shareit

Четири начина да се оправим и един резервен

| от Иван Стамболов |

В България всеки знае, че сме адски зле и че трябва да се оправим, но никой не знае как. Помня, по времето на протестите срещу Орешарски бях в една от големите телевизии заедно с някакво миловидно протестиращо девойче. Тъкмо тогава всички се питахме дали тези протестиращи срещу партиите няма да си направят своя партия и да влязат в парламента. Девойчето беше нещо като говорител на протестите, тяхно лице. Питаха я разни неща, как си представят управлението на държавата, как виждат приоритетите и посоката, в която трябва да се върви, а тя на всичко отговаряше като развален грамофон: „Трябва контрол, трябва контрол, контрол, контрол…“. Затова казвам, че в България дори умните и красиви протестиращи не знаят как да се оправим.

Може би е така защото нямаме яснота по въпросите защо трябва да се оправяме и от какво трябва да се оправим. Всичко зависи от целесъобразността. Дадено действие е добро, когато допринася за постигането на желана цел. Каква обаче е тя? Би могла да бъде и през годините е бивала най-различна: оцеляване на индивида и семейството му; добруване и пребъдване на племето, народа, нацията (класата); спасение на душата и наследяване на Царството Божие; световен мир и безпрецедентни човешки права… Очевидно днес целта е построяването на Рая тук, на земята, което включва по подразбиране и личното материално благополучие. Постигането на тази цел наричаме „ще се оправим“.

Така. След като вече знаем какво значи „да се оправим“, да видим с какъв инструментариум разполагаме. Има четири начина да се оправим. Два от тях са невъзможни, два са възможни и има един пети, който е резервен.

Първи невъзможен начин – демократични избори

Какво ни дразни най-много у властта? Некадърието и некомпетентността? Егоизмът, предателството и незачитането на националните интереси? Не, с тези неща се свиква. Най-много ни дразни корупцията и клиентелизмът. Това че една сравнително малка клика е създала работещ механизъм да ограбва овчедушното мнозинство, без при това да му оставя никаква алтернатива. Тази клика се състои от монополистите, от т. нар. „олигарси“, обръчите от фирми, които печелят всички държавни поръчки, за да пълнят партийните каси и, разбира се, самите партии, които се редуват във властта заедно със своите кадри и неизброими чиновници.

По законите на демокрацията това се поправя като се появи силна партия – изразител на настроенията и интересите на всички граждани извън описаната по-горе клика. Но тази нова силна партия няма да има достъп до финансов ресурс. Ако имаше, нямаше да е нова, а просто една от досегашните. В момента наличният финансов ресурс в България вече се е настанил във властта, възпроизвежда се там и се чувства уютно. Ако някой пожелае да промени това чрез демократични избори, ще се препъне още о невъзможността да финансира свястна кампания и да обясни целите и идеите си. Да не говорим, че няма да има пари за структури и за други технически разходи по изборите като купуване на гласове например. Тъй че демократичните избори отпадат.

Втори невъзможен начин – военен преврат

Звучи примамливо, особено при спомена за Стамболийски. Военният преврат може да доведе до прехвърлянето на повече власт и отговорност към монархическата институция (в страните, които имат щастието да са монархии) или до създаването на хунта, която да поеме управлението докато нещата се нормализират или, ако трябва да използваме въведената тук терминология – докато „започнем да се оправяме“. И в двата случая междупартийните пазарлъци ще затихнат, ще спрат игричките на управляващи и опозиция, администрацията ще се разтовари от полуграмотни партийни назначения (което ще повиши нейната компетентност и ефективност), а корупцията ще се ограничи бързо и видимо.

