shareit

Tea with the Dames: когато легендите говорят, всички ще мълчат

| от Дилян Ценов |

Как можеш да разкажеш историите на четири от най-великите живи британски актриси в рамките на един документален филм? Непосилна задача, защото има случаи в които средствата на киното не могат да изчерпят мащаба на таланта, на историята, на личността.

Затова оставяш легендите да говорят помежду си. Ти само задаваш тема на разговора, заснемаш, а след това ти предстои нелеката задача да монтираш този дълъг разговор до дължината на пълнометражен филм. Това прави Роджър Мичъл („Нотинг Хил“) в последния си документален филм, „Tea with the Dames”.

„От време на време четири големи актриси се събират на чай, за да си поговорят. Този път пуснаха камерите вътре.“

image

Така започва „Tea with the Dames”, след което зрителят прекарва час и половина в компанията на дейм Маги Смит, дейм Джуди Денч, дейм Джоан Плоурайт и дейм Айлийн Аткинс. Четирите актриси отдавна са достигнали точката в развитието си, когато се превръщат в институции и символи на британския театър, а някои от тях – и на британското кино. Затова и представянето на всяка от тях е малко излишно, а и би обемало поне 4 самостоятелни текста. Нека само кажем, че тези час и половина, които зрителят прекарва в дома на Джоан Плоурайт (който служи за снимачна площадка) са блажено пътуване от 50-те до днес, през погледа на четири велики жени, които ни показват не как се остарява с финес, а как се младее с напредването на годините.

99ffc5ab-68dc-e811-80e9-005056bbc3d7.636765170673593237

„Tea with the Dames” в никакъв случай не се отличава с динамика, внушителни кадри или ефекти. В по-голямата си част той наподобява журналистически репортаж, заснет със скрита камера. Сякаш някой е оставил камерата пусната докато актрисите пият чай или шампанско. Изключението са определени минути, в които сцената се измества от трапезарията на канапето или кадри, представящи пътя на някоя от дамите (филм, постановка, интервю, etc).

teawiththedames2

Разговорът е лишен от витиевати фрази или носталгични погледи в миналото, когато 60-те са били в разцвета си и Аткинс и Денч са прегрешавали по всички възможни начини. Той е разказ за всичко, което се е случвало по пътя. Без преструвки и с неизказаната надежда, че най-доброто тепърва предстои. Смит (84-годишна), Денч (84), Аткинс (84) и Плоурайт (89) говорят за началото, когато всяка една от тях е определяна като „некрасива“. За работата със съпрузите („Само уточнете с кой от всичките?“). За остаряването и абсурда на това да планираш погребението си. И най-вече защо не бива да питаш 80-годишна жена къде й е болногледачката… Особено след като е изкарала 80 представления на „Зимна приказка“ в Лондон.

a3001bbe-68dc-e811-80e9-005056bbc3d7.636765170978329622

Несъмнено като документален филм, „Tea with the Dames” напълно успява да изпълни своята мисия – да преплете четири истории, които в исторически план вървят заедно (тъй като актрисите се познават от дълги години) и да разкаже за пътя на всяка една от тези четири жени. Това, което в случая е най-хитрият ход на Роджър Мичъл, е да остави The Dames да говорят една с друга. Да ги доближи максимално до естествения им хабитат, защото нека не забравяме, че са британки – ти трябва да се нагаждаш според тях, а не обратното. Това между другото си личи от всеки кадър, било под формата на някакъв местен сленг, жест или язвителна забележка към оператора или самия режисьор. Защото когато си Дейм Маги Смит можеш да попиташ фотографа дали му е първия ден на снимачна площадка! Точка.

qiogh9I8NkS0SurXiCD3Tg

На практика зрителят получава много повече от четири истории за любовта към сцената и трънливия път на всеки един актьор. Британската благородническа титла Dame не се дава случайно и ако някога се чудите какво стои зад нея, то тези жени много ясно ще ви покажат. То е онова, което позволява на четири велики личности минали през какво ли не да съхранят себе си, да запазят здрав разум, да развият таланта си, да се научат да живеят с добрата и лошата страна на себе си и на околния свят. То е неуловима, но осезаема енергия при вида им… нещо в жеста, нещо в погледа, нещо, което идва отвътре и което продължава да гори и до днес. Въпреки нетактичните парамедици, които не знаят коя си и питат как се казваш…

– Казвам се Джуди.

На практика именно на такива хора този филм би бил от най-голяма полза… Защото е важно да имаме памет. Не само за нещата, които са се случили преди дни, когато излезе новината, че „Aquaman” мина “Mary Poppins” (по приходи, де). Защото посоките за бъдещето са зададени в миналото и „нищо не изчезва, а само си сменя мястото“, както пее британската бавачка. И филми като „Tea with the Dames” ни напомнят колко добре би било за нас самите, ако помним другите, а и себе си. За да можем един ден и ние да пием чай със своите Dames, които и да са те.

 
 
Коментарите са изключени за Tea with the Dames: когато легендите говорят, всички ще мълчат