Великите военни изцепки: Как австралийската армия не можа да победи птицата ему
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Този път ще обърнем внимание на поредния „чутовен подвиг“ във военната история – противопоставянето на австралийската армия на птиците ему. Епизодът се разиграва през XX век – време, в което приемаме, че човечеството е надвило ако не цялата природа, то поне животинския елемент от нея.
След края на Голямата война (а.k.a. Първата световна война), в Австралия се завръщат голям брой ветерани от т.нар. „Анзак“ – австралийско-новозеландските части, прочули се с храбростта и саможертвата си по време на битките за Галиполи. След четири години на фронта, много от тези ветерани нямат препитание и се превръщат в социален проблем, който правителството трябва да реши.
Възползвайки се от наличието на огромни незаселени и необработени площи, властите решават да раздадат земя на над 5 000 ветерани, на която те да изградят ферми. За целта, в западните територии са заделени диви, сухи и негостоприемни земи, напомнящи кадри от уестърн. Правителството обещава да задели субсидии и да изкупува пшеницата на ветераните на изгодни цени, но така и не спазва поетите ангажименти. В края на 20-те години, освен със сушата и липсата на държавна подкрепа, новите фермери започват да се борят и с последиците от Голямата депресия. В тази изключително неблагоприятна обстановка пред измъчените селскостопански дейци се появява още един проблем – стадо от 20 000 птици ему.
Емутата, също както и фермерите, са тормозени от липса на вода поради сушата. Логично, те започват да напускат своя ареал в централна Австралия и се местят на запад. Там попадат на лакомство, което няма как да подминат – пшеничните насаждения на австралийските фермери-ветерани. Гигантските птици набързо опустошават мъчно отгледаната реколта и си спечелват ненавистта на фермерите. Освен че ликвидират посевите, емутата, привлечени от изобилието от вода в напоителните системи, започват да рушат и загражденията, издигнати от фермерите. Това позволява на другата голяма напаст – дивите зайци, да навлязат в нивите и да довършат това, което гигантските птици са пропуснали.
В опит да се преборят с нашествието ветераните организират представителство, което пристига в столицата Канбера и се среща с министъра на отбраната, сър Джордж Пиърс. Фермерите изискват да им се дадат картечници „Люис“, с които да разчистят емутата. Министърът се съгласява, но при условие, че скорострелните оръжия се ползват от редовни войници, които ще бъдат изпратени на място. В допълнение, фермерите ще трябва да покрият всички разходи по настаняването на войниците, както и да платят за използваните муниции. Правителството командирова майор Г. Меридит, заедно с още двама души – сержант С. Макмъри и стрелец Дж. О‘Халора, снабдени с две картечници „Люис“ и над 100 000 патрона. Операцията трябва да започне в началото на октомври 1932 г., когато емутата, след размножителния сезон, се придвижват по на запад към земите на фермерите. (в Австралия лятото започва през октомври – б.а.)
Неудачите започват още в началото. На 2 октомври започва да вали проливен дъжд, който разпръсква стадата ему на твърде широка площ. Дъждовете следват един след друг през целия месец и едва в началото на ноември войниците се захващат за работа. През първия ден от операцията Меридит и войниците му просто решават да открият огън срещу птиците. Оказва се, че тази тактика е крайно неефективна и емутата набързо се изпокриват в пущинака, без да дадат много жертви. На следващия ден Меридит организира мъжете си в засада край един бент, където птиците се събират на водопой. Над 1 000 емута попадат на засадата. Войниците откриват огън, 12 птици са убити… и картечницата засича. Докато успеят да подновят стрелбата, всички останали 988 птици вече са изчезнали.
Емутата не посрещат безучастни настъплението на хората. След първите няколко атаки, майор Меридит отбелязва, че птиците са започнали да се организират на „отряди“, всеки от които си има водач-наблюдател, който дебне за приближаващи се хора, докато останалите унищожават пшеничните посеви. Тактиката на птиците се оказва ефикасна и през следващите няколко дни те успяват да избегнат нападенията. В един момент Меридит е отчаян и решава да монтира една от картечниците на камион. Това се оказва голяма грешка – шумът на машината не само предупреждава птиците, но, оказва се, камионът не е достатъчно бърз, за да ги настигне, а поради друсането точната стрелба е напълно невъзможна.
Буксуването на „военните действия“ набързо се превръща в медийна сензация в цяла Австралия. Вестниците се надпреварват със забавни заглавия, а един орнитолог отбелязва, че емутата явно са станали експерти в партизанската война и техните водачи прилагат тактика, която не може да бъде контрирана с обичайните военни прийоми. Притиснат от лошия пиар, министър Пиърс изтегля войниците и прекратява операцията. В рамките на няколкодневните боеве са убити не особено голям брой птици. Най-дръзките изчисления говорят за ок. 500, но вероятно броят е между 200 и 300. В доклада си за операцията майор Меридит посочва, че частта му не е понесла загуби.
Около седмица по-късно, под натиска на фермерите, както и на доклади от страна на местните власти, министър Пиърс решава да организира втора операция, с малко повече картечници. Начело отново застава майор Меридит. В рамките на един месец, от 12 ноември до 10 декември 1932 г., втората офанзива срещу емутата дава значително по-добри резултати. Според доклада на Меридит ок. 1 000 птици са убити, а още 2 500 умират от получените наранявания. На първо време емутата са разгонени и посевите са спасени.
Оказва се обаче, че нещата не са така прости, а операцията на Меридит явно не е постигнала решителна победа. През 1934 г., две години по-късно, фермерите отново искат армията да им изпрати подкрепления. Този призив е повторен през 1943 г. и през 1948 г. С оглед на лошия имидж, придобит през 1932 г., армията отказва. Вместо това е въведена система за „лов на глави“, според която държавата отпуска субсидии за всяка ликвидирана птица. Тази тактика се оказва далеч по-успешна и само за една година (1934 г.) ловците на глави претендират за над 57 000 ликвидирани животни. Поголовното избиване предизвиква остра реакция от страна на обществото и избиването е преустановено за сметка на инвестициите в по-ефективни заграждения, които започват да се разработват в средата на 30-те години.
Днес, емуто е се радва на изключителна популярност като „рекламно лице“ на Австралия. Времето на войните между хора и зверове е отминало. От враг на фермерите, гигантската птица буквално се е превърнала в символ на страната – тя е част от герба на Австралия, присъства на някои от монетите, а името й се съдържа в над 600 топонима. За историята ще остане сравнението, което майор Меридит прави между емутата и войните зулуси, обяснявайки, че птиците са също така храбри пред лицето на картечниците, а способността им да устояват на получени рани от скорострелните оръжия би ги направила отлични фронтови бойци.
