Великите военни изцепки: Битката при Велбъжд (1330 г.)
Военната история на света е изтъкана от множество подвизи, дръзки атаки и отчаяни отбрани. Геройство, дързост и непреклонност в лицето на сигурната гибел са сред онези елементи от разказите за воинските подвизи, с които сме свикнали да обвързваме спомените за отминалите конфликти. Войната има и други лица.
Има една страна на военното дело, която най-често може да се нарече трагикомична. Както при всяко друго човешко начинание, в хода на войните нерядко се случват непредвидени куриози, които изумяват както съвременниците, така и идните поколения.
Истината е, че те са не по-малко ценни за опознаването на нашето минало. В поредица от няколко текста ще ви представим някои от най-грандиозните издънки във военната история. Тези събития без съмнение ще ви накарат да погледнете на историята от един по-нестандартен ъгъл.
Четиринадесетото столетие е вероятно най-бурният период в средновековната българска история. Века заварва страната ни в тежка икономическа, социална и политическа криза. Когато Теодор Светослав се възкачва на престола, той владее само земите около столицата Търново. Страната е разорена от ежегодни татарски набези, населението е смазано след бунта на Ивайло, съседите ни хвърлят хищни погледи към земите на царството.
В рамките на 20 години, Теодор Светослав успява да мобилизира всички налични сили, съюзява се с татарите и се справя с аристократичната опозиция. България през 1320 г. е сякаш нова държава – обединена и силна до степен, каквато не е била от десетилетия. Синът на Светослав – Георги Тертер II успява да изтласка ромеите от Тракия и завзема Пловдив , наскоро след това загубен в хода на една от големите изцепки във военната ни история. Въпреки това, следващият владетел Михаил Шишман продължава да укрепва властта и силата на царството, намесвайки се с променлив успех в Гражданската война (1321-1328 г.) в съседна Византия.
Докато България се опитва да си върне водещата позиция на Балканите, нейният западен съсед Сърбия трупа все по-значителни сили. Под вещото управление на амбициозните крале от династията Неманичи, сърбите бързо натрупват богатства и сила, които използвали за да разширят своята държава в посока днешните Македония, Черна гора и северна Албания. Още от края на XII век, България и Сърбия поддържат съюзни отношения, бранейки се срещу влиянието на съседните Византия и Унгария. Тези взаимоотношения са спорадично прекъсвани от кратки стълкновения, които бързо са разрешавани под заплахата от общите врагове на север и юг.
Снимка: By Shukshin – Собствена творба, Public Domain, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=54578806
След 1328 г., Михаил Шишман усеща че сръбската заплаха и мощ нараства сериозно и търси вариант да ограничи разширението на доскорошните си съюзници, съюзявайки се с новия византийски император Андроник III Палеолог. Василевсът е един от най-хитрите и безскрупулни владетели в цялата история на империята, и ловко манипулира българския цар. Византия отдавна се безпокои за своите владения в Македония и съзира в скарването на българи и сърби шанс за опазване на собственото си гаснещо наследство. Михаил, твърде увлечен в желанието си да представи България като балкански хегемон, остава сляп за очевидните допълнителни планове на ромеите.
През 1330 г., търновският цар събира своите войски и заедно с византийската армия, организират съвместен поход срещу Сърбия. Българите трябва да навлязат от североизток в сръбските земи, докато византийските войски начело с Андроник III, трябва да напреднат през Македония. Така, сръбската армия щяла да се окаже притисната от две страни. Още в този начален етап на похода, Андроник III нарочно бави напредването на силите си с идеята да остави българи и сърби да се изтощят взаимно, а той да обере плодовете на победата. Византийците завземат няколко малки крепости в района на град Битоля, след което се разполагат на лагер и изчакват развоя на събитията.
Междувременно, българските войски потеглят от Търново в средата на месец юни, 1330 г. Те достигат до Видин, след което навлизат в Сърбия от север, спускайки се срещу течението на р. Морава. Целта им е да превземат крепостта Велбъжд (Кюстендил), която да отвори пътя за навлизане в Македония и съединяване на българските и ромейските сили за общо настъпление. За да подсили армията си, Михаил Шишман свиква наемнически отряди от Влашко, Молдова и от Златната орда. Общо, българите разполагат с 15 000 бойци, сред които и тяхната собствена пехота и тежка кавалерия.
Сърбите следят внимателно движенията на българските войски и кралят им Стефан Дечански пресреща силите на Михаил Шишман край Велбъжд с цел да блокира съединяването му с войските на Андроник III. Сърбите разполагат с ок. 14 000 бойци, немалка част наемници, купени с прословутото сребро от мините в Монастир. Очаква се към тях да се присъединят и няколко стотин каталански бойци от прословутата наемническа част, дошла от Испания на Балканите тридесет години по-рано.
Снимка: By Kandi – Собствена творба, CC BY-SA 3.0, https://commons.wikimedia.org/w/index.php?curid=5810140
Проблемите на българите започват още преди битката. Продоволствията, с които да се поддържа армията привършват, тъй като интендантите на царя не са си свършили работата добре, а и Михаил Шишман вероятно избира да води след армията по-малък обоз за да повиши мобилността й. Летните жеги изчерпват запасите на българските войски и в навечерието на битката Михаил Шишман бърза да приеме предложението за примирие, отправено от сърбите. Възползвайки се от отсрочката преди сражението, българската войска се пръсва из околностите на Велбъжд да събира провизии.
Стефан Дечански, който е предварително известен за проблемите на своя опонент, нарушава спогодбата и атакува опразнения български лагер. Безгрижността и липсата на бдителност на българите са жестоко наказани. Отделните отряди са разбити един по един, а самия цар и личната му войска са пометени. Михаил Шишман е ранен смъртоносно в ръкопашна схватка, след което умира три дни по-късно в плен. Победата на Сърбия е вихрена и категорична. Разгромът на българската войска обаче е по-скоро тактически, отколкото категоричен по отношение на загубите. Доказателство за това е и факта, че Андроник III не прави опит да нападне България след смъртта на Михаил Шишман.
От друга страна, поражението има сериозни стратегически последици. Сърбия завладява немалка част от западните български земи. Същевременно, България е хвърлена в династическа криза, в която се противопоставят сина на Михаил Шишман – Йоан Стефан и неговият чичо Белаур от една страна и могъщият деспот на Ловеч – Йоан Александър от друга. Последвалата гражданска война сериозно отслабва България и завинаги ликвидира амбициите за възстановяването на страната като регионална сила. Битката при Велбъжд издига престижа на Сърбия и тя израства до ранга на първа регионална сила под управлението на Стефан IV Душан.
