Великите военни изцепки: Османската кампания във Влашко от 1595 г.
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Последното десетилетие на XVI век е кървав период от историята на Балканите. Полуостровът е превърнат в арена на бойните действия между Османската и Австрийската империи, които са се вкопчили в надпревара за контрола над Унгария. В тази напрегната борба, местните балкански народи – сърби, българи и румънци, се превръщат в пешки, разхвърляни по игралната дъска от играчите във Виена и Истанбул. Ала сред тези пешки една отказва да бъде кукла на конци в политическата постановка. Това е мъж, решен на всяка цена да кове сам собствената си съдба, а действията му ще доведат до създаването на национална легенда, която в последствие ще вдъхнови обединението на един разпилян и разпокъсан народ. Името му е Михай Храбри.
Снимка: De la Egidius Sadeler – Constantin C. Giurescu, Istoria românilor, Bucureşti, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2970377
Нека да започнем от начало. През 1591 г., Османската империя и държавата на Хабсбургите започват неформална война на територията на Хърватска – тогава гранична зона между двете монархии. Пограничните войски на Полумесеца и Свещената римска империя, се вкопчват в поредица от локални сражения, а няколко крепости сменят притежателите си. След едно особено паметно фиаско, османците решават да вдигнат мизата и през 1593 г. събират войските си за пълномащабна кампания. Истанбул обявява официална война и задвижва колелетата на своята страховита бойна машина.
Бъркайки дълбоко в ковчезите със злато, членовете на Дивана – управляващия съвет на империята на падишасите, организират грамадна армия, която да нахлуе на северозапад и да подчини и последните останали хабсбургски владения в Унгария. Размерът й от ок. 80 000 души е впечатляващ за тогавашните европейски стандарти, според които войнства от 30-40 000 души са впечатляващи.
Снимка: De la Nicolae Grigorescu – George Sorin Movileanu şi Vasile Florea: Grigorescu, Editura Meridiane, Bucureşti, 1978, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=57136012
Хабсбургите също дават всичко от себе си, свиквайки наемници от цяла Европа, които започват да се стичат под знамената им. В кампанията се включва и папата, който заделя около 1/3 от годишния си приход за да финансира християнското военно усилие. Започва конфликт, останал в историята като „Дългата австро-турска война“ (1593-1606 г.)
В тази напрегната обстановка, положението на т.нар. Дунавски държави остава сложно. В Трансилвания управляват воеводи-протестанти, които са васали на Портата и претендират за наследството на цяла Унгария. Във Влашко и Молдова също царуват местни воеводи, верни на Портата. Те изповядват православието (единствените ортодоксални държави в Европа освен Русия – б.а.) От векове и трите румънски страни се намират в сянката на Полумесеца, а владетелите им идват и си отиват по волята на падишаха. Настоящият влашки воевода е Михай Храбри. Той е потомък на древния род Бесараб – владетелите, управлявали Влахия още от XIII век. В жилите им тече и българска кръв след сродяването им с последните Шишмановци, а кирилицата до края на XVII век остава официалната азбука в румънските земи.
Снимка: De la Mișu Popp – Sursa, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1366302
Михай не се бои да изцапа ръцете си в битка, но не е и някой самонадеян глупак, който би проиграл шансовете си с едно рисковано хвърляне на зара. Усещайки че Османската империя няма да успее да реализира бърза победа над опонентите си, Михай решава да протака и да извлече максимална полза от създалата се ситуация. Портата губи няколко решителни сражения през 1594 г., а основните й сили затъват в кампания на изтощение в централна Унгария. Самите Хабсбурги също не са способни да наклонят везните в своя полза. В тази ситуация, Виена отправя пратеничество във влашката столица Търговище с идеята да привлекат Михай на своя страна. Обещават му титли, пари и наемници, които да го защитят. В замяна му предлагат независимост и възможност да плячкосва османските земи.
