Хлавичкарят

Тодор Коруев

Откак се помня, все съм левскар и синият клуб ми е на сърце. Дори веднъж на стадиона спортният редактор на „Демокрация“ Пламен Николов се учуди: „Виж го ти, „червен боклук“, а е от „Левски“! Изминаха сто години от деня, в който група ученици от софийската Втора мъжка гимназия – „ритнитопковци“ решили да създадат спортен клуб и в патриотичното си въодушевление го кръстили с името на Апостола на свободата. Клубът достигна юбилея с това наименование (и със 74 различни трофея), макар че бе преименуван веднъж на „Динамо“, сетне – на „Левски-Спартак“, та някои на шега се питаха дали малкото име на Левски е Спартак, после с решение на ЦК на БКП бе наречен „Витоша“.

Не съм чистофайник като тези, които не са съгласни спортни дружества да носят имена на национални герои, но съм отявлен противник на практиката на някои издания, които махнаха кавичките от названията на клубовете и сега четем във вестниците заглавия „Ботев не ще Мъри“, „Левски отстъпи на Ботев“, „Ботев унижи Левски“ и пр. Колеги, имайте уважение към кавичките не само заради правописната норма. Тези дни разбрах, че спортът няма място в политиката. Предизборните клипове на „Коалиция на България“ не ни убедиха, че избори се печелят с бокс, с фехтовка и с шахмат, а с нещо друго, което на „Позитано“ ще трябва да научат, ако искат хората да вървят с тях. Спортната злоба и заканите за победа не стигат да бъдеш първа политическа сила. Точка!

Думата ми сега е за юбилея на „Левски“, а сред неговите футболисти имам много любимци като Гунди, Кукуша, Патрата, Теко, Соколето… Искам да ви припомня още едно славно име, което в дните на юбилея почти не бе споменато – Божин Ласков (1922-2007). Той е футболист на „Левски“ от 1939-а до 1946 г., има две шампионски титли, 3 пъти е носител на купата, с 320 мача и 145 гола, от 1942 до 1949 г. е играл в 13 срещи на националния отбор и е вкарал 7 гола, за да носи след години националната фланелка на Чехословакия. С този славен централен нападател се запознах през 1990 г., тогава бях кореспондент на ДУМА в Прага, а той – известен лекар в Братислава, изпитал славата на знаменитост в две страни – България и Чехословакия, преминал и през треньорското поприще. Току-що бе излязла неговата книга „Докторът с футболните обувки“, той ми написа автограф, даде ми интервю, част от което ще ви напомня: „Роден съм в Локорско. Детството си изкарах в Орландовци, където се заплеснах по футбола, започнах да играя за „Победа“ – Орландовци. Живеех от бедно по-бедно, изхранваше ни баща ни с една каруца, с която разнасяше кюмюр.“

После сиромашкото момче отива да учи в Семинарията. Там, казва, се научих на ред. Но с „футбол под расо“ било трудно – трябвало да прескачат оградата, за да играят навън тайно. Още като юноша отива в „Левски“ – купуват го от орландовската „Победа“ срещу един екип. В книгата има шарж на „Левски“, вече шампион – високият Ласков е в средата над всички, в компанията на Стефан Никушев, Апостол Соколов, Васил Спасов-Валяка, Коце Георгиев, Боби Петров, Асен Димитров и т.н.

„Дойдох в Чехословакия да уча медицина и да играя футбол. Първо опитах в Бърно. Имаше и други студенти футболисти – като Стефан Божков например, но го извикаха в София и го запряха там, не можа да се върне отново тук. Аз се преместих в Братислава, помогнаха ми приятели, записах медицина и започнах да играя футбол – най-напред в СК „Живенице“, после в „Слован“ (1947-1952) – в най-славното време на този отбор, от което са ми останали и три последователни шампионски титли – 1949, 1950, 1951, и в „Руда хвезда“ (до 1957 г.).“ 1951 г. е звездната за него – дипломира се, оженва се и на другия ден след сватбата, на която оставя гостите си да се веселят и отива да си легне в девет часа, играе в мач, който донася третата му титла в „Слован“.

През 1949 г. получава няколко писма от прославения клуб „Торино“, предлаганата цена не е „един екип“, а 4-5 милиона крони. Божин Ласков дори не отговаря на писмата, за него бедняка, семинариста било по-важно да завърши медицина. Не се поддава на изкушенията и не съжалява.

В словашкия език има дума „хлавичкар“, така наричат футболистите, които умеят да играят с глава добре. В книгата си д-р Божин Ласков разказва как с труд, но за кратко, преодолява слабостите си в играта с крака и на 24 години е универсален играч. Но той не знаел какво е да имаш страх на игрището, това му е чуждо. Тогава през 1990 г. сподели с мен, че не е могъл да види на живо знаменития „хлавичкар“ Георги Аспарухов и съжалява. Обяснява ми: „Когато през 1966 г. се върнах в България след 20-годишно отсъствие и отидох на стадиона на мач на моя „Левски“, Гунди беше с гипсиран крак. По-късно ходих на гроба му.“ Такъв бе левскарят – „хлавичкар“ от Локорско и Орландовци.