За съжаление, този начин е невъзможен, защото България няма вече нито тази армия, нито това офицерство като през 1919, 1923 и 1934 година. И там, както и навсякъде другаде, сме опустошени от обратната селекция на социализма и на „най-прогресивната класа“ (лумпенпролетариата), селекция, която с пълна сила работи и днес. Загледайте се само във физиономиите, в генотипа на самопровъзгласилия се „нов елит“…

Първи възможен начин – финансиран отвън инженерен проект

Той би могъл да започне чрез някакви протести – поводи има достатъчно. Ще се създаде организация, ще се съберат млади и красиви активисти, които да олицетворят „гражданското общество“, ще се осигурят медии, ще се изградят партийни структури, ще се окаже външнополитически натиск, включително и чрез структурите на Европейския съюз, ще се отиде на предсрочни или редовни парламентарни избори и т.н. Но това без външна финансова и логистична помощ не може да стане, защото, както вече стана ясно, българските капитали не желаят „да се оправим“ по начина, по който ние го виждаме и на нас ни се ще. Много е важно какво ще се случи в Съединените щати. Когато се махне малоумната администрация на Обама, световната политика осезаемо ще се раздвижи. Важно е също доколко Западът като цяло ще се стресне и разтревожи за влиянието си на Балканите. За жалост обаче Западът е станал толкова лигав и беззъб, че на човек му е неудобно даже да го гледа!

И друго лошо: ако се отворим за чуждестранно политическо инженерстване, то не сме сигурни дали то ще дойде именно откъм цивилизования демократичен свят или отнякъде другаде. Но така или иначе този начин е възможен.

Втори възможен начин – пореден месия, спасител на народа

В политическите месии няма нищо лошо. Това са личности, надарени с обаяние, в които инертните електорални маси съзират своите естествени водачи. Ако системата в България изобщо някога е била разтърсвана, то е била разтърсвана от Царя и от Бойко Борисов – и двамата приказни герои, освен всички други спорни и безспорни техни качества. Въпросът е обаче откъде би могъл да дойде един евентуален следващ месия. Друг цар си нямаме, а и подобен главен секретар на МВР няма да се роди скоро.

Пореден месия може да се появи на крилете на един цивилизован национализъм, на традиционен консервативен национализъм носещ обаянието и носталгията по идеала „Бог, Цар и Отечество“, но модернизиран в духа на съвременните политически виждания. Този национализъм ще произлезе от закономерния скепсис и глобалната безизходица, в която изпадна „социалната държава“ (welfare state) с всичките си превземки за свръхтолератнтост, мултикултурализъм и безкрайни групови права, изродени до привилегии и диктат на всякакви причудливи и шумни малцинства над нормалните съзидателни хора.

За такава промяна тепърва ще има енергия и тя може да помете и останалите неща, които ни пречат „да се оправим“.

Пети, резервен начин – политически борд

Я вижте как хубаво ни се отразява валутният борд! Защо да не си внесем и политически? Управлението на държавата ще се даде в ръцете на оядени европейски бюрократи, задоволени и осигурени. Те изобщо няма да се интересуват от „схемите“ на нашите провинциални бабаити, които ние със страхопочитание наричаме „олигарси“. Ще ни управляват като машини – по устав и по директиви. Ще направят нужното в икономиката, финансите, здравеопазването, образованието и социалната сфера. Ще стабилизират бюджета, ще подобрят бизнес климата, ще дойдат инвестиции, ще се повиши заетостта и ще намалее безработицата – всичко това по стари, добре познати и изпитани формули, разписани в скучни електронни таблици дето се изучават в скъпите университети. И като „ни оправят“ – ще си тръгнат и ще ни оставят. Да се оакаме наново.

Но пък може този път да не се оакаме. Веднъж като „сме се оправили“ може да ни стане съвестно, може да ни стане досадно да се връщаме в първо отделение и да започваме отначало. Макар че ние обичаме периодично да разрушаваме постигнатото и да избиваме постигналите го. Ние сме вечни революционери, защото все сме недоволни от това, което имаме, и вярваме, че ни се полага повече. Затова живеем в непрекъсната нужда от контрареволюция. А всички контрареволюционери и реакционери мислят, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Текстът е публикуван в блога на автора тук.

 
 
Коментарите са изключени за Четири начина да се оправим и един резервен