Михай приема, макар да отговаря на постигналите скоро след това османски пратеници, че остава завинаги предан васал на падишаха. През следващите няколко месеца, власите организират поредица от дръзки набези през р. Дунав, които плячкосват Мизия и нанасят сериозни поражения на местните османски власти, но и на българското население. На гневните протести на Портата, Михай отговаря че не знае нищо, а набезите са дело на разбойници. Действително, в армията му започват да се стичат български и сръбски хайдушки отряди, които до тогава се занимават с разбойничество в Стара планина и Динарските планини. Благодарение на тях, влашките сили набъбват до ок. 10 000 души, от които около половината са нередовните българо-сръбски отряди. Използвайки пари от Виена, Михай успява да наеме и ок. 5000 наемници-ветерани от Европа, които се превръщат в ядрото на войските му.
Снимка: De la Johann Adam Lonicer – Pannoniae historia chronologica : res per Ungariam, Transylvaniam iam inde a co[n]stitutione Regnorum illorum, usque ad invictiss. Rom. im. Rodolphum II. Vngariae regem christianum 40. et sereniss. Sigismundum Bathorium Trans. etc ducem, maxime vere hoc bello gestae: Vitae item actaet victoriae reliquorum eius belli procerum, 1596, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=1316526
Османците осъзнават сложността на ситуацията и решават, че влашките набези са прекалено дръзки, за да се допусне тяхното безнаказано продължаване. През зимата на 1594 г., великият везир Коджа Синан паша, албанец по произход и католик приел исляма, се подготвя за поход. Предвид ограничените сили на власите, Портата решава, че срещу тях ще насочи около ½ от войските си, докато останалите ще бъдат пратени в Унгария за да контрират евентуален австрийски поход. Вярно е, че 40 000 не са 80 000, но силите на Полумесеца остават със значително числено предимство пред тези на Михай.
Кампанията, започнала през лятото на 1595 г., върви като цяло в полза на османците. Подобно на своя легендарен предшественик Дракула, Михай се опитва да избегне решително сражение с многобройния враг. Въпреки това, обстоятелствата му налагат да се сражава. Недалеч от Букурещ, край селището Кълугерени, Коджа Синан решава да атакува врага и да му нанесе решително поражение. Михай, който отлично познава владенията си, се възползва от недотам удачния подбор на терен от османците, които приемат да водят битка именно на мястото, което воеводата е пожелал. Равнината е блатиста, осеяна с потоци и горички, които превръщат бойното поле в неподходящо за османските кавалерийски настъпления. Обратно, немалка част от влашките сили са лека, нередовна пехота, която може да използва терена в своя полза. Самоувереният велик везир допуска още една кардинална грешка. Коджа Синан подценява противниковите войски и изпраща срещу тях само кавалерийския си авангард в размер ок. 12 000 души.
Снимка: De la Alex:D – Dinu C. Giurescu – Istoria ilustrata a romanilor, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2152468
Последвалата битка (23-ти август, 1595 г.), протича в три последователни фази, в които власите успяват да нанесат сериозни щети на османските сили, без сами да понесат големи загуби. Междувременно, османската конница, хвърлена в слепи атаки през блатистия терен, търпи сериозни щети, а в битката падат няколко висши офицери от провинциалната кавалерия и от личния антураж на великия везир. Загубите на Михай се оценяват на ок. 1500 души, докато от османска страна вероятно загиват поне три пъти повече. Въпреки успеха, Михай правилно преценява, че е извлякъл максимума от обстоятелствата и заповядва изтегляне на север към Карпатите. Макар 1500 души да не ни се струва особено много, това все пак е 1/10 от цялата му армия.
