктно и с охота директивите на Коминтерна, броят на политическите затворници у нас се множи. Увеличават се и опитите за бягство от затвора – от онзи истинския, осезаемия, обримчен с телена ограда, по която се стича електричество и от другия, вътрешния зандан на вездесъщи цензура и доносничество.

През 1969 г., докато родните ни държавници се хвалят наляво и надясно с изрядното производство на все по-широка гама от суровини в бълващия отрова комбинат, в старозагорския затвор един човек е разстрелян. Той е сред петимата политически затворници, дръзнали да направят опит за бягство. Пак през същата година, драматургът и журналист Георги Марков е обхванат от чувство на непоносимост, от желание да напусне завинаги България, където живеенето се е оказало „безкрайна верига от компромиси”…

DSC_1567_800x535

Уви! Компромисна се оказва и съдбата на емблемата на металургията през социализма. След краха на Живков и неговото време, след приватизацията, частните инвестиции и неуспешните бизнес планове, „Кремиковци” най-сетне е обявен в несъстоятелност. Отровата спира да извира от комините му, заводите замират, работниците напускат, общинските блокове залиняват.
Днес „Кремиковци” е празен и мълчалив. Една мрачна гледка от ронеща се мазилка, изпочупени прозорци, прогнила дограма и безлюдие.

DSC_1573_800x535
Изтръпвам, когато бариерата на едно от пустеещите здания плавно се вдига, за да ми направи път да мина. Очевидно току-що съм получила непоискана покана за пълен достъп до една керемиденочервена фабрика подобна на манчестърски текстилен комбинат. Но от кого? Подавам се през страничния прозорец на колата и се провиквам към добродушно ухиления пазач. „Не. Няма да влизам. Само исках да погледна по-отблизо. Благодаря!” Човекът кимва разбиращо и бавно се оттегля към импровизираната си кабинка за наблюдения, под ситните капки на усилващия се дъжд.

DSC_1558_800x535
Спускам се по дългия виещ се път, подминавам поредното предприятие – видът му е по-спретнат, а на входа му е окачен голям, осветен надпис „Кремиковци”. Може би тук все още има производство, колкото и пренебрежимо малко да е то. А сигурно и заплати дават. Иначе защо им е този работещ банков клон, разположен точно срещу фабриката? В края на пътя и преди началото на зеленото шопско поле (да, земята около „Кремиковци” е покрита с тучни ливади и скромни борови горички), забелязвам жилищни сгради. Ниски, жълти и грозно обезобразени. От ръба на козирката, над един от входовете ме гледат две ромчета – момче и момиче – стоят, хвърлят ми по някой продължителен поглед и си хортуват под дъжда, а над тях се полюшва един импровизиран простор, опънат между два оглозгани до последното парче дърво прозореца.

DSC_1576_800x535
И „Кремиковци” е оглозган почти да арматурното си желязо. Крепи се на стари основи и несигурни бъднини. Но току-виж призрачните му телеса се напълнят със свежа кръв. Все пак е сезонът на изборите – време на голямо говорене, увещаване, обещаване и налудничави идеи за излизане от безкрайната (като годините на прехода) икономическа криза. Съвсем не на шега, в разгара на застигналото ни предизборно хитруване, взеха да отекват депутатски приказки за възраждане на комбината. Те май са си резонни. „В крайна сметка”, трескаво разсъждават парламентаристите ни, „какво пречи да си имаме пак „Кремиковци” – да си го възродим, в умерени мащаби и с минимален риск от замърсяване, разбира се. По европейски…” Ами нищо. Освен това, че комбинатът е отдавна частна собственост и държавните мераци за реконструирането му (подплатени с власт, но не и с пари) са противоконституционни. А и думите за „рестарт” на комбината сме ги чували и преди. И вече май взеха да кънтят на кухо.

 
 
Коментарите са изключени за Изгубеният Кремиковци