Макар и поочукани от битката при Кълугерени, самоуверените османци напредват през равнината на Влахия, превземайки селище сред селище. Местното население е подложено на обичайните издевателства и грабежи, а много от градовете и селата са опразнени от хората още преди да дойдат силите на Коджа Синан. Букурещ, тогава само областен център, е превзет, както и столицата Търговище. Османците достигат на север до подстъпите към Карпатите без да срещнат съпротива. Оставят един гарнизон от 1500 еничари, който да пази тила им, както и един 10 000-ен, начело с Мехмед паша, който да окупира Търговище, след което започват марша си обратно. Коджа Синан вярва че е смачкал Михай и сбирщината му от наемници и хайдути.
Снимка: De la in Le Grand Theatre Historique – N. Iorga, Portrete şi lucruri Domneşti nou-descoperite, Ed. Cultura Noastră, Bucureşti, 1928, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2267517
Междувременно, в Карпатите към влашките сили се присъединява и част от армията на трансилванския владетел Сигизмунд Батори, вече издигнат от воевода (т.е. нещо като херцог) в княз (т.е. принц) от Хабсбургите. Обединените християнски сили – вече ок. 35 000 души, тръгват по петите на мюсюлманите. Първият османски гарнизон е прегазен неочаквано. Власите използват любимата си тактика за нощно настъпление и внезапно обкръжават еничарския контингент. Елитните бойци на Портата опитват да окажат съпротива, но са избити до крак. Гарнизонът на Търговище, макар и многочислен, научавайки за участта на събратята си на север, подпалва част от града и бяга на юг, румънците ги следват неотклонно по петите.
Османските войски, подплашени от слуховете за неизброимото вражеско множество (всъщност силите им са относително равностойни в този момент – б.а.), бързат да прекосят обратно р. Дунав. Армията им се струпва около Гюргево, където да преминат голямата река към Русе. Вместо да изчака всичките си сили и да ръководи преминаването, Коджа Синан изоставя войските си и бяга в Русе, оставяйки най-вече нередовните наемнически части – акънджии и азеби, на северния бряг. Именно тази хаотична картина се разкрива пред лицето на Ищван Боцкай (командир на трансилванците – б.а.) и Михай, които пристигат няколко дни след османците. Без да губят време, християнските сили атакуват Гюргево и разположените там войски, а трансилванската артилерия обстрелва моста над Дунав, за да не позволи на врага да избяга или да получи подкрепления.
В последвалото меле (30-ти октомври, 1595 г.), ок. 1/3 от цялата османска армия е избита или взета в плен. Опозореният Коджа Синан бяга през глава към Истанбул, а две седмици по-късно е отстранен от поста велик везир заради провала си. Според някои турски историци, ликвидирането на нередовните части в османската армия, води до постепенния залез на акънджиите като тип кавалерия в армиите на Полумесеца.
Снимка: De la Theodor de Bry – Pannoniae historia chronologica : res per Ungariam, Transylvaniam iam inde a co[n]stitutione Regnorum illorum, usque ad invictiss. Rom. im. Rodolphum II. Vngariae regem christianum 40. et sereniss. Sigismundum Bathorium Trans. etc ducem, maxime vere hoc bello gestae: Vitae item actaet victoriae reliquorum eius belli procerum, 1596, Domeniu public, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=2152458
Провалът на османците във Влашко изиграва значителна роля и в българската история. Окрилен от победата, Михай Храбри организира поредица от походи в българските земи, превземайки Видин, Плевен, Никопол и Бабадаг. Освен това, действията му имат пряка връзка с избухването на Първото търновско въстание. Пак Михай е човекът, подслонил няколко хиляди български бежанци след провала на въстанието. До края на живота му, българските наемници-хайдути, съставляват важна част от влашката армия.
През следващите 4 години, МИхай Храбри успява да завоюва троновете на Трансилвания и Молдова, ловко лавирайки между Виена и Истанбул. С това, той се превръща в първия владетел, управлявал и трите румънски държави. След като е убит на 9-ти август, 1601 г. от хора, верни на Хабсбургите, държавата на Михай се разпада на съставните си части. Ще минат 250 години преди Влашко и Молдова отново да имат общ владетел, но прецедентът вече е зададен.
